PSY FORUM

 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
галерияГалерия   ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

psy
В момента е: Вто Авг 11, 2020 2:31 pm
Часовете са според зоната UTC + 2
 Главната страница » ПСИХОЛОГИЯ » Военна психология
МИСЛЕНЕ. Стратегическо мислене
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
Страница 1 от 2 [25 Мнения]   Иди на страница: 1, 2 Следваща
Автор Съобщение
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Чет Ное 08, 2007 9:24 pm    Заглавие:  МИСЛЕНЕ. Стратегическо мислене  

Mисленето – една от фундаменталните категории в психологията продължава да е предмет на задълбочени анализи.
Геостратегията и мегавоенната наука също така разглеждат мисленето като основен компонент от съдържателната и практико приложната си същност. Комплимент за българската наука е изследването на доц. Валентин Александров „Стратегическото мислене”. Изследването разглежда няколко проблемни въпроса: стратегическото мислене на ФРИДРИХ ВЕЛИКИ, на ГЕНЕРАЛ ФЕЛДМАРШАЛ ГРАФ ХЕЛМУТ ФОН МОЛТКЕ, на ГЕНЕРАЛ ФЕЛДМАРШАЛ ГРАФ АЛФРЕД ФОН ШЛИФЕН.
Предлагаме Ви изследването на автора и с това отваряме нова страница във форума. Ще се стремим в бъдеще да Ви предлагаме такива задълбочени изследвания.

Екипа на www.psichologia.net и сдружение "Идеи XXI век"

СТРАТЕГИЧЕСКО МИСЛЕНЕ И
ВОЕННА ПОЛИТИКА

Автор: В. Алксандров

---------------------------
Валентин Александров е име в новата българска история, политическия живот на прехода, реформата и строителството на съвременна България.
Потомствен аристократ, офицер, министър, учен и изследовател, човек с изключителен характер, познания и дълбочина на мисълта, полковник доцент Валентин Александров е ярка неподражаема личност - капитал на нацията.
Присъствието на В. Александров в политиката се отъждествява с усилие за самостоятелност, а това в армията - със стремеж завъзраждане на най-добрите традиции и дух на войската.
Румян Русев

---------------------------


Дипломатически, военнополитически
и оперативно-тактически аспекти
на стратегическото мислене в Германия
1740-1905


„Задължението на офицера бе да подписва
документи, да поема отговорност ц естествено,
да върви начело и първи да падне убит."
„Във всеоръжие"
Ивлин Уо


У в о д..................................................9
Г л а в а I. СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА ФРИДРИХ ВЕЛИКИ
1. Материална и военнополитическа база........................................................................... 19
2. Първи стъпки............................. 35
3. Войната като средство за постигане на външнополитически цели.............. 41
А. Сражението при Молвиц...................................................................................... 43
Б. Двойното сражение при Прага и Колин..................................................... 60
В. Реваншът............................................................. 64
- Сражението при Росбах.................................................................................. 64
- Сражението при Лойтен и философията на „косия удари........ 66
Г. Сражението при Кунерсдорф и промяната в пруско-руските
отношения........................................................................................... 71
Глава II. СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА ГЕНЕРАЛ ФЕЛДМАРШАЛ ГРАФ ХЕЛМУТ ФОН МОЛТКЕ
1. Трудното начало...................................................................................................... 80
2. Създаването на модерната генералщабна служба.................................................. 83
3. Войните за обединението на Германия............................................................................ 89
А. Датско-пруската война - 1864 г....................................................................... 89
Б. Австро-пруската война - 1866 г........................................................................ 99
В. Френско-пруската война 1870-1871 г............................................................ 106
Глава III. СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА ГЕНЕРАЛ ФЕЛДМАРШАЛ ГРАФ АЛФРЕД ФОН ШЛИФЕН
1. Промяната във външнополитическата обстановка и нейното отражение върху военностратегическото планиране....................................................................... 146
2. Идеята за „война на два фронта"....................................................................................... 161
3. Идеята за „Кана" и „Планът Шлифен"........................................................................... 177
Заключение........................................................................................................................................ 195
Б е л е ж к и................................................................................................................................................... 208

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:42 pm; мнението е било променяно общо 7 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Чет Ное 08, 2007 9:29 pm    Заглавие:  

УВОД

Понятието стратегическо мислене се налага напоследък все повече в изследванията, посветени на взаимната връзка между външна политика, дипломация, стратегия и бойни действия.
За първи път то е употребено неколкократно от професор Ки-синджър в качеството му на съветник по националната сигурност на президента на САЩ. Съществено внимание му се отделя и в нашумялата преди години монография на професор Вернд Празун от университета „Кристиан-Алберт" в Кил, който анализира промените в стратегическото мислене във Франция и САЩ на основата на някои определени различия във външната и военната политика на тези две страни. В своя труд професор Празун очертава следните пет пункта, които според него изясняват проблема, но не го формулират като понятие. Той смята, че основите на хипотезите, характеризиращи стратегическото мислене в САЩ и Франция, зависят от това:
- с какви ограничения трябва да се нагърби Франция в зависимост от своето геостратегическо положение и от количеството и качеството на ядреното си оръжие от гледна точка на формулирането и прилагането на определена стратегическа концепция;
- какви биха били последиците от една или друга независима френска концепция за ефективността на общата европейска отбрана;
- кои елементи определят ефективността на дадена концепция за ограничена война в Европа;
- до какви последици водят вече оформилите се и все по-задълбочаващи се различия между военните възможности на Франция и САЩ, или казано на съвременен език - влиянието на глобалностратегическото съотношение на силите върху продължаващото развитие на системите за заплаха;
- какви са възможностите за коопериране и координация между Франция и САЩ, които се появяват на основата на изграждането на обща и достоверна стратегическа концепция и какво ще бъде тяхното влияние върху неразпространението на ядрените оръжия и контрола


9
върху въоръженията.* При анализа на необходимите отговори обаче не бива да се забравя, че развитието на стратегическото мислене и военнополитическите концепции във Франция се обуславят от нейния военен и исторически опит на страна, водила три войни на своята собствена територия, което за американските стратези остава не само непонятно, но и засилва тяхното доверие в недосегаемостта на националната им територия по географски причини.
Съществени противоречия произтичат и от големите различия в икономическите възможности на страните, поставящи под въпрос вероятността за ефективното гарантиране на една вече съществуваща или сега създаваща се стратегическа концепция.
По този начин логически се стига до въпроса, доколко американската недосегаемост, която в исторически аспект е гарантирала спокойното съществуване и развитие на страната, може да бъде гаранция и за френското геостратегическо положение.
Или казано с други думи, така и не се стига до очертаване на взаимодействието и взаимовръзките, като ударението се поставя върху технологичните постижения и последиците от тях при една бъдеща ядрена война.
Друг поглед върху взаимоотношението стратегия-политика, което е въплътено и в конкретно стратегическо мислене, предлага генерал-полковник д-р Вилхелм Кунтнер, дългогодишен началник на австрийската генералщабна академия и заместник-главнокомандващ на федералната армия. Офицер със сериозен боеви опит, придобит в германския Вермахт по време на войните с Франция, на Балканите и на Източния фронт.
Във фундаменталното си изследване „Може ли Европа все още да бъде спасена?"**, съпоставяйки военнополитическите дадености и държавните цели, генерал Кунтнер отбелязва следното: „Стратегията се разглежда от множеството обикновени граждани като детска игра на войници. С това трябва да се занимават експертите... Всеобхватна дефиниция на понятието стратегия не е създадено нито в Западна Европа, нито в Съединените щати. Така до Първата световна война под стратегия бе прието да се разбира учението за използване на сражението за постигане на целта на войната, но опитът показа, че за постигането на крайните цели на войната не е достатъчно спечелването на едно сражение, защото напредъкът на особено важните за военната област клонове на индустрията, разширяването на военното производство в тила, а също така и влиянието на пропагандата и контрапропагандата включиха в
* Вж. Strategisches Denken in Frankreich und den USA, Воnn, 1985.
** I st E u r o p a noch so retten?", Wien, 1983.
10

развитието на военните процеси и доста широки слоеве от населението. Следователно стратегията за постигане на определени политически цели използва всички военни и невоенни средства". Или казано с други думи, генерал Кунтнер дава предимство на политиката и разглежда военното дело като нейно следствие.
А самото стратегическо мислене той поставя в пряка връзка с оръжията за масово унищожение, довели до промяната на същностната характеристика на взаимоотношението „външна политика-война", превърнали се в сърцевина на съвременната стратегия.
Това е именно и точката, в която се пресичат мненията на голям брой изследователи - чия е първостепенната роля при взимането на важни военностратегически решения - на военното или на външнополитическото планиране или пък на стратегията, преобразила се във висша проява на разноликото военно изкуство.
Ако се върнем двеста години назад и препрочетем „Теория на голямата война" от Карл фон Клаузевиц*, можем да установим с почуда, че и той самият не дава ясен отговор на този въпрос въпреки многократното позоваване на изказваните от него авторитетни мнения.
Така например още в началото на анализа на понятието стратегия в глава първа на изследването (книга Трета) той препраща читателя към глава втора, където пише: „В миналото под „военно изкуство" или „наука за войната" са подразбирали съвокупност от знания и умения, които се занимават изключително и само с материалната страна на войната. Тези знания и умения имат за предмет производството и употребата на оръжия, строежа на крепости и полски укрепления, организацията и нейните движения"**, като по този начин Клаузевиц свежда смисъла на понятието стратегия до ограничена по своето значение военнотехническа задача.
Карл фон Клаузевиц е роден на 1 юни 1870 г. в град Бург, Прусия, син на бивш офицер, по онова време на работа като дребен акцизен чиновник. Много изследователи са единодушни в мнението си, че дворянският произход на фамилията е повече или по-малко съмнителен, нещо, което се отразява на кариерата на няколко нейни представители. Това е пряка последица от принципното становище на Фридрих II в офицерския корпус да се приемат само дворяни, защото единствено те „може ли от къщи да командват, да организират и да се налагат".
*Клаузевиц, Карл фон (1780-1831) - Германски военен историк и теоретик, автор на бележития трактат „За войната", генерал-майор от пруската армия, привърженик на идеята за тоталната война, оказала огромно влияние върху германската и руската военна стратегия. Вж. подробно изданията от 1896 и 2000 г., както и монографията на Вилхелм фон Шрам „Clausewitz – General und Philosoph, Munchen, 1976.
** Клаузевиц, Карл фон, „Теория на голямата война", София, 2000, с. 148.
11

Въпреки спорността на това твърдение кралят философ го прокарва твърдо и упорито в своята кадрова и военна политика. Макар че фамилията Клаузевиц съществува в държавните регистри още от 1693 г., повечето нейни членове са лютерански пастори и теолози. Първият професионален военен е бащата на гениалния военен философ - Фридрих Габриел Клаузевиц, който успява да постъпи в пруската армия като юнкер, а по-късно става и лейтенант, като основна роля в тази важна за времето си социална промяна изиграва понесената по време на Трийсетгодишната война загуба на голям брой офицери, което дава възможност мечтаните сребърни еполети да бъдат получавани и от представители на буржоазните слоеве.
Въпреки това Фридрих Габриел не намира в армията своето щастие. Две години преди края на Седемгодишната война руски куршум разкъсва ръката му в битката при Колберг и това е формалното основание след края на войната все още младият военен инвалид да бъде освободен от армията. Така той получава незначителния пост на кралски акцизен чиновник в Бург, където се жени за сравнително богатата Фредерика Доротея Шмит, дъщеря на високопоставен местен чиновник. Въпреки това Карл Клаузевиц, както и трима от неговите братя, отново избират военната кариера и я започват и завършват, общо взето, успешно, като се има предвид кастовият характер на състава на офицерския корпус.
Когато с Кралски указ от 30 януари 1827 г. всички те са издигнати в дворянско достойнство и получават титлата Фон Клаузевиц, единият от синовете на лейтенанта - военен инвалид, е вече генерал-майор и командир на 9-а пехотна бригада, вторият е полковник и командир на 13-а бригада от Ландвера, най-известният - Карл, е началник на Общовойсковото военно училище в Берлин (предшественик на бъдещата Генералщабна академия), а четвъртият стига до чин генерал-лейтенант и се проявява отлично във войните, за което е награждаван с ордена на Железния кръст I и II степен и с най-високото пруско отличие за храброст - ордена „Пур льо мерит".
Но безспорно най-блестящият и най-надареният от тях е Карл фон Клаузевиц, чийто път във военната кариера прилича в някои отношения на този на Молтке*. Постъпил в пехотата като юнкер на 12-годишна възраст - едва ли не още дете, той участва в Рейнските войни през 1793 и 1794 г. След това завършва Берлинското военно училище с блестящ успех и по предложение на един от бъдещите пруски военни реформатори Шарнхорст е назначен за адюдант на пруския принц Август. По
* М о л т к е, граф Хелмут фон (1800-1891) - пруски фелдмаршал, смятан за истинско въплъщение на пруския военен гений.
12

време на войната против Наполеон през 1806 г. е преназначен в Генералния щаб, а малко по-късно става професор във военното училище и военен възпитател на престолонаследника, бъдещия крал Фридрих Вил-хелм III. Успоредно с това той учи философия при известния последовател на Кант професор Кизеветер.
След погрома на Прусия преминава на военна служба при русите, където стига до чин подполковник - заема длъжностите адютант на корпусния командир генерал Пул, началник-щаб на корпуса на генерал княз Вигтенщайн.
Заедно с генерал Йорк фон Вартенбург той полага основите на т. нар. Конвенция от Тауроген, съгласно която действащите на източния фронт в състава на френската армия пруски войски преминават на страната на антинаполеоновската коалиция. Награждаван е с най-високия руски орден - Георгиевския кръст IV и II степен и с пруския Железен кръст II степен, както и с пруския „Орден на Червения орел" II степен. Като офицер от руския генерален щаб през 1813 г. той отново е началник на корпус, а след връщането си на пруска военна служба през 1915 г. взима участие в сраженията при Лини и Ватерло.
През 1818 г. е назначен за началник на Берлинското военно училище и е произведен в чин генерал-майор. Така на 38-годишна възраст неговата кариера е на практика приключила, защото в продължение на близо 10 години остава с този чин и на същата длъжност въпреки блестящия за времето брак с графиня Мария-София фон Брюл - дъщеря на имперския граф и генерал от кавалерията Карл фон Брюл, племенник на известния министър-председател и саксонски курфюрст Фридрих. Нещо повече, през 1830 г. „роденият пехотинец" е преведен в кавалерията като командир на Втора артилерийска инспекционна област, а на следващата година е назначен за началник-щаб на обсервационния корпус на полската граница, командван от фелдмаршал Гнайзенау. Там се разболява от холера и на 27 август 1831 г. умира.
Славата му на военен философ го спохожда няколко години след смъртта му. Създават я неговата дългогодишна прецизна, макар и нео-собено забележителна работа в продължение на повече от десет години и 239-те писма, които е писал до съпругата си през периода 1815-1830 г. Бележките му са обработени от близки приятели и от съпругата му и са издадени през 1835 г., за да преживеят успех и триумф, за които едва ли е помислял и самият той. Което Клаузевиц обосновава така: „При такива условия военното изкуство представлява едностранна дейност, нещо като занаят, който с времето се превръща в усъвършенствано механично изкуство."* Прави впечатление фактът, че, смесвайки стратегията с
Клаузевиц, Карл фон. „Теория на голямата война", София, 2001.
13

военното изкуство, Клаузевиц прецизира по-нататък становището си по следния начин: „Какво трябва да разбираме под понятието стратегия. Тя всъщност си има работа само с боя. Тъй като боят се води само от въоръжените сили и дава своето отражение върху тях, то по необходимост стратегията е длъжна да изучи силите на боя."* Като се има предвид постигането на целите на войната, стратегията показва как да се оползотвори боят. Следователно тя има задължението да постави предмета, който определя тази цел. С други думи, стратегията съставя плана на войната и прибавя към него съответните действия"**
Ако съпоставим тази формулировка с позициите на генерал Кунтнер, ще видим, че тя е по-ограничена и разглежда само процеса на сражението, като подминава редица други важни съпътстващи, а понякога и решаващи фактори. Това може да бъде обяснено с относително слабото развитие на военната техника по времето на написването на цитирания труд, то не изчерпва цялата тема и в резултат на всичко това определението на понятието стратегия остава незавършено.
В подобни граници се движи и становището на маршал Соколовский, изразено в изследването му „Военната стратегия", която дълги години бе настолният учебник на офицерите от бившата Организация на Варшавския договор.
Според него „Стратегията заема водещо място във военното изкуство"*** и след като дава пълното определение на термина, той го доразвива по следния начин.: „Военната стратегия представлява от само себе си система от научни знания за закономерностите на войната като въоръжена борба в името на определени класови интереси. На основата на изучаването на опита от войните, военнополитическата обстановка, икономическия и моралния потенциал на страните, на новите стредства за борба, възгледите и възможностите на вероятния противник тя изследва условията и характера на бъдещата война, способите за нейната подготовка и провеждане, видовете въоръжени сили и основите за тяхното стратегическо използване, а също така основите на материално-техническото обезпечаване и ръководството на войната и въоръжените силили."****
По този начин мненията на Соколовский и Кунтнер очевидно съвпадат повече помежду си, отколкото с тези на Клаузевиц, въпреки че в своето прозрение и безспорен военен талант той интуитивно долавя , че
*Клаузевиц, Карл фон. „Теория на голямата война", София, 2001, с. 233.
** П ак там.
*** Соколовский, В. Д. „Военная стратегия". Москва, с. 15.
**** Пак т а м, с. 20.
14

„Само в най-висшите сфери на стратегията срещаме сложни духовни връзки, разнообразни съчетания на различни величини и тяхната сложна взаимна обвързаност. Там стратегията граничи с политиката и държавното управление, или което е по-вярно, съдържа в себе си и едното, и другото"*
Очевидно това определение е най-близко до реалното положение на нещата, въпреки че още не се подчертава предимството на политиката, както това става при генерал фон Шлифен, на когото ще се спрем по-нататък.
С течение на времето способите за водене на стратегически бойни действия се обособяват в пет групи:**
1. Стратегическата система на фон Бюлов, основаваща се на решаващата роля в маневрената война, действията против съобщителните линии на противника и избягването на генералното сражение.
2. Системата за стратегически разгром на врага, сполучливо използвана от революционните армии против абсолютистките линейни войски и изкусно приложена от вторачения в идеята за решаващата роля на генералното сражение Наполеон.
3. Способът на съкрушението, характерен за XIX в., намерил множество последователи, сред които най-ярко изпъкват Жомини, Клаузе-виц и Молтке. Според Жомини и Молтке той е незаменим, вечен и неотменен принцип на военното изкуство, докато Клаузевиц закономерно допуска прилагането по време на война и на способите за изтощаване на противника.
4. Способите на военните коалиции от времето на Първата световна война, които се разделят на две основни подгрупи - провеждане на скоротечни операции, които би трябвало още в началото на войната да съкру-шат противника, и многопозиционната война на изтощение с цел бавното и систематично разгромяване на противника далеч във времето.
Успоредно с развитието на тези способи се изграждат и основните принцпи, които под формата на издигнати в култ правила характеризират начина на воюване по време на отделните операции, чието съвкупно изпълнение би трябвало да доведе до решаващата победа. В условията на динамичното развитие на сражението обаче вътрешната логика на войната често води до тяхното нарушаване, при това в много от случаите - в разрез със заповяданото или казаното от техните създатели.
Това се отнася с еднаква сила за почти всички пълководци от Фридрих Велики до наши дни. В разгара на сражението той самият често е
*Соколовский, В. Д. „Военная стратегия". Москва, с. 20.
**3волюция военного искусства: Зтапьi, тенденции, принципьi. Москва, 1987, с. 91-93.
15

