ПСИХИЧНО ПОЛЕ И ГРУПОВА ДИНАМИКА

admin

КОНЦЕПЦИИТЕ НА КУРТ ЛЕВИН ЗА ПСИХИЧНОТО ПОЛЕ И ГРУПОВАТА ДИНАМИКА

През 30-те години интереса към психологическата проблематика на групите придобива масов характер, особено в САЩ. Изследванията на К. Левин и редица други учени са поставили основата на съвременното разбиране за природата на вътрешногруповите процеси, като едновременно с това са демонстрирали възможностите за работа с група, като обект и инструмент на психологическо въздействие.
Курт Левин (1890-1947) е немски психолог, основател на полевата теория за личността, ръководител на Изследователския център по групова динамика в Масачузецкия технологически институт. Основен труд: “Principles of topological psychology” (1936).
Като един от теоретичните източници на когнитивистката ориентация се появава теорията за полето на К. Левин. Въпреки близостта му с гещалтпсихологията на Левин са присъщи такива нови акценти, разработени в теорията за полето, които се превръщат в особено значими за социалната психология.
Проблемът за мотивацията при обръщането към социалното поведение не е могъл да бъде заобиколен. За социалните психолози особено значими са се оказали следните положения в теориите за полето:
- Идеята за взаимодействието на индивида със социалната среда.
- Препятствие за изследването на истинно реалниото поведение се явява фактът, че самите реални взаимодействия на личността със света са заменени с отношенията на личността с “психологическото обкръжение” или по-точно с отношенията между системите на напрежение на личността и това на психологическото обкръжение”.
Теорията за полето на К. Левин се явила като нова стъпка в обяснението на поведението. Съгласно тази теория протичането на действията изцяло се свежда до конкретната съвкупност от условия на съществуващото в дадения момент поле. Понятието поле обхваща факторите както на външната (обкръжението), така и на вътрешната (субективна) ситуация. Даже при повърхностно разглеждане, този подход рязко се отличава от всички теории, свеждащи поведението до личностните диспозиции и индивидуалните различия в тях. Теорията за полето е един от най-ярките примери за обясняването на поведението. Освен това с нейна помощ се опитват не само да разкрият всички условия, които са значими за определяне на поведението и са характеризиращи както наличната ситуация, така и състоянието на субекта, но и да опишат динамичните им взаимоотношения.
Съгласно К. Левин (1942) анализа на поведението трябва да изхожда от общата ситуация. По такъв начин в обяснението си той включва по-щирок кръг от явления. Обяснението на поведението също е необходимо да бъде психологично. Детерминантите на поведението, независимо от от локализацията в обкръжението или субекта трябва да се разбират психологически, а не физикалистки. Затова към основните единици на причинно-следствения анализ се отнасят например не дразнителите, както се опитва да ги определи бихевиориста, а възприеманите от субекта особености на обкръжението, които му предоставят различни възможности за действие. При това на психологически анализ подлежи не само феноменално даденото на действащия субект в него самия и в обкръжението му, а и непредставеното в преживяването, все пак влияещо на поведението. Простите връзки в смисъла на асоциациите “дразнител – реакция” са недостатъчни за обяснение на поведението. Съгласно К. Левин в основта на всяко поведение стоят сили. Този динамически аспект в обяснение на поведението излиза от рамките на допускането за общите и специфични влечения.
Другите останали характеристики от теотиите за полето като цяло съвпадат с съвременните подходи към експерименталния анализ на поведението – теориите за научаването и за влечението. Простата класификация на наблюдаваните феномени не отива по-далеч от описателно ниво и поже да послужи като причина за невярно обяснение, доколкото външно еднаквото поведение не обезателно е свързано с едни и същи причини. Необходимо е да се изработят общи понятия и те да бъдат използвани като конструктивни елементи, съчетанието на които би позволило да се обясни всеки конкретен случай. Друга хакартеристика: поведението се разглежда като функция на съществуващото в дадения момент поле. На поведението влияе само това, което действа тук и на момента: бъдещето и миналото сами по себе си не могат да определят поведението, те са действащи само когато нещо е актуално припомняемо. Такива минали събития като научаването могат да допринесат за структурата на същетвуващото в дадения момент поле (в такава степен, в каквато те влияят върху актуалните състояния на субекта и върху неговото обкръжение). К. Левин пдчертава, че не може без проверка (например, както тя често се прави в психоанализата) да се свежда даденото поведение към по-ранни събития. Левин се отнася скептически към такива диспозиционни променливи, като интелект или инстинкт, виждайки в тях само отражение на традиционното