ПСИХОЛОГИЯ НА ЗАЛОЖНИЦИТЕ by admin at Mon 25 Feb 19:37
Пуховски (2000) на базата на изследване извежда общите психологични черти на различните типове жертви-заложници (непосредствено пострадалите от терористични действия заложници, роднините им, а също и случайните свидетели).
1. Първа група лица въвлечени в терора – близките и роднините на заложниците и изчезналите – състоянието им се колебаело от надежда към пълно отчаяние. При всички тези хора се откривали остри реакции на стрес с характерно съчетание на цял комплекс от афективно-шокови разстройства (тъга, потиснатост, тревога), параноидност (враждебно недоверие, напрегнатост, маниакална упоритост) и соматоформни реакции (припадъци, сърдечни пристъпи, кожно-алергични обриви).
В силата на мощния отрицателен афект, тези хора заразявали значителна част от „благополучното” население на града (което не било засегнато непосредствено от терористичния акт) с негативни емоции, а също със съмнения по отношение на ефективността на помощта и искреността на съчувствието от страна на хората, специално пристигнали за ликвидация на извънредната ситуация. Основни индуктори на такъв род емоционални състояния станали възрастните роднини на заложниците, у които адаптивните ресурси са обективно снижени.
2. Състоянието на представителите на втората група – току що освободените заложници се е определяло от остатъчните явления на преживените остри афективно-шокови реакции. В клинико-психологичен план това е била типична картина на така наричаната адинамична депресия с характерните й астенични „маски”, апатия, ахедония. Характерно е било също така нежелание да си спомнят преживяното, стремеж максимално бързо да се приберат у дома и особено симптоматично и казано от много от хората било желанието да се потопят във ваната щом се приберат.
По разказите на заложниците са изведени три типа поведение по време на екстемната ситуация. Първи тип – регресия с инфантилност и автоматизирано подчинение, депресивно преживяване на страх, ужас и на непосредствена заплаха за живота. Това е апатия в пряк и в непосредствен вид. Втория тип – това е демонстративната покорност, стремеж на заложника да „определи заповедта и да заслужи похвала” от страна на терористите. Това е по скоро не депресивна, а стенична активно-приспособителна реакция. Трети тип поведение – хаотични протестни действия, демонстрации на недоволство и гняв, постоянен отказ от подчинение, провокиране на конфликти с терористите.
Такива типове на поведение се наблюдавали у различните хора и водели до различен резултат. Третият тип е характерен за самотните мъже и жени с ниска образованост и понижена способност за рефлексия. Вторият тип е бил типичен за жените с деца или за бременните жени. Първият тип е бил характерен за всички останали заложници.
Освен тези разлики в поведението отделно се наблюдавали специфични психопатологични феномени от два типа.
Феномени от първия тип – ситуационни фобии. В горещата точка на извънредната ситуация заложниците изпитвали ситуационно обусловени агорафобични явления. Такива били страхът от приближаване до прозореца, от изправяне в цял ръст, стремеж към ходене в свито състояние, „кратки притичвания”, страх от привличане на вниманието на терористите и т. н. Естествено всичко това се определяло от стремежа към оцеляване. Но скоро (в близките дни) след освобождаването на заложниците с изразен афект, същите се оплаквали от появата на натрапливости, агорафобия (страх от открити пространства) и склонност към ограничително поведение. У тези хора отново се появили такива симптоми като страхът да се появяват до прозорци – вече проявяващ се в домашни условия; страх да се легне в леглото и желание да се спи на пода под леглото и т. н. Най-характерни тези оплаквания били за младите жени, бременните или майките на малолетни деца. В ситуацията на криза (когато са били заложници) тяхното поведение се характеризирало с максимална адаптивност (демонстрация на покорност) – зад това се криел стремежът към спасяване на децата. Тези жени оценявали действията на терористите с отчуждение. Известно време след освобождението те отново се възвръщали към почти същото поведение.
Втори тип феномени – това са различните промени във възприятието. В структурата на „синдрома на заложника” след освобождението понякога жертвите говорили за правилност на действията на терористите; за обоснованост на жестокостта им, за „несправедливост от страна на властите”; за оправданост на действията на терористите и стоящи пред тях „високи цели - борбата за социална справедливост”; за „виновност, отговорност на властта за получените жертви” и т. н. Такива изказвания, съответстващи по същността си на „стокхолмския синдром”, са характерни за възрастните самотни мъже и жени с ниска степен на образованост и ниски доходи. Тези изказвания били пропити с афект на враждебно недоверие и не се поддавали на критика. Такива съждения възниквали едва след освобождението – в периода, когато са били заложници тези хора демонстрирали споменатия по-горе трети тип поведение (протест, недоволство провокация на терористите и т.н.). Очевидно такова реактивно оправдаване на терористите може да бъде разглеждано като проява на своеобразна „истерия на облекчението”.
Малкина-Пых, "Психология насилия"
Comments 0