нарушавал своите собствени разпореждания, както това става по време на битката при Колин. В още по-голяма степен същото правило важи и за Наполеон, който въпреки безспорния си военен гений, е имал сравнително ограничена щабна култура и в много отношения при определянето на точните детайли е зависел от разработките на маршал Бертие и генерал Жомини. Показателна в това отношение е неговата мисъл: „Да започне боят, пък тогава ще видим", което, естествено, в никакъв случай не означава пълно пренебрегване на предварителната щабна подготовка.
Молтке също има този навик въпреки огромните усилия, които полага, преди да започне да воюва, и въпреки прецизната, почти педантична подготовка на отделните походи. Теоретична основа на настъпващите в самия разгар на войната промени са не на последно място продължение на неговата мисъл, че „стратегията е система от полумерки". Разсъждавайки по този въпрос, в своя реч пред Генералния щаб, произнесена на 25 ноември 1900 г. по повод на 100-годишнината от рождението на Молтке, Шлифен казва: „На нас би ни се искало да имаме книга, от която всеки човек с търсещ ум би могъл да узнае как може да се спечелят три войни, да се вземат в плен цели армии и да се завърши войната за няколко дни, седмици или месеци. Това наше желание остана неосъществимо... Фелдмаршалът (има предвид Молтке - б. а.) се стремеше да разреши великите стратегически проблеми не изучавайки томове с много глави, а като се ограничи с това да даде своето определение на войната с думите: „Стратегия представлява умението да се намира изходът от всяко положение..." С течение на времето науката и учените създадоха множество закони за воденето на войната, които трябваше да бъдат прилагани и които не можеше да бъдат нарушавани. Затова и критиците никога няма да простят на фелдмаршала, че той самият наруши почти всички тези закони."* В действителност Молтке печели своите сражения, сякаш именно нарушавайки всички основни принципи на действащите дотогава военни доктрини.
Шлифен продължава в същия дух:
- „Трябва да се осигурят фланговете и особено тилът." - Но въпреки всички предвиждания и дори интриги Молтке настъпва в Чехия, като в защита на своя тил оставя една-единствена дивизия и крепостите на западните гарнизони. Но именно благодарение на това той успява да съсредоточи на полесражението 18-те дивизии, съставящи тогавашната действаща пруска армия.
- „Трябва да държим своите сили съсредоточени." - Но в средата на юни пруската армия е дислоцирана на 350 км разстояние от Торгау
*Искусство войньi - антология военной мьiсли. Петербург, 2000, с. 428.
16

до р. Ниса, а две седмици по-късно 220 000 души са събрани в сравнително малкото пространство около Кьониггрец. Нещо подобно може да се види само в битката при Лайпциг, подобен подход не е използван нито преди, нито след това (става дума за сражението на съюзните войски против Наполеон през 1813 г.).
- „Преди сражението трябва да се създаде съсредоточаване." - Но на 3 юли 1866 г. (пак при Кьониггрец) Молтке успява да съсредоточи армията чак следобед и благодарение на това забавяне поражението на противника става съкрушително.
- „Главната неприятелска армия е тази цел, срещу която трябва да се настъпва." - Но след разгрома на австрийците при Кьониггрец фелд-маршалът не ги преследва към Олмюц, а настъпва към Виена, в резултат на което се стига до по-скорошното сключване на мирния договор.
- „Първото, за което трябва да се погрижи пълководецът, е обезпечаването на своята база." - Но при Гравелот неговият фронт е обърнат към Германия, докато при Седан тилът му е обърнат към Париж и именно благодарение на това той успява да вземе в плен две армии.
Казват, че Молтке бил облагодетелстван от щастието. Той би трябвало да бъде благодарен на своето нечувано щастие за това, че въпреки тези грешки успява да победи. Но щастието се усмихва толкова дълго време само на този, който е достоен... Защото неговият далновиден ум вижда далеч напред зад обкръжаващата го възбудена действителност, той знае онова, до което ще доведат неотменните закони на логиката, и долавя значението на повратните мигове от световната история.
Но зад това философско спокойствие, зад тази увереност на учения горят огън, непреклонна воля за победа, пламенен зов за настъпление, безпощаден стремеж към унищожаване на противника, докато външно той съхранява онези спокойствие и равновесие, които бележат целия му живот."*
Вече стана дума за това, че техническият напредък и особено развитието на ядреното оръжие надхвърлят и подчиняват всички известни до средата на XX в. определения за военната стратегия, извеждайки вземането на политически решения на все по-предно място.
Това особено ясно изпъква днес, когато сравняваме формулировките, давани на тази висша форма на военното изкуство от съвременните автори. Едва ли би се намерил стратег, военачалник или изследовател, който да поставя под съмнение приоритета на политиката над войната. Начин на мислене, невъзможен при Фридрих Велики въпреки очевидността му особено в навечерието на Седемгодишната война. Което в по-
*Искусство войньi - антология военной мьiсли. Петербург, 2000, с. 427-430.

17

малка или по-голяма степен е признавано от Молтке, но изобщо не е било тема за коментар от страна на Шлифен.
Затова според нас на стратегическото мислене следва да се гледа като на едно по-широко тълкуване на военната стратегия, която през вековете преминава дългия път на развитие от изкуство за подготовка и водене на война през постепенното й подчиняване на различни невоенни, икономически и географски фактори и накрая до попадането й под силната, а понякога и безусловна зависимост от външната политика и дипломацията.
Така от чисто военно понятие стратегията се превръща в интердисциплинарен феномен, чиято задача е да определя в най-общи линии желаните крайни политически или военни резултати чрез използването на всички намиращи се на разположение средства, като редом с военните включва и редица икономически, политически, психологически и разузнавателни фактори.
В същото време в епохата на ядреното разоръжаване при продължаващото, макар и в доста омекотена и видоизменена форма, идеологическо и политическо противопоставяне между страните от Атлантическия блок и гравитиращите около Русия държави, крайната цел на вече изграденото стратегическо мислене се явява моралното разложение на противниковата страна.
По този начин стратегическото мислене превръща стратегията от висша форма на военното изкуство в начин на мислене, разпростиращ се извън военната сфера, защото самата война като средище на сблъсък на човешката воля, храброст и всеотдайност остава само един от многото модели за изграждане на своеобразна интегрална стратегия, насочена към или срещу дългосрочните планове и политически идеи на безкомпромисните до вчера съюзници.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 8:41 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 6:31 pm    Заглавие:  

Глава I

СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА ФРИДРИХ ВЕЛИКИ

1. МАТЕРИАЛНА И ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКА БАЗА

Основата на стратегическото мислене на великия пруски крал на първо място се корени във финансовото, дипломатическото и военното наследство, оставено му от неговия баща крал Фридрих-Вилхелм I, ко¬гото наричат „кралят войник".
По време на неговото управление се създава и просъществува до края на XIX в. перфектно функциониращата пруска военна и бюрократична организация, чийто най-важен инструмент за властване и управление е армията. Същевременно „кралят-войник" създава и първите структури на държавното управление, които безотказно действат до тежките военни поражения, разтърсили из основи пруската държава по време на войните против Наполеон I след военния разгром в сражения¬та при Йена и Ауерщет.
Фридрих-Вилхелм I е роден на 14 август 1688 г. в Берлин. Той е син на бранденбургския курфюрст* Фридрих III и принцеса Мария-Шарлота фон Велф, произхождаща от малката княжеска династия, управлява¬ла т. нар. Хановерско кралство. Годините на детството си той прекарва при своята баба в Хановер, където майка му го изпраща с надеждата, че либералните ханзейски възгледи и британското влияние ще превърнат сина й в просветен монарх, а не само в строеви офицер. Курфюрстът Вилхелм III се съгласява без особен ентусиазъм с желанието на съпругата си - не на последно място и поради това, че цялата му активност тогава е насочена към издигането на бранденбургското курфюрство, намиращо се във формална васална зависимост от полския крал до утвърждаването на статута му като самостоятелно кралство.
Именно в Хановер обаче става една от онези дребни на вид случки, които понякога оставят трайни последици в съдбата на държавите и народите. В дома на баба си бъдещият пруски престолонаследник расте заедно с братовчед си принц Георг Август фон Хановер, който след вре-
* Немски владетелен княз, светски или духовен, който до 1806 г. имал правото да участва в избора на императора на т. нар. Свещена римска империя на германска¬та нация.
19

ме ще стане крал на Англия под името Джордж II. Освен че не се понасят, двамата си измислят и прякори, които остават в историята. Фридрих-Вилхелм е за принц Георг „моят братовчед Ефрейтора", а за Фридрих-Вилхелм бъдещият крал на Англия е единствено и само „моят бра¬товчед Комедианта".
По-късно детската неприязън ще прерасне в трайна враждебност, която ще усложни и без друго съществуващите пруско-хановерски съперничества и амбиции, особено като се има предвид, че кралят на Англия утвърждава кралското господство над Хановер с персонална уния. През септември 1688 г., след като френският крал Луи XIV започва една от поредните свои войни, курфюрстът Фридрих заповядва в интерес на собствената си сигурност престолонаследникът да се върне в Берлин, където подготовката за бъдещото му царуване тече все по-ин¬тензивно. За главен възпитател на Фридрих е назначен генерал-майор Александър фон унд Цу Дона, с което се поставя началото на традицията пруските принцове да получават необходимата военна подготов¬ка още от малки.
Една подготвена от курфюрста инструкция за възпитанието на пре¬столонаследника изрично разпорежда: „Възпитанието да се извършва в духа на абсолютизма, като се подчертава бъдещата роля на Прусия в Европа и мястото й в координатната система на Свещената римска империя на германската нация.1
Особено внимание се отделя на изучаването на латински и френски език, на история, география, генеалогия, математика и военно дело, и то така, че престолонаследникът „още от малък да бъде научен да действа като генерал".
Подготвят го да държи речи пред висши държавни органи и на първо място пред вече създадения Висш военен съвет. Освен това Фридрих-Вилхелм изучава в прекия смисъл на думата и самия войнишки занаят чрез задължителните за различните видове въоръжени сили строеви упражнения, фехтовка, езда и танц.
Неговата подготовка в хуманитарната сфера е възложена на един френски хугенот, емигранта Ребур, комуто е дадено и правото да налага на младежа наказания за неизпълнените домашни упражнения.
Още на 9-годишна възраст престолонаследникът е назначен за почетен началник на два полка - пехотен и кавалерийски, и е произведен в най-високия офицерски чин. На военната подготовка той се отда¬ва страстно и с цялото си сърце. За него офицерите стават окончателно и веднъж завинаги „основна база на държавността". Същевременно внимателно му бива внушавано, че воденето на война с амбициозни цели е неморално, но че „превъоръжаването в мирно време гарантира мира на бъдещето".2
20

Около две години по-късно започва и запознаването му с въпросите на държавните финанси, което оставя ясна следа в неговата бъдеща дейност като абсолютен монарх.
Тук трябва да се има предвид и следното - по онова време Прус-ко-бранденбургското курфюрство не е още хомогенно държавно фор¬мирование. То е съставено от множество територии, често разделени една от друга и простиращи се от Рейн през земите на Северна Герма¬ния до Мемел на североизток. Основното ядро на рехавата държава остава пространството между Елба и Одер, което всъщност е именно Бранденбург.3
Едва през XVII в. развитието на външнополитическата ситуация облагодетелства отчасти издигането на държавата. Вестфалският ми¬рен договор отслабва мощта на държавите, образуващи политическия съюз, наречен Свещена римска империя на германската нация, като, от една страна, засилва някои териториални разцепления, а от друга чрез отслабване на имперските структури довежда до укрепването на княжеската власт в Бранденбург и Прусия. Нещо повече, Франция и Швеция усилват властническите амбиции на пруския курфюрст на север, като се стараят да го използват като противотежест на империята, или както пише един съвременник на събитията, „като стрела в живата плът на дома Хабсбург" (т. е. на Австрия).4
Успоредно с това икономическото развитие на държавата напредва с бързи за времето си темпове. Териториалната разпокъсаност се превръ¬ща в предимство при данъчната политика и нивото на селското стопан¬ство засилва влиянието на цялата държава. По Рейн, Везер, Елба и Одер се развиват цветущи градове и търговски центрове, които оказват все по-силно влияние върху южногерманските и средногерманските държа¬вици, както и върху Силезия и Чехия - основа на този напредък са ин¬тензивното производство на селскостопански продукти и техният износ в съседните на страната региони.
По същото време в политико-стратегическо отношение пред евро¬пейските държави ясно се очертават два основни пътя на развитие. Първият се диктува от Англия и Франция, където „третото" съсловие, или казано с други думи, зараждащата се буржоазия, вече има достатъчно сила и влияние, за да участва или да иска да участва в решаването на основните държавнически въпроси - една ясно проявена тенденция на преминаването от феодализъм към капитализъм. Вторият е характерен за Русия и Прусия, където сравнително по-слабото развитие ограничава влиянието на буржоазията, като делегира основните политически пра¬ва на дворянството и на монарха.
Два са основните властови лоста, създадени от курфюрст Фридрих III в Прусия и доразвити до съвършеното за времето си равнище от
21

бъдещия крал Фридрих Вилхелм I - централизираното управление и планиране на финансовите средства на цялата държава и създаването на редовна армия.
Към това трябва да се добави и наложеното пълно зачитане на ре¬лигиозните права на всички поданици независимо от техния произход, нещо, което ясно отличава Пруско-бранденбургската държава от ярост¬ния, а понякога и войнстващ ултрамонтанизъм* на Испания, Австрия и Франция.
Две войни бележат през XVIII в. издигането на Пруско-бранден¬бургската държава и оказват решаващо влияние върху нейното бъдещо развитие и укрепване - войната за испанското наследство (1701-1714) и Великата северна война (1700-1721). Първата носи ясните белези на ти¬пична коалиционна война, в която Англия и Франция воюват срещу Австрия и Испания, докато във втората Дания, Полша и Русия настъпват срещу Швеция с цел отстраняването й от континента и от юридическа гледна точка коалиционният характер вече не е толкова силно проявен.
Причина за започването на войната за испанското наследство е без¬плодието на болнавия крал Карлос II Испански. Основната цел след неговата смърт и практическото изчезване на рода на испанските Хаб-сбурги е огромните отвъдморски испански владения в Южна Америка и в другите райони на света да преминат под скиптъра на някой от европейските владетели. В Мадрид се образуват две политически групировки, наречени условно „френска" и „австрийска", които в зависимост от собствените си интереси се стараят да получат по-голямо влияние в бъдеще. Няколко дни преди смъртта си на 3 октомври 1700 г. крал Карлос II определя за свой наследник един от племенниците на френския крал Луи XIV - херцог Филип Анжуйски. Успоредно с това умиращият монарх поема и трудно изпълнимото обещание страната му да не сключва в бъдеще военни и политически договори с друга сила освен Франция.
Но както често се случва, и тогава в политиката се говори едно, а се върши съвсем друго. Почти непосредствено след възцаряването си на испанския престол под името Филип V анжуйският херцог провъзгла¬сява и правото си за наследяване на френската корона, създавайки по този начин възможност за бъдещото създаване на персонална уния между двете държави.
При това положение на нещата срещу очертаващото се френско надмощие на континента се обявяват морските държави Англия и Хо¬ландия, към които по-късно се присъединяват и Португалия и Савоя, както и някои от германските католически принцове с мълчаливото
* Направление в католицизма през XV в., подкрепящо неограничената върховна власт на римските папи и правото им да се намесват в живота на другите държави.
22

благоволение на императора на Свещената римска империя на герман¬ската нация. В резултат на това в някои от бойните действия срещу Франция участват и австрийски войски.
Курфюрст Фридрих III също се намесва в конфликта, изпращайки част от своята армия да воюва на страната на Австрия. С договора от 16 ноември 1700 г. той се задължава да предостави на императора 8000 вой¬ници, а като отплата за жеста император Леополд I поема задължението не само да осигури исканите големи субсидии, но и да подкрепи издигането на Пруско-бранденбургското курфюрство в независимо кралство.
Така в европейския концерт зазвучава и една нова сила, с която Великите сили ще трябва да се съобразяват все повече и повече.
На 18 януари в катедралата в Кьонигсберг курфюрст Фридрих III се коронясва под името крал Фридрих I. Веднага след това обаче се появяват и редица правни несъответствия, породени от липсата на точ¬на договореност между участниците в конфликта. Новият владетел ще се нарича не „крал на Прусия", а „крал в Прусия", тъй като западната част на страната се намира под полско господство. Поради това официалната му титла гласи: „По Божията воля Фридрих, крал в Прусия, маркграф на Бранденбург, курфюрст на Свещената римска империя на гер¬манската нация, суверенен принц на Орания, Магдебург, Клеве, Юлих, Берг, Щетин, херцог на Нюрнберг, граф на Хоенцолерн, Равенсберг и т. н. и т. н. По този начин формалното обединяване на бъдещата герман¬ска държава започва извън рамките на империята, чийто край ще настъ¬пи едва през 1866 г. след окончателното изолиране на Австрийската империя от германските дела и пруската победа при Кьониггрец в Австро-пруската война.
Новият крал започва да се занимава с устройството на държавата си още по-усилено. Целият офицерски корпус се назначава от него, което ограничава или на практика по-скоро унищожава правата на останалите дворяни, които са обикновено и полковите командири, за което отново ще стане дума по-нататък.
За времето от 1688 до 1713 г. пруската армия нараства от 10 000 на 40 000 души - численост, която в процентно отношение далеч надхвърля нуждите на нормалното военно строителство. Въпреки съпротивата на придворното дворянство буржоазията най-после получава своя дял в управлението. За свой пръв министър (нещо като министър-председател) кралят назначава Еберхард Данкелман - виден за времето си философ и финансист, който възлага все по-голям брой важни държавни дела от областта на администрацията, финансите и стопанство на хора от „третото съсловие", които имат много по-висок ценз от своите конкуренти с дворянски произход.
Сериозно повишение получава и вече навършилият 14-годишната
23

си възраст престолонаследник. Освен с титлата „кронпринц" той е удо¬стоен и с членство в Тайния съвет, който играе ролята на министерски кабинет във все още не напълно модернизираната пруска бюрократична система, където в продължение на близо 10 години систематично ще се занимава с проблемите на местното управление и на правосъдието. Три години по-късно той е назначен и за член на Висшия военен съвет, който съгласно принципите на съвременното държавно устройство съвместява функциите на министерство на отбраната и на генерален щаб на армията.
Два пъти кронпринцът е изпращан в продължителни командиров¬ки в Холандия, където остава удивен от сериозните постижения на „третото съсловие" в областта на търговията, корабостроенето, финансите и банковото дело, на военното дело, изкуството и науката. Тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че по онова време Холандия е най-процъфтяващата и модерна европейска държава, от която действително има какво да научи всеки бъдещ владетел.
През май 1705 г. крал Фридрих I подготвя документа, който представлява политическото завещание до неговия син и представя в синтезиран вид стратегическото мислене на вече застаряващия монарх. Въпросите, засегнати в документа, са, общо взето, три - бъдещото положение на дворянството с особено внимание към приближените до двора, воен¬ната политика и съобразената с нея реформа на въоръжените сили, как¬то и някои основни закони за финансите, правосъдието и вътрешното управление.5
Тук прави впечатление явният стремеж за укрепване на въоръже¬ните сили въпреки вече очертаващия се успешен за Прусия край на войната за испанското наследство и на Великата северна война. Прави впечатление категоричното желание на владетеля за укрепване на ар¬мията и в мирно време, което е коренно различно от строежа на армиите на останалите европейски държави, мобилизирани по всевъзможни, често не докрай почтени начини. Според краля тази задача трябва да бъде изпълнявана дори и с цената на съкращаване на средствата за другите сфери на държавното управление.
При използването на армията като средство за провеждане на външната политика и за участието й във война изобщо той препоръчва „изключителна предпазливост", което обаче в никакъв случай не озна¬чава отказ от войната като решаващо средство.
Съществено внимание е отделено и на безусловното запазване на религиозната търпимост, което безспорно се определя като една от силните страни в управлението на младото кралство, защото малко или повече му спестява излишни междуособици и центробежни търкания.
Основен помощник на престолонаследника при провеждането на
24