исторически (тоест основано на свеждането до минали събития) разбиране за обяснение. И най-накрая – психологическите ситуации по възможност трябва да бъдат представени в математическа форма, която облегчава “научната им обработка” и позволява да “се използва логически неопровержим и едновременно съответстващ на конструктивните методи език” [K. Lewin, 1942; пр. от немски, 1963, S. 106]. Не е задължително математическото представяне на данните да носи количествен характер, то може да има и качествена природа, както е в геометрията. В своята теория за полето К. Левин широко използва понятията от топологията, един от разделите в геометрията, разглеждащ съседството от области, а не растоянията и направленията. Освен това към основните понятия на неговата теория се причисляват понятието вектор, зададен от три променливи: величина, направление и изходна точка. К. Левин в своята теория се е стремил да се откаже от класификацията на външно наблюдаваните хакартеристики и да усъществи анализ на условията за протичане на явленията и да ги сведе до основните обяснителни конструкти. Такива конструкти е трябвало да станат понятията за обща динамика.
Друго изискване на К. Левин е анализа да се усъществява върху цялата ситуация. Резултат на това изискване е станало известното уравнение на поведението [K. Lewin, 1946а], съгласно което поведението (V) е функция на личностните фактори (Р) и факторите на околната среда (U): V=f(P,U). Това разкрива нов път към отчитането на двустранното влияние на личностните и ситуационни фактори. Вярно е, че в теориите за полето това изискване последователно не е проведено, доколкото в диспозиционните личностни фактори се разлагали в възникващите тук и сега функционални променливи. Пренебрежението към индивидуалните различия в мотивационните променливи е свързано с вече споменатото скептично отношение на К. Левин към историческия подход на разглеждане, въпреки че Левин по принцип не е отричал неговите възможности. Подкреплението чрез събития от житейската история на индивида не противоречи на представата за поведението като функция на съществуващото в дадения момент и преструкторираното съответно на личностните характеристики поле.
За обяснение на поведението К. Левин е разработил два частично доптлващи се един друг модела: на личността и на околната среда. Структурни компоненти на тези два модела се явяват съседни, разграничени една от друга области. Въпреки това сходство, структурните области във всеки един от моделите имат различно значение, което преди всичко се определя от динамическите компоненти и на двата модела. Модела на личността оперира с енергиите и напреженията, тоест със скаларни величини. Модела на околната среда (обкръжението) се занимава със силата и целенасоченото поведение (в сферата на действие съответства на локомоциите), тоест на векторни величини. В крайна сметка и двете теоретически схеми се базират на представата за хомеостатична регулация: създалото се положение се стреми към състояние на равновесие между различните области на пространственото разпределяне на напрежението или на силите. При това регулиращ принцип се явява не намаляването на напрежението, а неговото уравновесяване по отношение на по-обща система или полето като цяло [вж.: L. Lewin, 1926а, S. 323 и по-нататък].
Според К. Левин личността представлява система, състояща се от многочислени, непресичащи една друга области. Като всяка област съответства на определена цел на действието, било то устойчив стремеж, което може да се обозначи като потребност (мотив) или моментно желание. (Областите от структурата на личността могат също така да представляват някаква активност или знания на субекта). Отделните области в зависимост от от степента на близост имат различна степен на сходство. Две области са максимално сходни, ако имат обща граница. Като цяло модела на личността представлява чиста структура от области с отношения на съседство и функции на опосредяване на вътрешното и външното.
Наблюдавайки поведението на хората в различни ситуации, К. Левин се е стремил да изяви психологическата структура на околния свят като пространство на действие. Той успява да установи интересни различия между психологическата и географическата структура на света.
Модела на обкръжението (околния свят) К. Левин представя във вид на позитивно и негативно поле от сили (вж. рис. на посл. стр.). В позитивното поле (а) всички сили са насочени към обекта на целта Z. Действащата върху личността сила КA,Z съответства на позитивния изискващ характер (валентност), ако личността се намира в областта А, а целта в областт Z. За да се попадне в областта на целта Z има три възможности, всеки от който предполага преминаването на различен брой промежутъчни области (действия): A-D-Z;A-C-G-I-Z; A-B-F-H-G-Z. В негативното поле (б) всички сили са насочени от областта. Действащата върху личността в областта А сила КA,Z съответства на негативния взискателен характер Z (вж. рис.). Дадения модел съответно не обяснява и не предсказва поведение, а само описва как то се е осъществявало: той не е предикативен, а е постдикативен.