военната реформа става дванайсет години по-възрастният от него гене¬рал княз Леополд фон Анхалт-Десау, чийто баща вече се е отличил в служба на курфюрста като пруски фелдмаршал. Неговите принципи се свеждат, общо взето, до елементарната концепция „да се стреля добре, да се зарежда бързо и да се атакува безстрашно и веднага". В този ас¬пект се използва и тежкото и вече влязло в историята понятие „пруска полева дресура", докато цялата организационно-техническа работа при провеждането на реформата от въвеждането на единно въоръжение и униформи до разработването на военните устави и правилници ляга на гърба на престолонаследника.6
Пруската пехота е класически пример на пехота от XVIII в. По вре¬ме на войната за испанското наследство дълбочината на пехотната ли¬ния е намалена от 6 на 4 редици. Леополд премахва четвъртата и пост¬роява прусаците в три редици. Той въвежда и железния шомпол, който дава възможност на войските му да зареждат и да стрелят по пет пъти в минута, докато в другите армии дават едва три изстрела в минута. Освен това неговите войски се обучават да стрелят и докато атакуват. И тъй като трябва да спират, за да стрелят и в същото време да спазват равнението по цялата дълга линия, крачката им става бавна - това именно е и т. нар. гъша крачка. Стрелбата се открива на 200 метра от противника, линията отстъпва с гъша крачка и колкото повече се приближава до противника, толкова по-къса става нейната крачка и толкова по-силен - огънят й, докато накрая противникът или започва да отстъпва, или толкова дълбоко се разстройва, че кавалерийската атака откъм фланговете и щиковата атака на пехотата го изтласкват от пози¬цията му. Армията винаги се построява в две линии и тъй като в първа¬та почти няма пролуки, втората линия много трудно може да й се прите¬че при нужда на помощ. Такава е армията и такава е тактиката, която пруският крал Фридрих II наследява при възшествието си на престола. Много малък е шансът дори гениален човек да усъвършенства тази си¬стема, без да я разруши изцяло, което Фридрих не може да направи поради положението, което заема, и човешкия материал, с който разпо¬лага. Все пак той съумява да разработи свой начин на атака и да ор¬ганизира армията си така, че с ресурсите на по-малко от днешната Сардиния кралство и с оскъдната парична подкрепа на Англия да во¬юва срещу почти цяла Европа. Тайната е лесно обяснима. Дотогава всички сражения през XVIII в. се водят в паралелен фронт, т. е. двете армии се развръщат в две паралелни една на друга линии и се сражават в открит, честен, справедлив бой, без никакви военни хитрости или из¬кусни уловки. Единственото предимство на по-силната страна се заключава в това, че фланговете й обхващат фланговете на противника. Фридрих обаче прилага срещу линейния боен ред системата на косата атака,
25

изобретена от Епаминонд. За първата атака той си избира някой от фланговете на противника и насочва срещу него един от своите флангове, който обхваща фланга на противника и част от неговия център, а останалата част от армията си държи назад. По този на¬чин не само получава предимството, което произтича от обхванатия противников фланг, но и може с превъзхождащи сили да разгроми непри¬ятелските войски, подложени на такава атака. Останалите неприятел¬ски войски нямат възможност да се притекат на помощ на атакуваните, понеже не само са приковани към местата си в линейния боен ред, но и в случай на успешна атака на единия фланг останалата част от атакуващата армия се изнася напред в линия и завръзва фронтален бой с неприятелския център, докато флангът, който е започнал атаката и е разгромил крилото на противника, се нахвърля и срещу фланга на неприятелския център. В онези времена това действително е единственият възмо¬жен начин на действие, при който, запазвайки линейната система, могат да се хвърлят превъзхождащи сили срещу която и да е част от неприятелската бойна линия. Така всичко зависи от построяването на атакуващото крило и Фридрих винаги подсилва това крило, доколкото скованият боен ред го позволява. Пред първата пехотна линия на атакуващо¬то крило той много често изправя и една авангардна линия, съставена от неговите гренадири или елитни войски, за да си осигури максимален успех още при първия натиск.
Освен линейната пехота, която описахме дотук и която винаги се сражава в сгъстен строй, съществува и особен вид лека пехота, която обаче не взима участие в големите сражения. Задача на тази пехота е партизанската война. Изумително подходящи за тази цел са австрийските хървати, които не могат да бъдат използвани за нищо друго. По примера на тези полудиваци от военната граница с Турция бива сформирана лека пехота и в останалите европейски държави. Но боят в разпръснат строй при големите сражения в онзи вид, който се практикува от леката пехота в древността и през средните векове, напълно изчезва. Само прусаците, а след тях и австрийците сформират един-два стрелкови батальона, съставени от горски и ловни пазачи - все опитни стрелци, които по време на сражение се разпределят по целия фронт и стрелят по офицерите на противника. Те обаче са толкова малко на брой, че участието им едва ли има някакво значение. Възраждането на боя в разпръснат строй е резултат от Американската война за независимост (1775-1783). Докато на войниците от европейските армии, които биват държани в ред само с принуда и суров режим, не може да се разчита да водят бой в разпръснат строй, войската в Америка трябва да води борба с население, което стреля добре и добре познава пушката, макар и да не е преминало редовно военно обучение. Характерът на
26

местността е благоприятен за тях. Вместо да се опитват да извършват маньоври, което отначало не им се удава, те несъзнателно преминават към бой в разпръснат строй. По този начин битката при Лексингтън и Конкорд открива нова епоха в историята на военното изкуство.7
Междувременно се случват две събития, които също оказват известно въздействие върху развитието на престолонаследника. Тъй като основната цел на краля е запазването на монархията, на дневен ред идва и въпросът за женитбата на престолонаследника. И макар че на брака се гледа като на политически акт, той няма да има никакво практическо отражение върху бъдещето на Прусия. Фридрих-Вилхелм безропотно се оженва за братовчедка си София-Доротея, дъщеря на курфюрста на Хановер и в известен смисъл наистина укрепва „английската връзка" на Прусия. Но въпреки тесните роднински връзки между Хохенцолерните и династията Велф, крайграничните спорове и дразги, както и по¬литическото съперничество, успяват да лишат действията на двата ца¬руващи двора от хармония и единство. Не бива да се забравя освен това, че мислите и чувствата на Фридрих-Вилхелм са на съвсем друго място - той настоятелно иска да вземе участие в последните сражения на войната за испанското наследство и скланя баща си да го изпрати в действащите армии на английския главнокомандващ херцог Марлбъро (прадядо на видния британски държавник Уинстън Чърчил) и на най-добрия за времето си пълководец - австрийския фелдмаршал принц Евгений Савойски. Фридрих-Вилхелм завързва тесни връзки именно с принца, като често използва породилите се у австриеца чувства на симпатия към пруската държава.
След смъртта на крал Фридрих I на 25 февруари 1713 г. абсолютно цялата власт е вече в ръцете на новия владетел.
Още първите негови стъпки в упражняването на тази власт показ¬ват, че той иска да продължи и да усъвършенства започнатото по време на управлението на баща му реформиране на армията и доизграждане на гражданската и финансовата администрация. През следващата годи¬на крал Фридрих-Вилхелм I създава нови управленски структури, гарантиращи стабилността на монархията. На първо място това е Генералната сметна палата, която има за задача да контролира вече съществуващата Генерална финансова директория и по този начин да установи пълен контрол върху държавните приходи и разходи.
Друго нововъведение е усъвършенстването на Генералния военен комисариат, който се ръководи лично от краля. В неговото пряко обкръжение се появяват и нови хора като генерал Фридрих Вилхелм фон Грумпкопф, син на дребен източноелбски юнкер, който след солидна подготовка в университетите в Утрехт и Лайден извървява пътя на дълга дипломатическа и военна кариера и става един от неговите незаменими
27

съветници.
Успоредно с това вече е време младият крал да покаже уменията си и на дипломатическото поприще, защото Великата северна война клони към своя край. Ясно проличава както желанието за нови придобивки, така и нежеланието за пряко участие в бойните действия против Швеция. В тази война Прусия не играе самостоятелна роля въпреки формалното си участие, но прилежният крал старателно се придържа към един от основните постулати в стратегическото мислене на своя баща.
Като начало той постига признаването на кралското си достойнство от Франция - все още най-голямата сила на континента, която освен Полското кралство е единствената католическа сила, която не при¬знава прерастването на пруското курфюрство в кралство. В същото време той получава и някои териториални придобивки, трохи от холанското наследство - графствата Нюшател, Мьорс и Линген. Тъй като към 1713 г. Русия, Полша и Саксония разполагат с цялата стратегическа ини¬циатива във войната, за Фридрих-Вилхелм не е трудно да преведе изпратените на запад войски на север и да окупира част от т. нар. Шведска Померания, като по този начин значително укрепи позициите на Бранденбург по Балтийското крайбрежие. След падането на Щетин в руски ръце през 1713 г. кралят влиза във връзка със съюзниците и като последица от това сключва на 6 октомври в Швет договор с руския главнокомандващ княз Меншиков, един от най-приближените на Петър Велики съратници, който отстъпва Щетин срещу сумата от 40 000 талера.
Успехите на руското оръжие от пролетта на 1714 г. карат Фридрих-Вилхелм да изостави своята изчаквателна позиция и да се включи открито в антишведската коалиця. Сключеният впоследствие договор с Петър Велики окончателно отделя град Щетин и заобикалящите го територии от пруската корона. Една година след битката при Полтава пруските войски превземат на практика без бой град Щралзунд. Малко по-късно капитулира и град Висмар. Съгласно мирния договор с Швеция, сключен на 1 февруари 1720 г., Прусия получава окончателно територията между Пеене и Волин, за която заплаща на Швеция сумата от 2 000 000 талера.
Това кара съвременните изследователи да възприемат становището, че във външната политика на краля преобладава дефанзивният елемент и че дипломатическата му ловкост се проявява по-скоро в изчакване, отколкото в ефективни действия.8
Той излага своето външнополитическо кредо в една записка до престолонаследника кронпринц Фридрих, където, без да подценява значението на армията като решаващо средство за териториално уголемяване, настоява за придържането към системата от принципи, осигуряващи
28

бъдещите успехи на страната. Съветите до престолонаследника се свеж¬дат до следното9:
- С Русия да се развива политика на близко и реално сътрудни¬чество.
- С Полша също без усложнения могат да се поддържат добри от¬ношения, което да не изключва намеса във вътрешните й работи, когато това се диктува от интересите на Прусия. За тази цел е необходимо в полския парламент да се създаде и подкрепя пропруски настроена партия, която да не допуска избора на суверенен монарх и да поддържа нестабилното състояние на републиката.
- Отношенията с императора на Австрия са усложнени, защото той завижда на пруската армия. В същото време кралят в Прусия не може да се подчинява на императора и да получава заповеди или инструкции от него. Не бива безвъзмездно да му бъде оказвана помощ с войски или пари и в никакъв случай да не се подпомага засилването на неговата власт.
- Управляващите кръгове в Саксония са „верни на императора" и „притворни като дяволи", затова не бива да се сключват съюзи, а да се използват срещу тях роднинските връзки с кралство Хановер.
- С Швеция могат да се поддържат близки връзки при условие, че окончателно се откаже от правата си и продаде на Прусия своята част в Померания и град Щралзунд.
- С Англия трябва да се поддържат добри отношения, още повече че във Великата северна война тя е подкрепила предаването на Щетин на Прусия и по този начин е дала ясна насока на бъдещите англо-пруски отношения. Същевременно роднинските отношения с хановерската династия трябва да се разглеждат като основа за бъдещ съюз с Англия с оглед бъдещата персонална уния между него и Хановер.
- С Франция не бива да се сключват никакви договори против Све¬щената римска империя на германската нация, дори ако тя „обещае це¬лия свят" на Прусия.
Въпреки опита за систематизиране на международните отношения на страната обаче на практика се създават два противникови, наддържавни съюза, което не е в унисон с желанието на краля войник. Единият обединява Англия, Франция и Прусия, а другият - Австрия и Испания, което в общи линии напомня положението отпреди Вестфалския мирен договор и отразява продължаващите противоречия между страните от Католическата лига и протестантските държави.
Изхода от това състояние на нещата Фридрих-Вилхелм вижда в едно сближаване с Австрия, необходимо не на последно място и поради неяс¬нотата на неговото собствено положение. От една страна, той е курфюрст на Свещената римска империя на германската нация, но от друга въпреки
29

задължението си да бъде верен на императора, като крал той е и европейски суверен. Тази двусмислена зависимост донякъде се променя със сключените договори от Вустерхаузен (1726) и Берлин (1728), чрез които Прусия се присъединява към императора, а Карл VI застава зад нейните претенции към княжество Берг. Успоредно с това Прусия се задължава да подкрепя т. нар. „Прагматична санкция", гарантираща целостта на империята след смъртта на Карл VI. Но тъй като това е един от крайъгълните елементи на европейската политика, за който ще става дума и по-нататък, необходимо е да бъдат направени някои пояснения.
По онова време роднинските връзки между Хабсбургите и другите европейски монарси са толкова преплетени, че следва да бъдат подложени на известно систематизиране, още повече, че от юридическа гледна точка по принципа на майората и преминаването на престолонаследието по мъжка линия мнозина от тях имат равни права върху трона на императора.
Така например ерцхерцог Карл Австрийски е единият от претен¬дентите за трона на испанските си роднини и се надява с помощта на Франция да заеме освобождаващия се престол. Но изплашен от възмож¬ното австро-испанско хабсбургско обкръжение, френският крал Лю-двиг XIV отказва подкрепата, която преди това е обещал. Когато обаче император Йосиф I умира, брат му ерцхерцог Карл се връща спешно във Виена и под името Карл VI го наследява на императорския трон. Още повече, че от брака на починалия император са останали двете дъще¬ри Мария-Йозефа и Мария-Амалия, които са изключени от престоло-наследието.
През 1719 г. Мария-Йозефа се омъжва за саксонския курфюрст и крал на Полша Фридрих Август II, а сестра й - за курфюрста на Бавария Карл Алберт. При това положение на нещата, ако не се появи наследник от мъжки пол, техните деца биха получили права върху трона редом със собствените деца на император Карл VI.
Изправен пред тази усложнена от правна точка зависимост, Карл VI, който все още няма наследник, прокарва в семейния съвет на Хабсбур¬гите решението, „когато няма наследник от мъжки пол, престолонаследието преминава на първо място върху ерцхерцогините наши дъщери и на второ място върху ерцхерцогините наши племенници".10
Това решение е провъзгласено най-тържествено, а документът получава названието „Прагматична санкция"*, с която се гарантира целостта на австрийската монархия и принадлежащите й земи.
Обладаният от страховете си от възможна бъдеща война - този път
* Pragmatika sanctio (лат.) - Извънреден императорски указ в древния Рим по особено важен въпрос, свързан с общественото право.
30

за австрийското наследство, император Карл VI смята, че Прагматичната санкция ще бъде по-трайно подсигурена, ако бъде подписана от монарси¬те на европейските държави. Едва след тежки преговори му се удава да склони европейските монарси, като успоредно с това той успява да осигу¬ри и гласуването на документа в имперския Райхстаг в Регенсбург.
В края на краищата след всички сложни дипломатически ходове срещу новото решение на Виена се обявяват само курфюрстите на Саксония, Бавария и Пфалц.
Испания подписва Прагматичната санкция през 1732, Русия - през 1726, Прусия - през 1727, Англия и Холандия -1731, Швеция, Унгария и Дания - през 1732, а Франция - през 1735 и 1738 г.
По този начин бъдещето на ерцхерцогиня Мария-Терезия, най-го¬лямата дъщеря на император Карл, като бъдеща императрица на Авст¬рия изглежда наистина осигурено.
Според Берлинския договор Фридрих-Вилхелм обещава да даде и гласа си като курфюрст на Бранденбург в подкрепа на възможността съпругът на Мария-Терезия - херцог Франц-Стефан фон Лотринген, да бъде избран за император.
Така ползотворно и успешно завършва последният период от външнополитическата дейност на пруския крал. Същевременно подоб¬ряването на отношенията с Австрия логично довежда до обтягане на отношенията на Прусия с Франция и Англия. Последното проличава особено ясно след смъртта на крал Джордж I, когато на английския престол се възкачва омразният още от детските години братовчед на Фридрих-Вилхелм - Джордж П. Пределно ясно е, че в основата на този ненужен от политическа гледна точка антагонизъм лежи по-скоро взаимната личностна антипатия, отколкото действително междудържав-ническо неразбирателство.
Остротата на взаимната неприязън се проявява особено ярко по вре¬ме на споровете за правата върху северногерманските пристанища и за решаващото влияние в Мекленбург и Източна Фризия. Тогава Фридрих-Вилхелм I изпраща на границата с Хановер 44-хилядна армия. Опас¬ността от нова война е толкова реална, че се намесват и другите монар¬си, които успяват да потушат конфликта.
На този напрегнат фон отношенията с Русия се развиват по-добре. През XVIII в. Русия и Полша са най-големите търговски партньори на Прусия и почти целият износ на местната индустрия отива към тези страни - развитие, което до настъпването на конфликта около наследяването на полския трон дава своето благотворно отражение.
Независимо от външнополитическите си успехи обаче Фридрих-Вилхелм продължава да работи усилено и върху военната реформа и модернизирането на пруската армия, като успоредно с всичко това се
31

стреми да постига успехите си, избягвайки своята пряка намеса във вой¬на и дори значителни предислокации на военни формирования.
Изучавайки пруската история, Наполеон не случайно ще отбележи, че: „Прусия е държава, родена от снаряд." Това становище се потвърждава и от данните за непрекъснатото нарастване на войсковия състав11 в представената по-долу таблица:
Таблица 1

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:39 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 6:42 pm    Заглавие:  


Нарастване на редовния числен състав на пруската армия Само три европейски държави разполагат по онова време с по-големи армии - Франция има 160 000, Русия - 130 000 и Австрия -100 000-на войска. Така въпреки че населението й наброява само 2 250 000 души, Прусия успява да изгради четвъртата по численост армия в Европа. При това, както пише английският историк Томас Мак-колей, който не може да бъде заподозрян в симпатии към краля войник: „Тази армия бе доведена до такова съвършенство, че, сравнени с нея, английската и френската гвардия изглеждат като необучени опълченци. Естествено, този, който притежава такава армия, представлява или опасен противник, или желан съюзник."12
Съществен интерес тук представлява и решаването на кадровия проблем в армията и особено подборът на офицерите. Войниците и техните командири се водят от дълбоката си привързаност към самата личност на владетеля, налагаща безусловно подчинение и вярност. Както пише по този повод известният военен историк Ханс Делбрюк: „Прусия се създава като случайно образувала се по пътя на наследствените придобивки държава, разпростряла се между полските, руските и холандските граници. Отделните области не са свързани помежду си от никакви общи интереси и се запазват като една единна цялост изключително от династията. Династията създава чиновничеството и армията, гарантирайки по този начин държавното единство. При отсъствието на други свързващи звена само средновековната представа за рицарска преданост към васалите играе ролята на обединяващото звено между офицерския корпус и върховния командир на армията. По такъв начин офицер-
32