За К. Левин теорията за полето не е нова психологическа система, ограничена от определено съдържание; това е система от представи, позволяващи да се отрази психологическата реалност. Тези представи е необходимо да бъдат достатъчно широки, за да се използват във всички родове поведение и в същото време да бъдат достатъчно специфични, за да репрезентират определения човек в конкретната ситуация. К. Левин също е характеризирал теорията за полето като “метод за анализ на каузалните отношения и построяване на научни конструкти”.
Главните черти на теорията за полето на Левин може да бъде представена в следния вид: 1). Поведението – това е функция на полето, съществуващо по време на поведението; 2). Анализа започва с цялостната ситуация, от която се диференцират компонентите; 3). Конкретния човек в конкретната ситуация може да бъде представен математически.
Представите на К. Левин са били използвани от широк кръг психологически и социологически феномени. Левин предприема особени изследвания, известни като действени изследвания, които имат за обект изменянето н асоциалните условия. К. Левин отделя човека от останалия свят, което намира отражение в затворена фигура. Левин смята, че ние не сме способни да заменим важните взаимодействия между човека и средата.
В теориите за полето на К. Левин (Lewin K., 1951) терминът “валентност” характеризира концептуалната ценност и свойството на региона на психологическата среда, неговата ценност за човека. Валентността е кординирана с потребността. Левин разделя два вида ценности – положителна и отрицателна. Региона обладаващ положителна ценност съдържа целеви обект, редуциращ напрежението на човека, докато региона обладаващ негативна ценност, повишава напрежението. Положителната валентност привлича, отрицателната – отблъсква. Положителната валентност обозначава изискванията, които се предявяват към формулировката на тази цел, към достигането на която е насочена волята, като по такъв начин достигането на целта става по-вероятно, ако тази цел съдържа очевидна положителна ценност.
Нова е изследователската област, обозначена от К. Левин като “групова динамика”. Целият компекс от собствено социално-психологически проблеми, такива като стилът на лидерството, груповата дискусия и т. н. е започнал да се разработва именно в рамките на този подход.
Груповата динамика (group process) се определя от К. Левин (1939) като комплекс от социално-психологически взаимодействия между участниците на групата (включвайки груповия психотерапевт), отразяващи последователен цикъл на развитие на групата; развитието или движението на групата във времето (Kratochvil S., 1978). Груповият процес (Lewin K., 1936) – е понятие близко по смисъл до понятието групова динамика, този термин характеризира процеса, определящ законите на поведението на индивида в групата, и по принцип се определя от “социалните и психологическите сили”. Традиционно етапите на груповата динамика се считат за следните: образуване, функциониране, развитие, стагнация, регрес и разпад.
К. Левин (1951) в теориите си за полето използва термина жизнено пространсрво – цялата психологическа реалност, съдържаща тоталност от възможни събития, които са способни да повлияят на поведението на пациента. Жизненото пространство съответно включва в себе си всичко, което е необходимо да се знае от психотерапевта, с цел разбиране на поведението на пациента в определена психологическа среда и в определен момент. По такъв начин поведението става функция на жизненото пространство (изменяне на свойствата на регионите и отношенията между тях, локомоции, комуникации и т. н. ).
Теорията за полето на К. Левин е една от тези теории, които оживиха представата за индивида като за сложно енергетично поле, мотивирано от психологически сили и държащо се избирателно и креативно. Теорията на Левин е водела към изследване на човешкото поведение до известна степен в естествена обстановка. Жизненост на изследванията, убедителност на теорията за полето – не е случайно, че гледната точка на Левин е намерила широко разпространение.

Литература:

Вж. Христоматия: “Социальная психология в трудах отечественных психологов”,С-П, 2000
Вж. В. Л. Минутко “Справочник психотерапевта”, М., 1999 г., стр. 114
Вж. Андреева Г. М. “Современная социальная психология на Западе”, М., 1978 г.
Вж. Хекхаузен Х. (1986) ”Мотивация и деятельность”, М., том I
Вж. Холл К. С., Г. Линдсей “Теории личности”, М., 2000 г., стр. 291-315
Вж. В. Л. Минутко “Справочник психотерапевта”, М., 1999 г., стр. 29
Вж. Андреева Г. М. “Современная социальная психология на Западе”, М., 1978 г.
Вж. В. Л. Минутко “Справочник психотерапевта”, М., 1999 г., стр. 57
Вж. В. Л. Минутко “Справочник психотерапевта”, М., 1999 г., стр. 73

Съставила: Блага Русева