ският корпус е приемствено свързан с традициите на старото местно дворянство, много по-силно представено в крайграничните марки* и завоюваните области като Бранденбург, Прусия, Померания и Силезия, отколкото в старогерманските области на запад от Елба."13
В редица свои документи Фридрих-Вилхелм непрекъснато подчертава, че буржоата не са пригодни за офицери, защото мисълта им е насочена към проблемите на печалбата, а не към въпросите на честта. Според краля дворянският състав на офицерския корпус е гарант за предаността и надеждността на войската. По тази причина веднага след войната за испанското наследство той освобождава от армията всички офицери с буржоазен произход, като ги използва главно като служители във военната администрация. Към тази линия на кадрови подбор с малки изключения се придържа и неговият син Фридрих Велики.
Тази политика на подбор обаче крие в себе си и опасности, които не могат да бъдат пренебрегнати - липса на попълнения в офицерския корпус и сравнително малък брой офицери на фона на показаното по-горе постоянно увеличаване на въоръжените сили. Нещата се усложняват и поради факта, че кралят-войник непрекъснато мотивира и насочва дворянския офицерски корпус към строева служба, за да може с помощта на учебната и бойната подготовка да бъде създаден онзи тип офицер, който той желае да има.
Изход от този проблем той търси в две посоки - чрез създаването на кадетските корпуси и набирането на наемни офицери от другите страни.
Тук трябва да отбележим, че отначало първият проблем се решава на практика насилствено. Фридрих-Вилхелм заповядва на специален род кавалеристи въпреки волята на родителите да прибират 10-12-годишни деца, които да бъдат давани за възпитание и обучение в кадетските корпуси. Отначало този метод среща съпротива и не са редки случаите, когато, за да запазят децата си, самите родители усърдно се стараят да докажат, че не принадлежат към пруското дворянство. Но така или иначе, системата на кадетските корпуси успява да се запази в своята модернизирана форма чак до 1919 г., когато съгласно разпорежданията на Версайския мирен договор нейното съществуване е преустановено.
На изследователите на тези проблеми прави впечатление и фактът, че организацията на пруско-бранденбургската армия в значителна степен се доближава до френските образци от времето на Луи XVI, защото в онези времена френската култура е олицетворение на световната култура и немското образование на свой ред е изцяло под влиянието на френския модел. Пруската армия получава многочислено попълнение
*Марки се наричали административно-териториалните области, граничещи със съседните на Прусия държави.
33

от френски изгнаници-хугеноти, привличани благодарение на верската търпимост в Прусия*. Не малка част от тях постъпват в армията на страната, която по-късно се превръща и в тяхна втора родина. При това положение на нещата към 1688 г. от 1030 бранденбургски офицери не по-малко от 300, т. е. близо една трета, са французи. А в армията, която крал Фридрих I командва на Рейн през 1689 г., читирима от 12-имата му генерали са хугеноти. Към това трябва да се прибави и фактът, че във войската освен хугенотите като наемни офицери служат босненци, унгарски хусари, полски улани, както и голям брой военни с по-нисък чин. Към 1768 г. от 90-хилядната пруска армия германци са не повече от 70 000 души, но дисциплината и верността към монарха ги превръщат в еднородна по дух армия.14
Кралят отделя внимание и на военния протокол. Пруският офицер се обръща към фелдмаршала на „Вие", към подофицера - в трето лице единствено число и говори на „ти" само на обикновения войник. Това изгражда своеобразен род самочувствие и в състава на подофицерския корпус, който в много от сферите на обучението и бойната подготовка е всъщност гръбнакът на военната професия.15
Впечатлява волята, с която Фридрих-Вилхелм в мирно време се старае да дислоцира армията си в гарнизонните градове, вероятно с цел да ограничи дезертьорството сред някои от силом мобилизираните войници. По онова време само Берлинският гарнизон наброява 18 000 човека и е разквартируван по частни жилища в различни части на града. Въпреки че според мнението на някои съвременници Берлин вече не е кралска резиденция, а военен лагер с численост, равна на броя на населението му, столицата така и не се превръща във „военен град", както кралят иска. Затова цялата негова амбиция се насочва към превръщането на близкото селище Потсдам в сърце на военната монархия. Неизвестното дотогава
* Това става възможно благодарение на т. нар. „Едикт от Потсдам", издаден от курфюрст Фридрих-Вилхелм за интегрирането и социалното развитие на чужденците в пруската армия. С него на френските хугеноти се дава всестранна политическа, стопанска и религиозна равнопоставеност. Предвиждат се и редица материални облекчения - привилегии, изгодни заеми, данъчни отстъпки, дори правораздаване съгласно френските закони и съществуване на самостоятелна реформистка църква. Така към 1700 г. от 25-хилядната пруска армия 600 офицери и кадети са французи, някои от които стигат до най-висш чин, като например командващият Берлинския кадетски корпус генерал фелдмаршал Фридрих Армандграф дьо Шомберг, комендантът на Берлин генерал-майор Самуел дьо Сен-Савур, генерал-лейтенант Исак фон Фокад маркиз дьо Бие, чийто син генерал Исак дьо Бие става хофмаршал на пруския принц, командващият конната гвардия генерал-лейтенант граф дьо Совил. Генералски чинове получават общо 19 французи. Силно присъствие имат те и в линейните части на кавалерията, като техните полкове имат по 10 ескадрона от по 400 души, докато пруските са с по 6 ескадрона от по 300 човека. Вж. подробно Roth. Е., "Potstdam’’, Берлин, 1993, с. 160-170.
34

градче без развита индустрия и занаяти, без буржоазия и интелигенция той преобразява в ядро на пруския милитаризъм, станал причина за появата на израза „духът на Потсдам". Тук на първо място са дислоцирани гвардейските части, наброяващи 24 000 души. Стройно подредените къщи в холандски стил съществуват и досега. Градът няма общинска управа и във всяко отношение е подчинен лично на монарха. Ежедневието там е точно разпределено и е винаги едно и също - строева подготовка, стрелба и паради. Подражавайки на своите пруски любимци, нещо подобно ще създаде след години и руският император Павел I.
Но системната преумора и пренапрежение на силите оказват своето въздействие върху поначало могъщото здраве на краля войник. Развива все по-остра подагра, стига до обезводняване на организма и до няколко инсулта, но въпреки това той продължава на практика еднолично да управлява всички държавни дела. Към края на 1739 г. лекарите установяват и рязко отпадане на силите му, процес, който през следващите години ще става все по-тревожен.
През април той заповядва да бъде пренесен в Потсдам с думите „Сбогом, Берлин, искам да умра на спокойствие". По същото време пристига престолонаследникът Фридрих от двореца си в Райнсберг. След няколко продължителни разговора, преминали според очевидците неочаквано сърдечно, по време на които умиращият монарх дава последни напътствия на сина си как да води държавните дела, на 31 май 1740 г. между един и два часа следобед крал Фридрих-Вилхелм I умира.
Той оставя на сина си една съвършено организирана армия от над 80 000 души, точно и прецизно действащо местно самоуправление, уредени финанси без никакъв външен дълг и препълнени военни складове - оставя му в наследство държава, която за кратко време се превръща в безспорен фактор в „европейския концерт".
На 28-годишния престолонаследник, възцарил се веднага след това като крал на Прусия под името Фридрих II, остава да я превърне във Велика сила, задача, с която той успешно се справя въпреки изключителните трудности и многото пролята кръв.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 8:44 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 6:52 pm    Заглавие:  

2. ПЪРВИ СТЪПКИ

По думите на Макколей новият пруски монарх е човек, за когото с увереност може да се твърди, че е природно надарен с остър и силен ум, рядка твърдост на характера и изключително силна воля. Трудно е да се реши дали и останалите му човешки качества са по рождение, или са придобити благодарение на необикновено странното му възпитание.16
Новият пруски крал е роден на 24 януари 1712 г. в Берлин. Това
35

събитие бива посрещнато с особена радост, защото други две деца от мъжки пол са се поминали още в ранно детство и липсата на наследник от мъжки пол поставя под въпрос амбициите както на дядо му Фридрих I, току-що станал крал на Прусия, така и на баща му, тогава все още кронпринц Фридрих-Вилхелм.
Първоначалното възпитание на престолонаследника преминава изцяло под грижите на майка му - изтънчена и високообразована за времето си жена. По много въпроси около възпитанието на престолонаследника тя се допитва до един от гениите на онова време - философа и енциклопедиста Лайбниц. Прякото възпитание на детето до 7-годишна възраст е възложено на придворната дама на кралицата София-Доротея - госпожа Фон Камке и на високообразованата, макар и в доста напреднала възраст хугенотка мадам Дю Вал дьо Рокур, която известно време е била възпитателка и на краля войник. Тя оказва силно и благотворно влияние върху развитието на престолонаследника, един от примерите за което между другото е навикът му от малък да говори и пише на френски език, който според някои съвременници той знаел по-добре и от немския.17
След навършването на тази възраст кралят съставя обстоен документ за неговото бъдещо развитие, което възлага на генерал-лейтенант граф Финкенщайн и на полковник фон Калкщайн. Фридрих сменя детските дрехи с военна униформа, подстриган е според строевия устав и започва на дело да изучава военната професия като обикновен войник -строева подготовка, маршировка, хватки с пушка. В Потсдам е създадена специална „детска кадетска рота", където той не само усъвършенства вече наученото, но започва да обучава и другите. На 12-годишна възраст Фридрих вече знае всички детайли и тънкости на строевата служба и командва кадетската рота при ежедневните разводи. Тогава му е даден и първият офицерски чин - лейтенант. Две години по-късно, след строг строеви преглед на поверената му рота, той е произведен в чин капитан, а на 15-годишна възраст му е присъден чин капитан.
Успоредно с това напредва и неговото общо образование, което отразява симпатиите и антипатиите на баща му. Латинският език - мерило за принадлежността към образованите хора по онова време, е абсолютно забранен, религиозното образование се води повърхностно и формално, с което по-късно се обяснява както пълното безразличие на Фридрих II към различните религии, така и приписваните му от някои изследователи симпатии и дори членство в масонска ложа.
Особено внимание се обръща на основното изучаване на немски и френски език, както и на писането на съчинения и съставянето на документи на двата езика, на историята на бранденбургския кралски дом, историята и развитието на по-големите европейски държави и взаимо-
36

отношенията им с Прусия, а така също и на музикалното образование -по-специално на свиренето на пиано и флейта, която по-късно става неговият любим музикален инструмент. За негови учители кралят подбира най-авторитетни пруски учени, главно от френски произход - професор Гон дьо Жанден, който го запознава с основните принципи на кралската власт и държавното управление, инженер-майор фон Сининг, един от най-добрите специалисти по фортификация в пруската армия, професор Кюр - виден специалист по европейска история.
На първо място сред тях обаче се откроява френският емигрант хугенот Жак Дюнан дьо Жандун, който го запознава с най-доброто от френската литература и целенасочено развива у младежа интерес към изкуството и културата.
Въпреки безспорните успехи на Фридрих по време на възпитанието и обучението, отношенията с баща му бавно, но сигурно се развалят, докато накрая преминават в открита вражда, която всички усилия на кралицата София-Доротея не могат да превъзмогнат. Кралят е особено раздразнен от интересите и заниманията на престолонаследника с музика и изкуство, което е съвсем разбираемо, ако вземем предвид, че той самият от 1725 г. до края на живота си ходи облечен само в униформата на полковник от пруската гвардия. Взаимното раздразнение, недоволство и несъгласие се засилват, когато започва обсъждането на бъдещата женитба на престолонаследника. Кралица София-Доротея настоява престолонаследникът да се ожени за една от английските принцеси, чийто баща е неин роднина, а това във външнополитически аспект би укрепило стратегическата ос Берлин-Хановер-Лондон и със сигурност би дало отражение върху бъдещото развитие на цяла Европа. Но тези матримо-ниални планове предизвикват остра реакция във Виена, която на всяка цена е решена да отклони роднинския съюз между Прусия и Англия и се старае да привлече престолонаследника в своята сфера на влияние. С тази цел в Берлин е опитният австрийски дипломат генерал граф Се-кендорф, който с ловки дипломатически ходове, подкупи и интриги успява да постигне сключването на приятелски договор между двете страни, подписан през октомври 1726 г. в замъка Вустерхаузен. Като последица от това в пруския двор ясно се очертават две подмолно враждуващи помежду си партии - проанглийска и проавстрийска.
Това по особен начин рефлектира върху мнителния и по принцип нетърпящ чуждото мнение Фридрих-Вилхелм, който започва да се отнася към сина си винаги с недоверие, раздразнение, гняв и строгост, което поражда в младежа чувството на постоянен страх. Обстановката се усложнява още повече, когато след смъртта на английския крал Джордж I на престола идва синът му, с когото, както стана дума по-горе, отношенията на Фридрих-Вилхелм са нетърпими. В същото време
37

демонстрираната показна любов към другите му синове и особено към много по-малките принцове Август-Вилхелм и Хайнрих засилва изолацията около престолонаследника. Стига се дотам, че кралят започва да настоява Фридрих да се откаже от престола в полза на някой от по-малките си братя, което той категорично отказва да изпълни. Бурята в чаша вода утихва след обявяването на годежа на престолонаследника с една не особено значима германска принцеса, а липсата на деца дава на някои изследователи основанието да смятат, че този брак изобщо не е бил консумиран.
Доведеният до отчаяние Фридрих решава да избяга от Прусия в Англия, като в своя план посвещава адютанта си старши лейтенант фон Кате.
Бягството се осъществява по време на едно от посещенията на кралския двор в Швайнфурт, но е неуспешно. Фридрих и фон Кате са арестувани и поставени под стража в крепостта Кюстрин. Тъй като и двамата са офицери на действаща служба, постъпката им се смята за дезертьорство и те са дадени на военен съд с указание за издаване на смъртни присъди. Въпреки оказвания натиск военният съд се държи твърдо и отказва да се занимава с осъждането на престолонаследника под предлог, че „не му се полага да съди сина на краля, който е и бъдещият владетел".
Фридрих-Вилхелм също не отстъпва от искането престолонаследникът да бъде разстрелян и само намесата на императора на Австрия, на кралете на Швеция и Полша и управителите на холандските провинции спасяват бранденбургския дом от позора на синоубйството. Решението на военния съд за доживотна присъда е заменено по настояване на краля със смъртна. Кате обаче е екзекутиран пред прозореца на килията на приятеля си.
По заповед на краля Фридрих е задържан в крепостта Кюстрин като обикновен арестант, което предизвиква към него всеобщо съчувствие, още повече че баща му го разжалва и му забранява да носи военна униформа. Само със своето мъжествено и благородно противоборство един от членовете на военния съд - полковник фон Буденброк, възрастен и многократно раняван в боевете воин, успява да внуши на краля да позволи на престолонаследника да остане в Кюстрин, но не под арест, а на поста младши съветник при местната общинска камара. Тук той се запознава из основи с тънкостите на местното самоуправление и след около година е назначен и за младши член на военно-съдебния съвет на окръга, където на практика започва да изучава както военното, така и финансовото управление. Тези години на заточение оказват върху него и своето благотворно влияние. Той системно задълбочава познанията си по френска литература, усилено се занимава с музика и продължава да развива всестранното
38

си образование на базата на вече придобитите знания. По време на едно посещение на краля в Кюстрин двамата се виждат и срещата протича неочаквано сърдечно, но до реабилитация не се стига. Това продължава около две години. На 20 ноември 1731 г. принцеса Фредерика-Вилхелмина - любимата сестра и доверено лице на престолонаследника, се омъжва за наследника на Байройтското велико херцогство и като сватбен подарък иска от баща си освобождаването на Фридрих, който, незабавно изпълнява желанието й. Когато заточението му свършва, Фридрих е станал вече истински мъж - навършил е 21 години и е придобил нужното самочувствие. Въпреки всичко, както пише един познавач на тогавашната епоха: „Понесените страдания са го направили по-умен, но са развалили характера му. Придобитото самообладание го е научило да скрива чувствата си. Фридрих започва притворно да се съгласява с всичко, което казва баща му. Покорно, с пълно безразличие приема ръката на определената му за съпруга принцеса Елисавета-Христина фон Бра-уншвайг-Волфенбютел. По време на престоя му в берлинския дворец обаче става ясна подкрепата на офицерството за престолонаследника. Целият генералитет начело с генерал фелдмаршал фон Анхалт-Десау се явява пред краля и настоява за възстановяването на Фридрих в действащата армия. Кралят се съгласява, произвежда го в чин полковник и го назначава за командир на дислоцирания в Науен пехотен полк. Той веднага и с удоволствие заминава за назначението си, без, естествено, да вземе със себе си и младата си съпруга. По този повод бащата му подарява двореца Райнсберг, който дълги години ще бъде постоянната негова резиденция. Тук той още по-системно започва да изучава военното дело. Освен с произведенията по военна история и история на военното изкуство той редовно се занимава и с фортификация и артилерийско дело, където си казват думата вродените му способности на много добър математик. Тази военна практика продължава от 1732 до 1740 г., когато се възкачва на престола. Тогава започва и първите си писателски опити в областта на военната проблематика - първата му книга е „За военното изкуство". След това неговите военни преподаватели подполковник фон Бредов и капитан граф фон Хаке докладват в Берлин безспорните му успехи и препоръчват престолонаследникът да придобие личен практически опит и във воденето на бой. Не след дълго време му се удава и това. През лятото на 1734 г. по време на войната за полското наследство Фридрих заминава за фронта вече с чин генерал-майор като командир на военен контингент от 10 000 човека (докато полкът му в Науен наброява едва 2000) и участва във войната под ръководството на най-великия пълководец на времето - принц Евгений Савойски, който командва обединените австрийски, холандски и пруски войски.
По това време около него се оформя групата от онези офицери, които
39

ще представляват неговото най-близко обкръжение и мнозина от тях завинаги ще оставят имената си в последвалите политически и военни събития.
На първо място сред тях е вече доста възрастният принц фон Ан-халт-Десау, който е и главният помощник на Фридрих при изучаването на фортификацията, артилерийското дело и нанасянето на плановете за боя върху щабните карти. Не след дълго тези разработки на краля по нищо няма да отстъпват на работата на най-умелите и добре подготвени армейски офицери. Благоволението на престолонаследника към учителя се разпростира и върху синовете му, както и върху полковниците Фридрих фон Манщайн и граф Александър Херман фон Варнетслебен-кикто и генералите Ханс Карл фон Винтерфелд и барон Хайнрих Август дьо Ла Мот-Фуке.
Сред тази група военни ярко се откроява и фигурата на още един офицер - граф Курт Кристоф фон Шверин, превърнал се в един от идолите на Фридрих през ранната му младост. Роден на 26 октомври 1684 г. в Померания като син на полковник от шведската армия, графът е отгледан и възпитан от свой чичо, също полковник и командир на един от мек-ленбургските пехотни полкове под холандско знаме. Като младши офицер той служи последователно в холандската и шведската армия, докато през 1720 г., вече като достатъчно известен командир, е привлечен на пруска служба с чин генерал-майор. Той се отличава от останалите пруско-бранденбургски офицери тъкмо по онова, което го сближава с престолонаследника - любовта към френската литература, аристократичния начин на живот, вкуса към лукса и компанията на интелектуалци от висшето общество. Не са за подценяване и неговите бойни качества, а верността му към Фридрих не подлежи на съмнение. Именно затова веднага след възцаряването си той му дава титлата граф и го произвежда в чин генерал фелдмаршал, като прескача неколцина по-старши офицери. Както ще видим по-нататък, именно нему дължи младият крал победата в първото сражение при Молвиц, където е ранен. По време на сражението при Прага фелдмаршал фон Шверин лично повежда със знаме в ръка един от дезорганизираните и отстъпващи пруски батальони, когато го застигат петте куршума, а с тях и героичната му смърт.
Около престолонаследника се обединяват и прочутите генерали Форкад и принц Фердинанд фон Брауншвайг, както и по-малките му братя, единият от които - принц Хайнрих Пруски, става и един от неговите най-близки сподвижници и помощници.
По този начин дворецът Райнсберг се превръща в своеобразна втора столица на Прусия, което продължава до смъртта на крал Фридрих-Вилхелм през 1740 г. Тук трябва да отбележим, че това ще бъдат и последните спокойни и щастливи години в живота на престолонаследника. Освен на любимата си музика, той често и за дълго се посвещава на
40

своята библиотека, наброяваща вече 3 775 тома военна, политическа, историческа и, разбира се, френска художествена литература. Тук той написва и най-известната си книга - „Анти Макиавели", в която наред с опитите за критика на италианския философ и държавник той формулира и своето собствено виждане за държавното управление и за ролята на монарха в ръководството на държавата и нейната политика.
Тук се очертават и основните елементи на вече оформилото се стратегическо мислене на престолонаследника. Според него в света съществуват два вида князе - едни, които опознават и вършат всичко сами, и други, които се поддават на влиянието на своите министри. Според неговото мнение истинският княз сам води войските си на бойното поле, лично се грижи за благосъстоянието на държавата, контролира и насърчава развитието на манифактурата, селското стопанство и науката, като ясно дава да се разбере, че самият той ще бъде такъв именно владетел.18
Значителен интерес будят и неговите възгледи за воденето на войната. Докато, както вече стана дума по-горе, баща му всячески се старае да избягва прякото ангажиране във военни конфликти и предпочита в последна сметка да получи дял от постигнатата победа, Фридрих изобщо не скрива, че се стреми към налагането на своята воля с военни средства. Пред един свой приближен той заявява: „Амбиции, изгоди, желание да се говори за мен - това преобладава в душата ми. Аз съм решен да воювам."19
След смъртта на баща му и последвалото възкачване на трона тези негови възгледи бързо се превръщат в официална държавна политика и във военна стратегия, като в този процес не малка роля ще играят и вече споменатите военни командири, поддържани от редица не по-малко влиятелни представители на гражданската бюрокрация.
Райнсбергската идилия продължава два месеца след смъртта на краля войник, за да се превърне по-късно в средище на коварство и яростна агресивност.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:39 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 7:03 pm    Заглавие:  

3. ВОЙНАТА КАТО СРЕДСТВО ЗА ПОСТИГАНЕ НА ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ

Три дни след своето възцаряване Фридрих II започва с първите реформи, като засега те засягат все още само правосъдието и някои аспекти на военната дисциплина. Отменени са наказанията в пруската пра-восъдна система. На генералитета бива внушавано, че за всеки военен хуманността и интелигентността са също толкова необходими качества, колкото и храбростта, дисциплината и жертвоготовността. В тази връзка се забраняват и телесните наказания в кадетските училища.
Но това не трае дълго. Волята на монарха за военно утвърждаване
41

на страната му се засилва с всеки изминал ден. Неговият личен лекар д-р Цимерман, който присъства в целия му съзнателен живот чак до смъртта, след дълги разговори с краля в последните седмици преди кон-чината му подчертава съществуващия комплекс за малоценност у владетеля, създаден в резултат на лошото отношение на неговия баща и завистта към победоносния пруски фелдмаршал на руска служба граф Миних, удържал бляскави победи над турците по време на Руско-турските войни от 1735-1739 г.
Но тази дейност не задоволява вече неговите амбиции, особено когато лесно се намира и първият обект за премерване на силите. Повод за остър конфликт става започналият преди време чисто правен спор за суверенитета на баронство Херщал, васално владение на княза архиепископ на Лютих. Вместо да реши въпроса без много шум, Фридрих изпраща генерал-майор Хайнрих фон Борке с „екзекуционен корпус" на река Маас, като заплашва с окупация цялото архиепископство. Успоредно с това отправя и остър ултиматум, за който граф Хайнрих Подвелис, един от неговите приближени, министър в новия кабинет и краен негов поддръжник, казва: „Ето, това е силата, тя е пълна с живот, това е езикът на Луи XVI." Архиепископът, естествено, веднага изплаща на Прусия обезщетение в размер на 180 000 талера, а след това и по 20 000 талера годишна контрибуция.
Това обаче е само началото. Основната стратегическа цел на Фридрих е превземането на Силезия и превръщането й в част от Прусия. Цел, към която някои се отнасят скептично, първо, защото там живеят 1 200 000 души, т. е. колкото половината население на Прусия, и второ, защото това е част от принадлежащите на Хабсбургите земи. Ясна възможност за реализирането на този план се очертава през октомври 1740 г. след смъртта на император Карл XVI и възкачването на австрийския престол на Мария-Терезия. За Фридрих остава без значение фактът, че баща му е подписал Прагматичната санкция, а той самият е положил клетва за вярност. На 28 октомври той свиква на спешно заседание в Райнсберг министъра граф Подевилс и фелдмаршал граф Шверин. Още през първия ден на преговорите става ясно, че Фридрих е решил да използва дестабилизираната ситуация в Австрия, за да навлезе с армията си в Силезия. Междувременно обаче дипломатическата картина се усложнява. Кралете на Сардиния и Холандия, английският крал, папа Бенедикт XIV и руската императрица Анна Ивановна признават властта на Мария-Терезия и й обещават поддръжката си. Остава неизвестна френската позиция, въпреки че навремето Луи XV е подкрепил Прагматичната санкция. Но ситуацията вече се е променила, сега крал Фридрих иска да види на императорския трон своя съюзник, баварския курфюрст Карл Алберт.
42

А. Сражението при Молвиц
Подготвяйки до най-малките подробности нахлуването в Силезия, Фридрих изпраща във Виена своя посланик граф Готтер, за да предложи на Мария-Терезия съдействие при отстояването на правата й върху австрийския престол, но при условие, че тя самата признае правата на Прусия върху Силезия. В случай на отказ, в каквато възможност Фридрих е напълно убеден, граф Готтер е упълномощен да обяви война на Австрия. Но още преди да изчака приключването на преговорите на 23 декември 1740 г., Фридрих навлиза в Силезия с 16-хилядна армия, съставена от 20 пехотни батальона под командването на граф Шверин, 30 кавалерийски ескадрона под неговото лично командване и един артилерийски полк. На практика настъплението му не среща никаква съпротива - от една страна, поради липсата на австрийски войски и, от друга, поради това, че населението в тази част на страната е протестантско и гледа на пруските войски като на освободители. За кратко време са превзети както столицата Бреслау, така и крепостите Глогау и Бриг. След зимното разквартируване на армията, през пролетта на 1741 г. бойните действия отново се възобновяват. Сега пруската армия отделя 22 000 души, разпределени в 30 пехотни батальона и 40 ескадрона за прикриване на границите със Саксония и Хановер, където се очертават някои антипруски тенденции. Австрия също се подготвя -25-хилядна армия под командването на фелдмаршал граф Найперг извършва успешно настъпление, като отново превзема Бреслау и разкъсва противниковите войски на две части, използвайки зимното им разполагане в отдалечени една от друга зимни квартири. Почти светкавичните маневри на Фридрих не позволяват на Найперг да се възползва от разцепването на пруската армия и да я разбие на части. Тук изпъква едно от големите предимства на прецизно обучената пруска армия - бързината при маньовъра и нанасянето на удара върху противника. Не случайно видният английски изследовател Карлайл пише: „Мечът на Фридрих е бил несравнимо по-къс от този на Австрия или Франция, но той го изважда три пъти по-бързо от тези държави." Двете армии се срещат за бъдещото генерално сражение на 10 април близо до село Молвиц с донякъде равни сили - по около 24 000 души, като австрийците имат предимство в конницата, а прусите - в пехотата и артилерията.* Трябва освен това да се има предвид, че австрийската кавалерия е с доста по-голям боен опит, придобит във войните против
* Княз Голицин дава тези данни в книгата си „Великите пълководци" (1900), докато според британския изследовател Кристофър Дъфи, автор на „Фридрих Велики, или един войнишки живот" (1986), прусите са 21 000, а австрийците - 19 000.
43

Турция, докато пруската на практика разполага единствено с доброто си строево обучение.
Детайлите на сражението са описани достатъчно пълно в специализираната литература по история на военното изкуство, затова тук няма да се спираме подробно на тях. Всъщност за първи път проявеното на бойното поле стратегическо мислене кара Фридрих да търси възможност за генерално сражение и унищожаване на противника, като отхвърля стратегията на изтощението. Той строява войските си за фронтална атака, което в бъдещите сражения ще се старае да избягва. Разположил войската си така, че левият фланг да опира в река Лаухвиц, а десният - в село Гермсдорф, той е лишен от място за развръщане, което го кара да изправи десния фланг перпендикулярно на първа и втора пехотна линия, а това затруднява възможностите за настъпление.
Поради превъзходството на австрийската кавалерия Фридрих разполага своята по примера на Густав-Адолф, като поставя между нея два пехотни батальона, което затруднява атаката и маневрирането. Бързината на пруското прегрупиране заставя Найперг да строи армията си под огъня на пруската артилерия и пред опасността тя да бъде разбита на части. За да предотврати това, той хвърля кавалерията срещу пруския ляв фланг под командването на генерал Рьомер, който успява да разпръсне пруската кавалерия и само огънят на влезлите по описания по-горе начин пехотни батальони успява да я спаси от пълен разгром.
Изгубил контрол върху нервите си, Фридрих напуска полесражението и оставя всичко в ръцете на фелдмаршал фон Шверин. Интересно за отбелязване е, че именно този невралгичен пункт предизвиква множество противоречиви мнения, които си струва да бъдат цитирани. Според Кристофър Дъфи, когато са изправени пред опасността от разгром и евентуално пленяване на краля, граф Шверин му препоръчва спешно да се изтегли от сражението. Нещо, което той с малка група свои приближени прави към четири часа следобед.20
Франц Меринг пише, че „неумело подготвеното от Фридрих сражение при Молвиц, когато след няколкото успешни атаки на кавалерията Фридрих позорно побягва, докато пруската пехота, обучена от Фрид-рих-Вилхелм I и принц Десау, стои като стена, решава победата без особеното участие на висшето командване".21
Критично е и мнението на Макколей, според когото „никога до тогава кариерата на велик пълководец не е започвала при толкова неблагоприятни обстоятелства. Въпреки че неговата армия победила, самият той (Фридрих) не се представил като способен генерал и дори дал повод обикновеният войник да се усъмни в личната му храброст. Кавалерията, която командвал самият Фридрих, била обърната в бягство. Без нужния опит в сраженията,той изгубил самообладание и
44

твърде охотно послушал онези, които го призовавали да спасява собствения си живот".22
Всъщност Фридрих едва на другия ден разбира, че е победил, или по-скоро, че постигнатата победа е дело на опитния фелдмаршал Шве-рин. Австрийците дават 4000 убити, а прусите - 300 човека по-малко. Жертви има и сред висшия команден състав - в боя са убити генерал Рьомер, пруският кавалерийски генерал граф фон дер Шуленберг и единият от най-близките сподвижници на краля - споменатият вече генерал граф Кашот.
Тежко ранени са генералите граф Шверин, фон Марвиц и фон Клайст. Сражението продължава повече от пет часа, пролива се твърде много кръв не на последно място и поради това, че пруските войници, бързо привършили патроните си и с отсечен от австрийската кавалерия път за снабдяване, атакуват няколко пъти само „на нож", но без да стрелят.
В направения след време анализ на сражението Фридрих отбелязва:
„1. Аз допуснах армията да бъде объркана по време на придвижването, когато започна австрийската атака.
2. Аз оставих войските на левия бяг на река Найсе да бъдат отрязани от останалата армия и бях принуден да водя сражение, което можеше да превърне поражението в катастрофа.
3. Аз изгубих ценно време, преди да заповядам на войската да заеме по-близка до село Молвиц позиция."23
Така той точно и самокритично отчита грешки, които няма повече да допуска в бъдещите сражения. Така или иначе победата при Молвиц предизвиква сериозен отзвук в Европа. Франция сключва тайни договори с Прусия, Испания и Бавария. Малко по-късно тези държави подписват в Нимфенбург и официален договор, съгласно който Бавария открито се противопоставя на Австрия, а нейният курфюрст предявява претенции за имперската корона. Към този съюз се присъединяват и курфюрстите на Кьолн и Пфалц, а накрая - и на Саксония.
Сега на страната на Австрия остават само Русия и Англия, но погълнатата от започналата нова война с Швеция Русия няма да може да окаже съществена помощ на Мария-Терезия, а Англия се ограничава само с предоставянето на финансова помощ и успява да мобилизира в Хановер 12 000 датски и хесенски войници, които на практика не взимат участие във военните действия. В онзи момент на преден план изпъква една от характерните черти на Фридрих, останала в явно противоречие с написаното от самия него в прочутия му труд „Анти Макиавели" -склонността към загърбване на съюзниците, когато това ще бъде в интерес на династията. Може, естествено, да се предположи, че неговият съюз с Франция има една обща цел - отслабването на Австрия, но по-
45

стигнато по начин, който няма да означава особено голямо засилване на Франция. Затова без предварителни уговорки с французите Фридрих сключва сепаративен мир с Австрия в Бреслау, според който под давление на английската дипломация Мария-Терезия отстъпва Силезия на Прусия само за да развърже ръцете си във войната срещу останалите противници. Но тя до края на живота си ще таи смъртна омраза към Фридрих и няма да спре да иска да си върне Силезия.
Фридрих също гледа на мирния договор от Бреслау като на временно примирие с Австрия и предвиждайки нова скорошна война с нея, ускорява извършването на военната реформа. Пруската армия е усилена с още 10 пехотни батальона и 10 кавалерийски ескадрона. Завзетите силезийски крепости Глац, Бриг, Глогау, Найсе и Козел са основно укрепени и снабдени с всичко необходимо, но най-големи усилия кралят хвърля за спешна реформа в кавалерията, която, както вече казахме, се оказва слабото място на пруската армия. Основни помощници в тези действия на краля стават генералите Зайдлиц и Цитен, за които ще разкажем по-нататък.
Първото, което Фридрих прави, е основно да преработи устава за кавалерийска служба и начина за обучение в нея. Второто средство, с което подобрява качествата на армията си, е реорганизирането на кавалерията. Доктрината на Густав-Адолф е забравена. Вместо да разчита на сабята и стремителността на атаката, кавалерията с малки изключения се връща към воденето на боя с пистолет и карабина. По тази причина войните от началото на XVIII в. не са особено богати на примери за сполучливи кавалерийски атаки. Особено силно пренебрегната била кавалерията в Прусия. Но Фридрих се връща към стария начин за провеждане на атаката в пълен галоп и със сабя в ръка, като създава кавалерия, която няма равна на себе си. Именно на тази кавалерия той дължи много от своите успехи. За да заблуди военните специалисти от другите страни, Фридрих започва поразително да усложнява системата на тактическите движения, нито едно от които не е пригодно при водене на истинска война и които той измисля само за да скрие колко прости са средствата, с които постига победата. Той успява да осъществи това толкова добре, че най-заблудени се оказват самите му подчинени, които наистина вярват, че същността на неговата тактика се крие в тези сложни начини за построяването на линията.
Пруската конница в онзи си вид, в който бащата на Фридрих я оставя на сина си, т. е. състояща се от обучени само за стрелба тежкопо-движни войници върху тромави коне, е моментално разбита при Молвиц. Но веднага след завършването на първата Силезийска война Фридрих изцяло реорганизира своята кавалерия. Стрелбата и обучението в спешен строй са оставени на заден план, сега цялото внимание е насочено към ездата.
46

„Всички движения трябва да се извършват с най-голяма бързина, всички обходи да се правят в лек галоп. Кавалерийските офицери трябва да създават от своите войници преди всичко отлични ездачи. Кирасирите трябва да бъдат толкова изкусни и опитни в ездата, колкото хусарите и добре обучени в използването на сабята."
Кавалеристите трябва да яздят всеки ден. Основните учебни дисциплини са езда в пресечена местност, преодоляване на препятствия и фехтовка от кон. При атака се забранява стрелбата, докато първата и втората линия на противника не бъдат напълно съкрушени.
„Всеки ескадрон, тръгнал в атака, трябва да атакува противника със сабя в ръка и нито един командир под страх от позорно разжалване не бива да позволява на своята част да стреля. Отговорност за това носят бригадните генерали. При настъпление войските се движат отначало в бърз тръс и накрая преминават в пълен галоп, но запазват сгъстения строй. И ако атакуват по този начин, Негово величество е уверен, че врагът винаги ще бъде сломен". „Всеки кавалерийски офицер трябва винаги да помни, че за разгромяването на врага е необходимо спазването на две условия - първо, да бъде атакуван с възможно най-голямата бързина и сила и второ, да бъде обходен откъм фланга."24
Тези извадки от инструкциите на Фридрих достатъчно ясно говорят за пълната революция, извършена от него в кавалерийската тактика. Помощта, която му оказва Зайдлиц, е отлична - той винаги командва своите кирасири и драгуни, за да ги превърне във войска, която по стремителност и организираност на атаката, по бързина в построяването, способност за флангови атаки, бързо възстановяване на бойния ред и прегрупиране след проведената атака изобщо не може да бъде сравнявана с пруската кавалерия от времето на Седемгодишната война. Скоро се виждат и резултатите. При Хоенфридеберг байройтският драгунски полк с десет ескадрона помита цялото ляво крило на автрийската пехота, разбива 21 батальона и пленява 66 знамена, 5 оръдия и 4000 човека. При Цорндорф, когато пруската пехота бива принудена да отстъпи, Зайдлиц с 36 ескадрона прогонва от полесражението победоносната руска кавалерия, след което се нахвърля върху руската пехота, като й причинява тежки загуби и пълно поражение На блестящата си кавалерия Фридрих дължи победата си при Росбах, Щригау, Кеселдорф, Лойтен, както и в други десет сражения.
Тук е мястото да отдадем на Зайдлиц и Цитен вниманието, което заслужават. Фридрих-Вилхелм фон Зайдлиц е роден на 2 февруари 1721 г. в херцогство Клеве. Ранното му детство преминава в град Кал-кар, където баща му служи като ротмистър в Денсфелдския драгун-ски полк. Още като дете той е определен за военна служба в конницата и получава съответното в известен смисъл невероятно строго възпитание,
47

което несъмнено оказва благотворно влияние върху военната му кариера. На 7-годишна възраст е обучен да язди и не след дълго, презирайки всички опасности, той взима участие в надпрепускванията с възрастните кавалеристи. Когато на баща му е поверено командването на ескадрон в кирасирския полк на маркграф фон Швет, младият граф привлича вниманието на владетеля върху себе си и след няколко години е назначен за негов адютант. Под височайшето му ръководство, предоставено благодарение на личните симпатии на владетеля, Зайдлиц се научава да обяздва и дресира коне, да язди между въртящите се крила на вятърна мелница, като успоредно с това получава и военно възпитание, което продължава от 12 до 16-годишната му възраст. На 17 години той е вече лейтенант и е назначен в дислоцирания в По-меранския кирасирски полк. Във войната за Силезия Зайдлиц се отличава с голямата си храброст и вместо бойно отличие след проведения продължителен личен разговор с Фридрих извънредно е произведен в чин ротмистър и е назначен за командир на ескадрон в Наумерския хусарски полк.* Зайдлиц усърдно се заема с обучението на ескадрона си и скоро го превръща в един от най-добрите в пруската кавалерия. По време на Седемгодишната война лично пленява през 1744 г. саксонския командващ генерал Шлихтинг, за което е произведен в чин майор. След Дрезденския мир получава и ордена „Пур льо мерит" -най-високото пруско военно отличие. През 1752 г. става подполковник, а след две - полковник и командва последователно драгунски и кирасирски полк.След положените големи усилия в обучението той постига в последвалите войни съществен успех, чиято връхна проява е победата при Росбах, спечелена на практика главно от кавалерията на Зайдлиц. Той завършва кариерата си като генерал-лейтенант и инспектор на всички конни полкове - около 70 ескадрона в Силезия. Умира на 7 ноември 1773 г. на 53-годишна възраст от преумора и няколкото тежки наранявания. За отдаване на почит към неговата памет Фридрих II заповядва старшите офицери от инспекцията да носят 14-дневен
* За по-голяма яснота предлагаме следната систематизация на видовете полкове в пруската кавалерия. Кирасирите и драгуните образуват т. нар. тежка кавалерия, а хусарите и уланите - леката. Първите носят на гърдите доспехи и са въоръжени със саби, два пистолета и карабини. Драгуните понякога се използват и като пехотинци. Хусарите са без броня, въоръжени са само със саби и пистолети, а уланите имат и пики.Тези наименования се запазват в европейските армии до 1918 г. Основната тактическа единица в пруската кавалерия от времето на Фридрих е полкът -кирасирският е с 5 ескадрона, като един ескадрон се състои от две роти. Така постепенно се унифицират всички конни полкове, като обикновено освен поредния номер те носят и името на своя командир. Щатовете се променят често, като понякога във военно време полковете достигат до 10 ескадрона. Вж. подробно Генрик Брикс, История конницей, Москва, 2001, с. 165.
48

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:40 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 7:16 pm    Заглавие:  

траур, а през 1784 г. на Вилхелмовия площад в Берлин е издигнат негов паметник, разрушен след 1945 г.
Другият участник в реформата на кавалерията е хусарският полковник Ханс Йоахим фон Цитен, който също произлиза от новата генерация изпитани в боевете строеви офицери, сред чиито редици се подбира съставът на офицерския корпус. Когато идва неговият „звезден миг", Цитен е вече на четирийсет и три години - бавното придвижване в кариерата се дължи на слабите му постижения като офицер в мирно време. Роден е на 18 май 1699 г. във Вустров. На 14-годишна възраст постъпва като офицерски кандидат в пехотата. Понеже е нисък на ръст, има слабо телосложение и най-главното - много е беден, Цитен често става обект на подигравките на колегите си, с повечето от които многократно се е дуелирал. Понеже не бил удостоен с повишението в чин старши лейтенант, той иска превод в друг полк, но бива уволнен. След като се обръща с рапорт лично до крал Фридрих-Вилхелм I, той е преведен в кавалерията и е назначен за старши лейтенант в един от драгунските полкове, където усърдно и много внимателно започва да изучава тактиката на новия за него вид въоръжени сили. След нов дуел, този път с ескадронния си командир, отново е уволнен от армията. Тогава полковник фон Буденброк, един от приближените на краля, и полковник Фленц се застъпват за него и той е преведен в лейбхусарския полк. Едва през 1731 г. е произведен в чин ротмистър, а две години по-късно кралят го изпраща в състава на един сборен конен полк, за да придобие опит във войната за испанското наследство под командването на принц Евгений Савойски. Тук вече изпъква неговият военен талант, особено по време на рейдовете в противниковия тил и ръководството на диверсионни нападения над неприятелските линии. По препоръка на австрийския генерал Бароне за бойното си отличие е произведен в чин майор. Пълно развитие командирските му качества получават по време на първата война за Силезия главно при нападенията над противниковата линия. Именно на него поверява Фридрих II командването на авангарда на армията си по време на Седемгодишната война. Раняван два пъти в бой, той умира на 87-годишна възраст в Берлин. Цитен е единственият офицер, комуто поради напредналата възраст Фридрих позволява да му говори седнал. През 1794 г. крал Фридрих-Вилхелм II му издига паметник в Берлин, който също е разрушен след 1945 г.
Въведените от двамата военни промени в тактиката на кавалерията лягат в основата на почти всички европейски армии, особено в Англия, Франция, Хановер и Австрия. По мнението на Енгелс дори френската кавалерия по времето на Наполеон въпреки безспорния му военен гений не е успяла да достигне постиженията на пруските кавалеристи.
Дрезденският мирен договор потвърждава в общи линии примири-

49


ето между Австрия и Прусия, но военните действия между Испания, съюзена с Франция, Сардиния и Австрия, продължават своя ход в Холандия и Италия.
По същото време англо-френският антагонизъм преминава през 1744 г. в открита враждебност и конфликтът се задълбочава. Френската армия нахлува на север през граничните крепости на Австрийска Нидерландия към ужасените холандци. След като не среща особена съпротива от страна на бурбонския флот, кралската флотилия затяга блокадата на френската търговия по море. Атаките и контраатаките продължават отвъд океана - по Карибските острови, нагоре по река Св. Лаврентий, около Мадрас, по търговските пътища чак до Левант. Прусия, която през 1743 г. отново се включва в битките срещу Австрия, след две години е убедена да се оттегли. Английските субсидии се използват, за да поддържат австрийците, да се заплаща на наемните войници за защитата на Хановер и дори за закупуването на цяла руска армия, която да отбранява Нидерландия. Според стандартите на XVIII в. това е скъп начин на воюване и мнозина англичани се оплакват от облагането и от утроения национален дълг. Но изтощената от войната Франция е принудена да направи компромис, за да бъде постигнат мирът.
Географското положение и финансите са двата ключови елемента, които заставят накрая френското и британското правителство да разрешат споровете си с мирното споразумение от Екс-ла-Шапел (1748). Сега френската армия успява да постави холандците на колене, но дали това може да компенсира бързо затягащия се обръч около френската морска търговия или пък загубата на най-важните колонии? Какъв смисъл има в завладяването на Луисбург на река Св. Лаврентий и морските победи на англичаните Ансън и Хок, щом Франция ще завладее Нидерландия? Затова постигнатото по време на дипломатическите преговори споразумение е да се върне довоенното положение с едно-единствено изключение -покорената от Фридрих Силезия. И от историческа, и от съвременна гледна точка Екс-ла-Шапел се приема по-скоро като примирие, отколкото като дълготраен договор. Той не променя у Мария Терезия стремежа да отмъсти на Прусия, у французите - желанието да победят както отвъд океана, така и на континента, а у англичаните - нетърпението следващия път да видят най-големия си враг тотално съкрушен в континенталната война и в борбата за морското превъзходство и колониите.
Понятието примирие има погрешно тълкуване в Северноамериканските колонии, където в началото на 50-те години на XVIII в. английските и френските заселници (всяка страна подпомагана от индианци и от местен военен гарнизон) непрекъснато се сблъскват. Там замесените страни са почти изцяло извън контрола на правителството „у дома", особено след като във всяка от метрополиите „патриотично лоби" настоява
50

за подкрепата на своите собствени колонии и насажда мнението, че е на път да започне фундаменталната битка - не просто за областта Охайо или долината на Мисисипи, а за Канада, Карибско море, Индия и дори за целия извъневропейски свят. След като до 1755 г. всяка страна продължава да изпраща подкрепления и да поставя морския си фронт на бойна нога, другите държави започват да свикват с мисълта за възможен пореден англо-френски конфликт. За Испания и Обединените провинции, вече оказали се в наистина второстепенна позиция и обладани от страх да не бъдат смазани между двата западни колоса, единственото разрешение е неутралитетът въпреки свързаните с това трудности за търговска страна, каквато е Холандия.
За източните монархии Австрия, Прусия и Русия обаче е невъзможно да не вземат страна в една англо-френска война в средата на 50-те години на XVIII в. Макар част от французите да спорят как да се води войната по море и в колониите, единственият правилен ход за Париж е да нападне Англия през Хановер, стратегическата ахилесова пета на островитяните. Това обаче не само би разтревожило германските държави, но може да застави и англичаните да потърсят и да субсидират военни съюзници, които да парират французите на континента. Втората причина е още по-важна - австрийците искат на всяка цена да си върнат Силезия от Прусия, а руснаците под управлението на Елисавета също търсят възможност да накажат наглия и амбициозен Фридрих. Всяка една от тези сили има значителна армия - пруската наброява над 150 000 души, австрийската - почти 200 000, а руската - вероятно 300 000, и само изчаква удобния момент да нападне. Но за да поддържат толкова многочислени армии, всички те имат нужда от субсидии. Логично е ако някоя от източните съпернички намери свой партньор в лицето на Париж или Лондон, останалите автоматично да се присъединят към противниковата страна.
Затова известната „дипломатическа революция" от 1756 г. в стратегическо отношение напомня едно ново раздаване на картите. Сега Франция погребва своите вековни различия с Хабсбургите и се съюзява с Австрия и Русия във войната срещу Прусия, докато Берлин заема мястото на Виена като континентален съюзник на Лондон. На пръв поглед френско-австрийско-руската коалиция изглежда в по-добра позиция. Във военно отношение тя определено е по-силна - до 1757 г. Фридрих вече е загубил завоюваните преди това територии, а англо-германската армия на дук Къмбърланд се предава, като оставя бъдещето на Хановер, а и на самата Прусия доста несигурно. Майорка попада в ръцете на французите, в по-отдалечените части на света печели отново Франция, както и съюзниците й. Сега промяната на споразуменията от Утрехт и Екс-ла-Шапел изглежда напълно възможна.
51


Причината това да не се случи е, че англо-пруската комбинация остава по-силна в трите основни аспекта-успешно командване, трайна финансова мощ и добър военноморски опит Не може да има съмнение в способностите на Фридрих да насочва цялата енергия на Прусия към постигането на победа и да бъде истински предводител на бойното поле. Най-големи заслуги обаче има английският министър-председател Уи-лям Пит-Старши, макар че не е монарх, а само един от многото политици, които трябва да жонглират с обидчиви и завистливи колеги, с променливото обществено мнение и с новия владетел, успява успоредно с всичко това да наложи грандиозната по своята значимост стратегия. И крайната цел на тези действия е не просто да бъдат заграбени няколко островчета със захарна тръстика или да бъде надвит един или друг фран-кофонски набаб, тъй като колкото и да са ценни, всички тези колониални завоевания ще се окажат временни в случай, че врагът завземе Хановер и елиминира Прусия като цяло. Пит постепенно стига до извода, че правилният път към истинската победа изисква попълване на популярната „морска" стража и с континентални сили, огромни по мащабите си субсидии за военната мощ на Фридрих, средства за значителна по размерите си „армия за наблюдение" в Германия, защита на Хановер и обуздаване на французите.
Тази политика от своя страна е силно зависима от наличието на достатъчно ресурси, за да може страната да издържи на продължаващата години наред война. Фридрих и неговите данъчни власти използват всички възможни начини за осигуряването на всички необходими на Прусия средства, но нейният капацитет остава нищожен в сравнение с възможностите на Англия, която в разгара на войната разполага с флот от над 120 кораба и повече от 200 000 войници (в това число и германски наемници), като в същото време субсидира и самата Прусия. В действителност Седемгодишната война струва на хазната повече от 160 милиона английски лири, 60 милиона (37 %) от които са подсигурени от паричните пазари. Това огромно разрастване на националния дълг силно тревожи колегите на Пит и допринася за свалянето му от власт през 1761 г., въпреки че презокеанската търговия на страната се разраства с всяка изминала година, което носи по-големи митнически налози и по-високо благосъстояние. Западните Индии са чудесен пример за това как печалбата може да се превърне във власт, а английският морски приоритет - да обогатява страната. „Преди да бъдем войници, ние трябва да сме търговци, търговската и военноморската сила зависят една от друга и богатствата, които са истинските ресурси на тази страна, зависят от нейната търговия" - сочи информацията на английския посланик в Прусия. Обратно, икономиките на всички останали участнички във войната понасят огромни загуби и дори външният министър на Франция Шозь-
52

ой трябва със съжаление да признае, че в сегашното положение на Европа колониите, търговията и в резултат на това морската мощ определят равновесието на силите на континента. Династиите в Австрия и Русия, както и кралят на Прусия, са само второстепенни сили, каквито са и всички онези държави, които не могат да бъдат субсидирани от силно развитите в търговско отношение страни.25
През пролетта на 1748 г. е открит конгресът в Аахен, където след дълги преговори се взимат следните решения - всички окупирани по време на силезийската война територии трябва да бъдат върнати с изключение на Силезия и графството Глац, които остават притежание на Прусия заедно с гаранциите за нейната вечна власт над тях. Кралят на Сардиния получава част от Ломбардия, Австрия предава на испанския инфант дон Филип Парма и Пиаченца. Прагматичната санкция е единодушно подкрепена и съпругът на Мария-Терезия Стефан фон Лотринген получава титлата император.
Изходът от войните е тежък удар за Виена, с който императрицата не може и не желае да се примири. През 1748 г. тя пише на херцог Карл фон Лотринген, брат на съпруга й, писмо, в което подчертава: „Без Силезия короната на Австрия не струва нищо".26
Противоборството между влиянието на католицизма и засилващата се в лицето на Фридрих роля на протестантството става причина за предприемането на някои сондажи в средите на френската дипломация. Очевидно във водената от Австрия политика бавно, но сигурно взима връх идеята за военен реванш, което подтиква австрийската дипломация да заработи за създаването на нов военен съюз, насочен преди всичко срещу Прусия.
В основата на тази стратегия стои документът, изготвен от изгрява-
щата звезда на австрийската външна политика граф Антон Доминик
Кауниц-Ретберг. На 37-годишна възраст той е най-младият член на
Държавния съвет на империята и кариерата му е повече от блестяща.
Следвал е в университетите във Виена, Лайпциг, Лайден и е пропътувал цяла Европа. Още на двайсет години получава високата титла „придворен съветник", след което е назначаван за посланик на империята в
Рим, Торино, Брюксел и Лондон и е представителят на Австрия на Аахенския конгрес.
На едно от важните заседания на Държавния съвет Кауниц предлага документ от 126 страници и в продължение на два часа говори за
бъдещата австрийска военна и външнополитическа стратегия. Основното в нея се свежда до следното:
- Основната цел на Австрия е отново да завладее Силезия, а Фрид-
рих II да бъде квалифициран като „най-сериозният, опасен и неотстъпчив
враг".
53

- Отношенията с Франция са изгубили с времето конфликтната си острота, което се забелязва и в поведението на французите по време на конгреса в Аахен.
- Англия остава естествен съюзник, защото въпреки формалното мълчание, неприязънта на Георг II към Прусия продължава да съществува и вечните дрязги около Хановер я подклаждат.
- Политиката на Русия се определя от лични и променливи импулси, но тя трябва да бъде спечелена, стига правителството й да остане стабилно.
- Мария-Терезия изслушва доклада със затаен дъх и страстен интерес, като накрая в знак на благодарност оказва на Кауниц високата чест да целуне ръката й.27
Не след дълго императрицата започва да действа.
На 14 септември е сключен отбранителен съюз между Австрия, Испания, Сардиния и Неапол. Според изследователите все още има неясноти относно позицията на Франция по онова време, макар да посочват мадам Помпадур като личността, оказала решаващо влияние върху Луи XV. Но при подбора на отделните дипломатически лица вече проличава надмощието на антипруската линия - за австрийски посланик в Париж е назначен граф Щаремберг, брат на съпругата на Кауниц, който пък е избран за министър на външните работи на империята. На проведеното на 19 август 1757 г. заседание на Държавния съвет Мария-Терезия обявява решението си да предложи на Франция съюз и секретните инструкции до Щаремберг са изготвени лично от Кауниц. Успоредно с това той изпраща и лично писмо до маркиза Дьо Помпадур, която не само е любовница на краля-слънце от 1751 г., но участва и в заседанията на министерския съвет. Тя приема граф Щаремберг в двореца си и внимателно изслушва неговите предложения за създаването на коалиция между Франция, Австрия, Испания, Русия и Бавария. На Франция се предлага да се откаже от съюза си с Прусия, като в замяна но това инфантът Филип, който е племенник на Луи XV, замени своите дребни херцогства в Италия срещу короната на крал на Холандия. В същото време Австрия се задължава да подкрепи кандидатурата на френския принц Конде за крал на Полша. Освен това императрицата обещава при положителен изход от преговорите, за да бъде държана Англия в шах, пристанищата в Нипор и Остенде да бъдат окупирани от френски войски.
Чрез своята добре организирана разузнавателна служба Фридрих II научава съдържанието на преговорите и предприема съответните кон-традействия, още повече че взаимната симпатия между маркиза Дьо Помпадур и императрицата се засилват непрекъснато.
На 16 януари 1756 г. той сключва в Уестминстър съюзен договор с Англия от четири основни точки, едната от които е тайна:
54

- двете страни са твърдо решени да запазят мира в Германия;
- те ще се противопоставят на навлизането на каквито и да било чужди войски на германска територия;
- потвърждават се решенията на конгреса от Аахен за бъдещето на Силезия и Хановер.
Последната, тайна точка предвижда в случай на война Прусия да получи от Англия субсидия от половин милион лири стерлинги.
Тази новина избухва в Париж като бомба и още на 1 май 1756 г. Луи XV сключва отбранителен съюз с Австрия, съгласно който Франция гарантира неутралитета на Австрия при бъдещ френско-английски конфликт, отказва се от враждебни действия срещу нея и накрая двете страни си обещават помощ с по 25 000 войници в случай на нападение на трета страна срещу някоя от тях.
След това идва ред на дипломатическото ухажване на Русия, управлявана по онова време от императрица Елисавета Петровна, дъщеря на Петър Велики. Тя вече е сключила през септември 1755 г. отбранителен договор с Англия, според който се задължава да поддържа в Литва 55-хиляден военен корпус срещу общия враг, т. е. срещу Фридрих. Уест-минстърският договор силно я изненадва, защото в една от тайните клаузи на договора с Англия освен голямата субсидия в полза на Русия двете страни се задължават и да обменят информация за най-важните си дипломатически и военни стъпки. Сега английската позиция силно я обезпокоява и засилва нейните антипруски настроения. В същото време притесненията на Мария-Терезия са на път да прераснат в истерия. Пред своя довереник фелдмаршал Кейт тя отбелязва: „Аз и кралят на Прусия никога няма да се разберем. Няма земна сила, която да ме застави да вляза в споразумение, в което участва и той... В действителност враговете, които имам, са само два - Прусия и Високата Порта."28
Тази сходна по своя характер картина на състоянието на духовете в Париж, Виена и Петербург става обект на изследванията на доста голям брой специалисти, някои от които като Маколей например, поставят ударението върху някои чисто психологични особености, твърде наподобяващи женски капризи.
Женомразството на Фридрих II е общоизвестно, но по-лошото е, че той не го прикрива. Както пише Маколей: „При цялата си ловкост Фридрих е невероятно лош съсед. Най-болезнените рани му нанасят не толкова жестокостта на неговите действия и поразителната му способност да обръща всичко в своя полза, колкото неговият рядко саркастичен език. Въпреки положението си на всесилен монарх той изобщо не се стеснява от ролята си на остроумен подигравчия. На перото му се приписва авторството на сатиричните стихове за всички европейски владетели и техните министри. Той има навик да говори за жените с изрази,
55

които и най-снизходителната от тях не би му простила. Но за негово нещастие почти целият континент се управлява от жени, и то с не особено мек характер. Не успява да избегне неговите непристойни изрази и Мария-Терезия. На руската императрица било напълно известно, че галантните й похождения са една от любимите теми за оскърбителните насмешки на Фридрих. В още по-голяма степен това се отнася до мадам Дьо Помпадур, която фактически стои начело на френското правителство. Тя се опитва с най-изтънчена деликатност да получи разположението на пруския крал, но той отвръща само със сух сарказъм.29
Това вероятно е оказало своето макар и не решаващо влияние върху тогавашната политика, защото към края на 1755 г. Европа се вижда разделена на два лагера. Съюзите между Франция и Русия се разпадат, същото става и със споразумяването между Австрия и Англия. Променят се и позициите на Русия и Англия и на мстото на дългогодишните близки взаимоотношения между пруските крале и Петър I настъпва временна вражда - събитие толкова значимо, колкото и прекратяването на вековното съперничество между Франция и Австрия. Към това трябва да се прибави и тлеещото противоречие между Франция и Англия, за което стана дума по-горе - временното примирие между тях на континента на практика изобщо не се отразява върху морската война и опитите за завладяване на отвърдморски територии.
След една не особено сериозна престрелка на 15 май 1756 г. при селището Пондишери в Северна Америка Англия обявява война на Франция.
Фридрих, който не обича да чака, а предпочита да удря пръв, изпраща още на 28 август същата година гвардията си да прикрие границите с Русия и Австрия.
Междувременно своя меч срещу Прусия надига и Русия. Императрица Елисавета се присъединява към френско-австрийския договор въпреки съпротивата на канцлера Бестужев. Тя подписва в Санкт-Пе-тербург отделна военна конвенция срещу Австрия, според която двете владетелки решават да действат срещу краля на Прусия заедно дотогава, докато на империята не бъдат върнати Силезия и Глац. За тази цел Русия предоставя 80 000 войници, 15 бойни кораба и 40 галери. Предвижда се изработването на общ военен план и в главните квартири се прикомандироват съответно по един руски и един австрийски генерал. Страните взаимно най-тържествено си забраняват сключването на евентуален сепаративен мир или прекратяване на военните действия. Австрия обещава на Русия един милион рубли, както и да направи всичко възможно намиращите се на полска територия херцогство Курландия и Кьонигсбергска област да преминат под руска власт.
Швеция също се присъединява към договора, императрицата, из-
56

ползвайки своето влияние в Свещената римска империя на германската
нация, успява да прокара договора и през Райхстага в Ретенсбург, къде-
то с 60 срещу 24 гласа се приема решението за „имперска екзекуция на Прусия". Към договора след това се присъединява и Саксония.
Враговете на Фридрих разполагат с достатъчно сили, за да го нападнат открито, но те желаят да добавят към останалите свои преимущества още едно - изгодата от внезапността. От своите агенти във Виена, Дрезден, Париж и Санкт-Петербург Фридрих получава доста точна и обстоятелствена разузнавателна информация, придружавана понякога и с документи и очевидно разбира грозящата го опасност. Той опреде лено знае, че срещу него едновременно ще настъпят Франция, Австрия,
Русия, Саксония, Швеция и някоя от малките германски държави. В
столицата на враговете на Прусия мечата кожа е вече поделена.
Франция, която поради географското си положение не може да уча-
ства пряко в подялбата на плячката, трябва да получи своята част от
Холандия. За Австрия е предопределена Силезия, руската императри-
ца иска Източна Прусия. Саксонският крал Август II желае да получи
Магдебург, а Швеция отново се надява да вземе част от Померания. Или
казано с други думи, ако тези планове се осъществят, Бранденбургският дом ще бъде изхвърлен от „европейската система" и поставен в положение, по-неизгодно от това на Вюртембергското херцогство или на маркграфство Баден.
Но и сега, както и при повечето коалиционни войни, пълно съгласие между съюзниците по тези въпроси няма. Така например императрица Елисавета си е поставила по-далечна цел. В интерес на Русия е не политическото ликвидиране на пруската държава, каквото е желанието на Мария-Терезия, а нейното политическо подчинение. Според мненията в Санкт-Петербург Прусия трябва да се превърне не в съперник на Русия, а в неин васал.
Промени настъпват и в Лондон. Съгласно Уестминстърския договор освен с изплащането на големи парични субсидии Англия се задължава след тайни преговори да изпрати в Балтийско море осем линейни кораба и няколко фрегати. Целта е ясна и недвусмислена - по този начин Източна Прусия и Померания се запазват за Фридрих, т. е. блокират се руските и шведските геополитически амбиции.
Интересите на Лондон се свеждат до блокирането на руските пристанища и унищожаването на нейната търговия и очертаващата се конкуренция на световните пазари.
Но когато изцяло поема властта в свои ръце, английският премиер Уилям Пит-Старши не скрива от пруския крал, че той не бива да разчита на пълното спазване на договора от Уестминстър, което поставя Берлин в още по-тежко положение. Против Прусия са концентрирани мощ-
57

ни сили, срещу които тя трябва да се изправи съвсем сама. Това е непознато в дотогавашната военна история съотношение на силите. Фридрих има не повече от 5 милиона поданици, докато населението на съюзените срещу него държави надхвърля сто милиона. Въпреки националната хомогенност не са за пренебрегване, от друга страна, и вътрешните противоречия в Прусия - почти една четвърт от жителите населяват наскоро окупираната Силезия, където местните католици не само се съпротивляват, но по време на някои сражения техни части преминават на страната на австрийците и се сражават срещу прусите.
Преимуществата на Фридрих са главно в геополитическата, военната и финансовата сфера. Неговите владения в повечето случаи имат централно местоположение, което прави предислоцирането на войсковите части по-лесно, докато съюзниците ще бъдат принудени да извършват дълги и бавни преходи, което ще им създава големи затруднения при съсредоточаването на войските за решаващия удар.
Особено важен фактор е и пруската армия, която, макар и да отстъпва по численост на съюзническите войски, представлява страховита по мащабите си сила. Тя е великолепно обучена, водена е от превъзходни офицери и е свикнала да побеждава.
В отлично състояние са и държавните финанси. Прусия не само няма никакви дългове, но приходите й в мирно време надвишават разходите, така че за разлика от всички свои противници Фридрих единствен разполага с финансови средства в резерв.

Освен това с присъщата си енергия и проявявания абсолютизъм кралят компенсира до известна степен недостига на военни средства. Както отбелязва по този повод Клаузевиц: „Пълководците, изправени срещу Фридрих, били хора, действащи по поръка или заповед, поради което главната черта на тяхната дейност била безкрайната предпазливост, докато противникът е бил, казано накратко, „Богът на войната". Неограничаван нито във военно, нито в морално отношение, Фридрих не бил обвързан с никакви заповеди, не се страхувал от отговорност и действал така, както намери за добре и без да се допитва до когото и да било. Трябва също така да се има предвид и това, че той е доста точно информиран за военните и политическите намерения на своите врагове. Източници на тази безценна информация са руският престолонаследник, великият княз-царевич Петър и съпругата му, бъдещата императрица Екатерина Велика, която по рождение е пруска принцеса фон Ан-халт-Цербст. По-късно, след края на войната, великият княз ще се похвали пред свои приближени, че: „... след всяко заседание на австрийския Държавен съвет и на Военния съвет ми се съобщаваха плановете и оперативните проекти, а аз от своя страна ги изпращах на краля на Прусия.”(30)

58

При това положение на нещата Фридрих решава сам да нанесе първия удар. През август 1756 г. пруската гвардия и част от линейните войски с обща численост 60 000 души навлизат в територията на Саксония. Така започва Седемгодишната война.
Планът на краля за бъдещата кампания изглежда прост, смел и добре обмислен. Под разпореждането на Къмбърландския херцог в Холандия се намира англо-хановерска армия, която трябва да настъпи дълбоко в Западна Германия, за да попречи на французите да навлязат в пруските провинции.
От друга страна, съюзните войски едва сега започват своите приго товления. Парите не стигат за нищо, а армиите им са пръснати по гарнизони, разположени от Пиренеите до Каспийско море. В същото време обаче войната в Саксония се развива светкавично. Почти без бой са превзети градовете Витенберг и Торгау, а Лайпциг се предава без съпротива. Ударът на Фридрих върху Саксония, а не както очакват съюзниците през Силезия, цели навлизане в Чехия и завладяване на река Елба, а оттам и бързо настъпление към Виена.
По същото време Мария-Терезия се намира в Унгария, където е на лов. След спешни и дълги съвещания Военният съвет изготвя оперативен план за контранастъпление в Саксония и за настъпление към Берлин. Планът е горещо поддържан от Кауниц. Императрицата обаче допуска една фатална грешка. Основната австрийска армия е поставена под командването на Карл фон Лотринген - неин девер, брат на съпруга й император Франц-Стефан фон Лотринген - елегантен, приятен, но напълно неспособен генерал. Сега вече е трудно да се установи дали тя е искала да достави удоволствие на мъжа си, или наистина е вярвала в качествата на генерала. Последното изглежда малко вероятно, след като Мария-Терезия има подръка изпитани във войните командири като фелдмаршал граф Браун, фелдмаршал Даун или младия генерал Лаудон.
Изследването на проведените военни операции не е сред целите на този труд. За това има друга, специализирана литература, но трябва все пак да отбележим, че от 1756 до 1763 г. - времето на Седемгодишната война, се провеждат четири стратегически военни похода, свързани с много сражения и тактически придвижвания на войските, които донасят победа както на пруската армия, така и на съюзените армии на противника.
Затова ще обърнем внимание само на четири сражения, защото именно при тях стратегическото мислене на Фридрих се доказва от видимите външни политически резултати и потвърждава мисълта на Кла-узевиц, че войната е продължение на политиката с други средства.
59

Б. Двойното сражение при Прага и Колин
Пруската армия се командва лично от краля и от фелдмаршал принц Фердинанд фон Брауншвайг. Фридрих я разпределя в пет бойни колони с цел да заблуди противника си, че възнамерява да води само отбранителни действия. Командири на тези колони, които всъщност представляват отделни армии, са командвани както следва от фелдмаршал фон Шверин, който настъпва през Саксония, херцога на Беверн, настъпващ през Цитау, принц Мориц фон Анхалт-Десау, син на стария пълководец, настъпващ през Комотау, брата на Фридрих принц Хайнрих Пруски, настъпващ през Нойщедтел и накрая от самия крал, който ще настъпи през Петерсвалде. Заповедите са така умело подготвени и толкова точно изпълнени, че тези армии, движещи се понякога в съвършено противоположни посоки и помитащи по пътя си малките австрийски гарнизони, се появяват в околностите на Прага в един и същи ден. Тук, под стените на старинната градска крепост в дните от 6 до 18 юни се разиграва едно от най-кървавите двустепенни сражения в европейската история, заради което от върха на славата пруската армия се срива до бездните на пълното поражение.
Действащите пруски войски наброяват 64 000, а австрийските -76 000 души. Въпреки голямото превъзходство в артилерия на австрийците, прусите започват атаката си без почивка след извършените преходи. Въпреки това те безстрашно атакуват батареите на австрийците под непрекъснатия страшен огън, който помита цели роти. Единствен полкът на най-близкия приятел на Фридрих генерал граф Винтерфелд успява да завземе една батарея, при което е тежко ранен. Фридрих заповядва пехотата да атакува направо „на нож" - без стрелба, за да ускори бързината на атаката, но картечният огън на австрийската артилерия бързо слага предел пред човешката храброст и колоните на настъпващите войски започват да се разколебават. Усетил решаващото значение на този напрегнат момент, вече възрастният генерал граф фон Шверин слиза от коня си, грабва първото попаднало му батальонно знаме и лично повежда обезверените воински части към победата. Не след дълго пада на бойното поле, покосен от пет картечни куршума, но пруските гренадири го покриват със знамето и продължават напред. Мнозина генерали последват неговия пример, скачат от конете и повеждат бригадите си напред. Пруският принц Хайнрих, начело на един от батальоните, дори превзема на пристъп две батареи.
По подобен начин се развива и конното сражение, което преминава в жесток ръкопашен бой. Командващият пруската кавалерия принц Шьойнах разбива предната линия на австрийската конница, но е отблъснат от втората линия на неприятеля. Въпреки това успява отново
60

да строи разпръснатите части и да проведе втора, този път решителна атака. Напълно дезорганизираната австрийска конница фактически премазва при отстъплението си част от собствената си пехота.
Най-важният помощник на Фридрих в онзи кървав ден - херцог Фердинанд фон Брауншвайг, забелязва, че въпреки тактическите успехи на някои места лявото крило на Лотарингския херцог продължава да се държи на позиция. Той иска разрешение за промяна на плана на битката, за да може да атакува неприятеля във фланг. Фридрих му разрешава да действа както намери за добре. Тогава Фердинанд начело на няколко полка преминава през седем укрепени позиции, заети от австрийските гренадири - гордостта на императорската армия. Това е моментът, когато в редовете на неприятеля настъпва паника, защото двете крила загубват връзка помежду си. Фридрих веднага атакува с останалата част от армията и се врязва в създадения пробив, като окончателно разкъсва връзките между частите на левия и десния фланг. Сега вече побягват австрийците. Част от тях начело с Лотарингския херцог се прибират в Пражката крепост, а друга част отстъпва без ред на юг. Сражението продължава пет часа без никакво прекъсване, като прусите дават 16 500 убити и 1550 пленени. Убити са голям брой висши офицери, между които вече споменатият фелдмаршал Шверин, тежко са ранени генералите принц Холщайнски, принц Анхелт-Десау, фон дер Голц, фон Хартарм и други. Тежко ранени са Винтерфелд и Фуке.
Австрийците загубват 19 000 убити, 5000 пленници и 60 оръдия.
Много специалисти са на мнение, че друг смел и решителен командир на мястото на Карл фон Лотринген би могъл успешно да разбие армията на Шверин, докато е отделена от основните пруски части, като я нападне с превъзхождащите по численост сили, с които разполага в този момент. Херцог Лотринген не го прави по две причини - първо, защото не е достатъчно смел и решителен, и второ, защото неговите действия зависят от решенията на Висшия военен съвет при двора и той не може да предприеме нищо без негова заповед или разпореждане. А това всъщност потвърждава верността на изложеното по-горе мнение на Клаузевиц, валидно за по-голямата част от австрийските генерали. Освен това натрупаният боен опит ясно показва, че подобни действия не са присъщи за австрийската армия, чиито основни характерни черти са предпазливостта и нерешителността в действията. Полуразбитата и деморализирана армия на херцога се оттегля в Пражката крепост и на практика увеличава числеността си с 15-те хиляди души от гарнизона на чешката столица. Всичко това обаче с нищо не променя общата картина, защото те не преминават към действие.
Фридрих постепенно, но систематично обсажда целия град и започва непрекъснато да го обстрелва с артилерията си, причинявайки
61

тежки разрушения и унищожаването на повече от 500 сгради. В Прага се засилва липсата на храна, вода и муниции. Започват и епидемии, които допълнително разстройват както армията, така и населението. Тревога настъпва и във Виена. Отново изправената пред призрака на поредния, този път тежък погром, Мария-Терезия пише на девера си: „Много съм разтревожена от това, че в Прага са обкръжени толкова много мои генерали и войници. Държа съвсем ясно да ви заявя, че ще се покриете с вечен позор, ако не постигнете това, което успяха да направят французите с по-малко сила."* Честта на цялата нация и императорската армия зависят от успешната отбрана на Прага. Армията на фелдмаршал Даун е вече подсилена и скоро ще бъде в състояние да поеме за Прага.31
Получил ясни и категорични заповеди за деблокиране на града и отблъскването на Фридрих, Даун начело на 14 000 души се придвижва от Моравия. В деня на Пражкото сражение той се намира на не повече от 8 километра от града. На това се дължи спасението на 16 000 австрийци, избягали от полесражението. Даун ги присъединява към войските си заедно с още няколко поделения от имперските земи и разполага своята вече 60 000-на армия в планинската местност при село Молин край Прага, където се окопава и изгражда внушителна отбранителна система. Това кара някои изследователи да смятат, че въпреки ясните указания на Виена той не е имал намерение да предприеме решителни мерки за деблокирането на Прага, въпреки че там се намира част от най-висшето австрийско дворянство - саксонските принцове, принц Фридрих фон Цвайбрюкен, потомственият принц на Майден, както и самият зет на императрицата.
На 18 юни пруската армия под прякото командване на херцога на Баверн тръгва в атака, но междувременно Даун така променя позицията си, че една от неговите пехотни линии остава под прикритието на гъста гора, а другата - в труднодостъпна планинска местност. В центъра е разположена мощната австрийска артилерия, която отново се проявява така добре, както и по време на сражението при Прага. Прусите седем пъти атакуват австрийските позиции, но картечният огън покосява цели батальони и ги заставя да отстъпят. Прусаците обаче провеждат само напомнящи отстъпление маневри, докато в действителност се преустройват и подготвят за нова атака.
* Мария-Терезия има предвид, че по същото време на западния фронт в Германия френският маршал Д'Естре разгромява напълно армията на Къмбърландския херцог и за да спаси Хановер от окупация и разграбване, сключва с неприятеля споразумение, съгласно което бойните действия между Англия, Хановер и Франция практически се преустановяват и французите получават свобода на действие срещу Прусия. Фридрих II понася този удар много тежко.
62

Дясното крило на неприятеля е разбито, кавалерията на генерал Надаши, преследвана от кирасирите на Цитен, практически напуска полесражението, като по този начин изолира Даун. Той сериозно започва да обмисля отстъпление и издава тайна заповед за изтеглянето на част от оръдията, когато стрелката на воинското щастие се обръща в негова полза.
Трябва да се подчертае, че точните и мъдри разпореждания на Фридрих II никога не са били по-лошо изпълнявани, отколкото през онзи съдбовен ден.
Съгласно неговите заповеди десният фланг трябвало само да поддържа левия, изоставайки малко назад, за да може чрез пробив в десния фланг Фридрих да излезе в тила на противника и да го обкръжи, прилагайки т. нар. „кос удар", повече информация за който ще предоставим в следващата глава. Но тези заповеди не са спазени, което се случва и през 1866 г. по време на битката при Кьониггрец. Принц Морис Десауски, един от най-важните изпълнители на този план, се оставя да бъде увлечен от безразсъдния генерал Манщайн, който се хвърля да преследва отстъпващите вече хърватски части на Даун. Мориц, също увлечен в устрема на боя, разкъсва своите линии и хвърля полковете си в подкрепа на Манщайн, в резултат на което пруската армия получава фалшиво направление и строят й се разбива, като атаката се провежда не там, където е заповядано. Боят се превръща във всеобщо клане, в което най-голямо старание проявяват озлобените на Фридрих саксонски войски, преминали на страната на императрицата.32 Особено се изявява кавалерийската бригада на австрийския генерал Щернберг, които превръщат първоначалната загуба в победа за Австрия - успяват да отблъснат пруската конница и се нахвърлят върху преуморената от петчасовия бой пруска конница, като я отблъскват.
В това време Фридрих II прави всичко възможно, за да спре разложението. Спира лично няколко бягащи батальона, строява ги и със знаме в ръка ги повежда два пъти в атака, защото не иска да повярва, че след тежките загуби в многократните атаки армията му не е в състояние повече да се сражава. Адютантите му едва успяват да го измъкнат от полесражението. Съвременниците смятат, че това ще бъде смъртен удар за Прусия, защото, отстъпвайки в безредие към град Нимбург, армията е напълно разбита и е изгубила 12 000 убити и 45 оръдия.
Австрийците удържат решителна и бляскава победа, която им струва загубата на 8000 души. Княз Голицин обаче е на мнение, че Даун дължи това не на личните си качества и действия, а на грешките на противниците и на случайно съвпаднали обстоятелства. Още повече че той не се възползва от отстъплението на Фридрих и вместо да го преследва и до пълното му поражение, спокойно остава на бойното поле.
63

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 8:50 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 7:16 pm    Заглавие:  

Така вместо до окончателния край на войната победата при Колин довежда само до деблокирането на Прага.
На 21 юни Виена тържествува. Генерал граф Бенедикт хвърля в краката на Мария-Терезия 24-те пленени на бойното поле пруски знамена и щандарти. Императрицата е във възторг. „Осемнайсети юни е рожденият ден на монархията" - ще каже тя по-късно. Основава най-високото отличие за проявена на бойното поле храброст - ордена „Мария-Терезия" и награждава с неговата най-висока степен фелдмаршал Даун, който става първият негов носител. Във всички църкви звучи тържествената меса „Те Деум".
Нещастията на Фридрих II продължават.
На 15 юли 100 000-на руска армия под командването на фелдмаршал Апраксин бързо превзема Мемел и Кьонигсберг. Вместо да продължи към Берлин, фелдмаршалът неочаквано спира настъплението и се оттегля към Тилзит и Мемел.
Това на пръв поглед странно действие има вероятно своите корени в задкулисната дипломация и политика на Русия. Основната причина за спирането на неговото отстъпление според обяснението на Апраксин е липсата на достатъчно храна и муниции за армията му. Призован в Русия, той е подложен на тежко разследване и умира от сърдечен удар. Изследователите обаче сочат и някои по-дълбоки причини. По това време императрица Елисавета Петровна се разболява тежко и временно оставя държавните дела в ръцете на канцлера Бестужев-Рюмин, който е противник на войната с Прусия, а според някои той е и подкупен от англичаните и провежда политиката им. Против продължаването на настъплението е и Великият княз царевич Петър фон Холщайн-Готроп, племенник на императрицата. В същото време, изпълнявайки на практика неговото жлание, Бестужев възнамерява след смъртта на Елисавета Петровна да го лиши от престо-лонаследие, като възцари внука на императрицата - великия княз Павел, който до смъртта й е под опеката на самия Бестужев и на Екатерина. Както може да се предполага, тази стратегия не успява и виновник за всичко това излиза генерал Апраксин. След възцаряването си Екатерина отстранява Бестужев от властта и го заточва в провинциалните му имения.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 8:50 pm    Заглавие:  

В. Реваншът
Сражението при Росбах


Отърсил се от унинието, Фридрих II успява бързо да реорганизира всичко онова, което е останало от неговата армия, и решавайки се отново на светкавични действия, залага всичко на една карта, този път против настъпващите в Саксония французи под командването на маршал Дьо
64
Субиз - един посредствен военен и слаб боеви офицер. Фридрих, който успява да организира 22 000 души, бърза да се притече на помощ фелдмар-шал Кейт, останал на гарнизонен лагер в Лайпциг, закъдето се придвижва със своята 64 000-на армия и Субиз. След като не успява да превземе града, Субиз се оттегля на река Заале с намерението да остане и да презимува там. Въпреки своята слабост и трикратното надмощие на французите в жива сила, че Фридрих решава да влезе в сражението, за да ги изтласка оконча­телно от Саксония. На 5 ноември 1757 г. двете армии се срещат край село Росбах. Със заблуждаващи маневри за отстъпление Фридрих успява да ги накара да излязат от укрепените си позиции и да го атакуват. Французите и императорските войски се опитват да обхванат и разбият десния фланг на прусите и да притиснат техния център, тъй като смятат, Фридрих иска да избегне сражението. По време на придвижването си Субиз построява своята армия така, че в авангарда остава конницата, следвана от пехотата, а в ариергарда - няколко от останалите кавалерийски части, като всички се движат успоредно на заетите от Фридрих позиции. Поемайки този огро­мен риск, Фридрих отчита два основни фактора - неспособността на френ-скоимперските войски за бързо маневриране и пълното неумение на Субиз да извърши толкова сложно тактическо движение.
Тъй като съюзната армия се придвижва към планината Янус, Фри­дрих пренебрегва старшинството и подчинява на Зайдлиц не само цяла­та кавалерия, но и артилерията. Зайдлиц я разполага точно срещу френ­ския авангард и след приближаването му - вече доста се е отдалечил от следващата го пехота - открива смъртоносна стрелба, без да даде възмож­ност на французите да се преустроят от походен в боен строй, като в същото време атакува с конницата си още неразгърналата се в двата фланга колона. Френските кавалеристи са буквално пометени и в отстъплението се врязват в редиците на собствената си пехота, като я довеждат до пълно разстройство. В този момент застаналият начело на своята част от армията Фридрих атакува неприятеля по фронта, докато брат му принц Хайнрих напада във фланг. Атакуваният по този начин от три страни Субиз няма възможност да се развърне под непрекъсна­тия огън на пруската кавалерия и да престрои останките от армията си с характерните за френската тактика „фоларови колони".* Понесла го-
* Става дума за тактически способ, създаден от видния за времето си военен теоретик Фолар, станал известен със своите изследвания по теория на военното из­куство, и по-специално с книгата си „Нови открития в областта на войната". В нея той предлага главните ударни сили да бъдат построявани в гъсти, дълбоко ешелони-зирани колони за нанасяне на удар в главната посока на настъплението. Субиз бил привърженик на тази тактика, познавал я и Фридрих, още повече че без флангово покритие, каквото в онзи момент не съществувало, тя носела големи рискове, което е потвърдено и от това сражение.
65

леми загуби от огъня на пруската артилерия, не след дълго тя започва отстъплението си в пълно безредие. Зайдлиц я удря стремително и прак­тически я разгромява напълно, като поражението е щяло да бъде още по-тежко, ако по време на атаката той не е тежко ранен два пъти. Опис­вайки сражението при Росбах, видният военен писател Бернхорст под­чертава: „Тук, в полетата на Росбах, се проявил геният на пруската ка­валерия. Ако преди полесражението конницата стои готова да настъпи като едва удържан порой, след подадения знак тя се излива по полето, помитайки всички прегради по своя път и така се доближава до пред­ставата за съвършена кавалерия. Това именно успява да постигне Зайд­лиц този ден. Субиз и австрийският херцог Хилдбургхаузен биват бук­вално изтрити от лицето на земята."33
Сражението продължава малко повече от половин час и отнема от имперските сили 10 000 души - 2700 убити и 5 000 пленени, между които 5 генерали и 400 офицери, както и 67 оръдия, много знамена и целия обоз. Останалите били посечени.
Блестящата победа на Прусия и пълното поражение на съюзната армия имат важни политически и психологически последици в Европа. Силно са повдигнати духът на армията и вярата й във върховното ко­мандване, което е особено важно след поражението при Колин. Във външнополитическо отношение последиците се свеждат до това, че във Франция настъпва активизиране в средите на вече оформилата се вътреш­на опозиция против Луи XV и маркиза Дьо Помпадур и открито започва да се говори за сключването на сепаративен мир с Прусия.
Но за Фридрих по-важни са последиците в Лондон - там доверието във възможностите му започва бързо да се възстановява. Това води до съвземането на разбитата армия на Къмбърландския херцог, попълва­нето й с хесенски войски и което е по-важно, до поставянето й под ко­мандването на един от най-добрите генерали на Фридрих - генерал Фердинанд фон Брауншвайг. Англия започва редовно да изплаща и обещаната субсидия от 760 000 лири стерлинги годишно и така укрепва разклатените финанси на Прусия.
В сражението прусите дават само 90 убити и 274 ранени, сред кои­то е и принц Хайнрих Пруски.
Сражението при Лойтен и философията на „косия удар"
След победата при Росбах Фридрих II решава веднага да премине с армията си в Силезия, за да изтласка навлезлите там след сражението при Колин австрийски войски. За да прикрие стратегическата си цел, Фридрих заповядва на фелдмаршал Кейт да настъпи с около 6000 души към град Лайтмериц в Чехия, а той самият с останалата част от армията
66
потегля към Силезия, разгромявайки по пътя си няколко слаби авст­рийски части. След като превъоръжава и възстановява донякъде сили­те на армията си в Глогау, той настъпва в Силезия с категоричното ре­шение да атакува австрийската армия, наброяваща 90 000 души, докато под неговото командване са 32 000.
Тук отново кралят разчита на некадърността на херцога на Лота-рингия и на мудните действия на фелдмаршал Даун.
В началото на декември двете армии се срещат в полето до село Лойтен, където се разполагат на лагер. Очевидно Фридрих II отново залага всичко на една-единствена карта, но няма немерение да отстъпи, докато херцог Карл дочака включването на Даун в сражението.
Вечерта на 3 декември кралят събира всички свои генерали и се обръ­ща към тях с кратка, но останала завинаги във воинската история реч: „Гос­пода, извиках ви тук, за да ви благодаря най-отговорно за вярната служба, която положихте пред родината и пред мен. Признавам я и съм дълбоко развълнуван. Няма човек сред вас, който да не се е отличил със своите величави и будещи удивлене действия. Доверявайки се на вашата смелост и опитност, направих плана на сражението, което утре трябва да проведа.
В разрез с всички правила на военното изкуство аз ще нападна ар­мия, която е два пъти по-голяма и по-добре укрепена от нашата. Трябва да го сторя, или всичко ще бъде загубено. Ние или трябва да бием врага, или се оставяме да бъдем погребани от неговите батареи. Така мисля и така ще действам!
Ако сред вас има някой, който не мисли така, настоявам веднага и още тук да подаде оставка. Няма да му отправя и най-малкия упрек."
След кратка пауза, която преминава в ледено и изпълнено с реши­телност мълчание, кралят продължава:
„Сигурен бях, че никой от вас няма да ме изостави. Затова вярвам във вашата вярна подкрепа и в победата. Ако не успея да ви възнаградя за това, което ще направите утре, ще го стори отечеството. Сега се върнете в лагера и предайте казаното от мен на вашите полкове, като ги увери­те, че ще наблюдавам всеки от вас най-внимателно.
Конен полк, който не се хвърли върху врага така, както му е запо­вядано, след битката ще бъде откомандирован от действащата армия и зачислен към гарнизонните части. Всеки пехотен батальон, който по време на атаката започне да се огъва или се уплаши, ще загуби знамето си. Сабите на офицерите ще бъдат отнети, а пагоните на всички - отря­зани от мундирите.
Е, бъдете живи и здрави, господа! Утре ще бием врага, или повече никога няма да се видим."34
Сражението при Лойтен се води на 5 ноември, като австрийците така са се окопали на предварително заети позиции, че десният им фланг
67
опира в силно гориста местност и село Нетерн, а левият - в езерото Глогау. Според обичая си австрийците много точно и ловко са използва­ли всички предимства на местността, както и при сражението край Колин. Левият фланг се заема от корпуса на генерал Надаши с авангард от 5 конни полка под командването на генерал Ностиц.
Рано сутринта пруската армия потегля в атака, разпределена в че­тири колони с авангард от 10 батальона пехота и 60 ескадрона конница. Възползвайки се от падналата мъгла, авангардът изненадващо напада полковете на Ностиц и с тежки загуби ги отхвърля към десния фланг на противника. Всъщност това има по-скоро характер на разузнавателен бой с цел заблуда на противника относно посоката на главния удар, което напълно им се удава. Даун и останалите генерали предполагат, че Фридрих ще продължи атаката към десния фланг и в усилен марш прехвърлят там всички свои резерви.
Фридрих, след като на място преценява, че местността, където е разположен този фланг, е твърде тежка и ще окаже решаващо влияние върху полесражението, докато лявото крило остава значително по-сла­бо защитено, привежда замисъла си в действие. Произвежда сложно флангово движение надясно и атакува австрийските войски в „кос боен ред" само с дясното си крило, като оттегля лявото малко назад, за да избегне грешката, станала причина за поражението при Колин.
След това престроява четирите походни колони в две бойни линии и започва да се придвижва все по-напред, докато авангардът постепенно „всмуква" по време на боя австрийския десен фланг. Авангардът атаку­ва войските на генерал Надаши, отблъсква ги и като взима в плен цяла­та им артилерия, продължава да се движи вдясно и все по-тясно обгръ­ща левия фланг на имперските войски. Прозирайки опасността, Даун изпраща останалите си резерви в подкрепа на Надаши, но те биват раз­бити на части и накрая цялата австрийска армия с раздробен ляв фланг е принудена да се оттегли в село Лойтен. Фридрих лично повежда пехо­тата си във фронтална атака, като конницата се нахвърля върху двете крила на противника. След упорит и кръвопролитен бой, по време на който австрийската армия губи 6000 убити и 21 500 пленени, тя изпада в паника и започва безразборно отстъпление в посока Бреслау. Генерал Надаши единствен успява да запази реда на своите войски и прикрива с тях отстъплението на останалите. На свой ред Фридрих губи 6000 души, но продължава настъплението си до река Лиса, където при наличието на повече сили вероятно би съумял да унищожи цялата австрийска ар­мия, подобно на французите при Росбах. Обаче са му останали не пове­че от 25 000 души, крайно уморени от тежкия бой и той се ограничава с това, да изпрати генерал Цитен начело на 65 ескадрона да преследва австрийците.
68
За да не попадне в плен с останките от армията си и след като вижда, че и този път всичко е загубено, Лотрингският херцог бързо се оттегля в посока Швайдниц и изоставя град Бреслау, без бой предал се на прусите, въпреки разположения там гарнизон от 17 000 души, които биват пленени до един. След няколко дни е освободена цяла Силезия и пруските войски се разполагат за зимуване по границите с Чехия и Моравия, с което отново доближават на опасно разстояние Виена.
По мнението на Наполеон I, който много съвестно изследва походи­те на Фридрих, сражението при Лойтен е върхово постижение на чо­вешката решителност и изкуство да се маневрира в движение и това едно-единствено сражение дори би било достатъчно, за да обезсмърти името на Фридрих II.
Новата победа дава своето отражение и във Виена. Съюзниците на империята искат от Мария-Терезия да смени брата на мъжа си от поста главнокомандващ. Въпреки двете доста остри писма, които получава от брат си - императора Франц-Стефан, Карл фон Лотринген все още раз­полага с благоволението на императрицата. Заставена от всенародното недоволство, тя все пак се вижда принудена да освободи своя девер от командването и го назначава за военен губернатор на Брюксел. Въпре­ки безспорните си командирски качества генерал Надаши също напус­ка армията и се връща в Унгария, като отказва каквито и да било държав­ни постове. Промени настъпват и по върховете на военното командване. Канцлерът Кауниц предлага за нов главнокомандващ един от прояви­лите се в армията офицери - генерал Лаудон*, но поради младостта му - той е едва 41-годишен, Мария-Терезия не се осмелява да наруши старшинството и субординацията, затова назначава за главнокомандващ генерал Даун, а за началник на генералния щаб - генерал граф Лаци.
Генерал граф Леополд-Йосиф Даун е доста оспорвана от историци­те личност. Син е на генерал граф Вирх Даун, известен с отбраната на Торино през 1706 г. и превземането на Неапол. Генерал Леополд Даун е роден през 1706 г., участник е в повечето войни, водени от Австрия, и е изминал дългия път от младши офицер до председател на придворния Висш военен съвет. Тук мненията за него се разделят - според някои по време на Седемгодишната война той действа изкусно и предпазливо, но според други е посредствен изпълнител, покрил се с незаслужена слава
* Генерал Гедеон-Ернст фон Лаудон е роден през 1716 г. в Литва в отдавна пре­селено там шотландско семейство. Постъпва в ранна възраст отначало на руска служ­ба, но поради липсата на перспектива пред кариерата си заминава за Виена, където постъпва в армията с чин капитан. Напредва доста бързо и през 1757 г. след сражени­ето при Колин императрицата го произвежда в чин генерал-майор. От 1766 г. е член на Висшия военен съвет. Умира на 74 години през 1799 г.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:20 pm    Заглавие:  

69
и почести само защото се оказва противник на такъв велик пълководец като Фридрих II.
Генерал граф Франц-Мориц Лаци е син на бившия генерал-фелд-маршал на руска служба Петър Петрович Лаци. Тъй като иска и синът му да направи добра кариера, бащата го изпраща да служи в чужда армия и Франц-Мориц избира австрийската. Завършва военно училище във Виена и започва службата си в леките хърватски войски, прикрива­щи границата на империята срещу турците. Изминава всички стъпала на воинското командирство и след сражението при Торгау Мария-Терезия го произвежда в чин генерал-фелдмаршал. Интересно е да се отбе­лежи, че Лаци отказва повишението, за да не пререди неколцина по-старши генерали. През 1765 г. е назначен за генерал-инспектор на арми­ята, а следващата - за председател на придворния Висш военен съвет. За разлика от Даун Лаци се проявява като офицер с безспорна лична смелост, твърд в решенията и решителен при тяхното изпълнение на бойната поле. Умира през 1801 г. на 76-годишна възраст.
Това са хората, с които императрицата се надява да спечели война­та и да си върне Силезия, което според свидетелството на историята се оказва измамна мечта.
След победата при Колин „косият удар" става за продължителен период от време своеобразен фетиш в бойната подготовка и тактиката на пруско-германската армия, намира своето място и в не по-малко настъпа­телните действия на Вермахта във войната срещу Съветския съюз. Той се превръща в един от фундаментите на стратегическото мислене и плани­ране в германската армия и заслужава специално внимание.
В действителност „косият удар" не е измислен от Фридрих II. Каза­но най-общо, този маневрен ход се изразява в съсредоточаването на ос­новните сили, нанасящи главния удар, срещу един от фланговете на противника. Другият фланг трябва да прикрива атаката и да парира възможните контрадействия на неприятеля. Открива и пръв цялостно прилага „косия удар" в бой прочутият гръцки държавник и стратег Епа-минонд през 371 г. пр. н. е. в сражението при Леуктра против спартанците. Един от опасните фактори при неговото прилагане е характерът на местността, където се води сражението, защото той е трудноприложим в условията на водените през XVIII в. войни, какъвто е случаят и със сражението при Колин. Най-точното му изпълнение е осъществено по време на сражението при Лойтен. След него Фридрих води още три големи сражения - две против руснаците при Цорндорф (1758) и Кунер-сдорф (1759) и едно срещу австрийците - при Торгау (1760). Усъвършен­стването на „косия удар" от времето на сражението при Лойтен се състои в това, че сега кралят се придвижва успоредно на неприятелския фронт не само за да обхване едното крило на противника, но и за да може да го
70
атакува в тил, при условие че не извърши съответното прегрупиране. Обаче рискът противникът да съумее да извърши такова прегрупиране крие и една опасност - ако целта на маневрата не е постигната, да се наложи воденето на фронтално сражение, което Фридрих в повечето случаи избягва, защото неговата армия почти винаги е по-малочислена.
По този начин по време на сражението при Цорндорф двете воюва­щи армии всъщност се заобикалят една друга два пъти.
Под Кунерсдорф, където прусите понасят тежки загуби и са на ръба на пълния военен разгром, руският фланг е бил напълно обхванат, но само защото кралят упорито се придържа към принципа, че фронтът трябва да остане цял и непрекъснат, значителна част от руската армия не е атакувана и обхванатият фланг продължава да получава подкреп­ления, докато не бива отслабена настъпателната мощ на прусите.35
При Торгау Фридрих използва съвършено нов метод, който може да бъде определен като нов етап в развитието на тактиката за водене на сражения. Този път той се отказва от непрекъснатата фронтова линия, разделя армията си на две части и лично повежда частта, предназначена за обхващането на дясното крило на противника, като се старае да опише около него полукръг, за да може да атакува австрийците едновременно във фланг и в тил. Трудността при тази маневра се състои в това, че по онова време не е било възможно с никакви средства да се осигури еднов­ременно провеждане на двете атаки, което ще гарантира победата. Не е било възможно освен това да се изчисли и времето, необходимо за извършване на обходното движение, особено ако то се прави в гориста или пресечена местност. По тази причина кралят атакува твърде рано, Цитен закъснява със своята атака и настъпленията на двете части не съвпа­дат. Въпреки победата на прусите не е без значение и фактът, че команд­ващият австрийските войски генерал Лаци няма точни данни за това, къде точно Цитен ще насочи своята атака, и оставайки пасивен на левия фланг, той не се опитва да подкрепи десния. Така обърканите от атаката на Фри­дрих австрийци вече не са в състояние да отблъснат атаката на Цитен и основният замисъл на сражението не се осъществява.
Г. Сражението при Кунерсдорф и промяната в пруско-руските отношения
Несполучливите за съюзниците резултати от сраженията при Лой-тен и Росбах и оттеглянето на пруските войски от Източна Прусия създа­ват нова стратегическа обстановка.
Франция се безспокои от възможността за сключване на сепарати-вен мир между Прусия и Австрия, при който цялата тежест на войната
71
в Европа срещу Фридрих и по море срещу англичаните ще падне върху самата нея. Благодарение на големите усилия на Санкт-Петербург и временното оздравяване на Елисавета Петровна Русия отново се намес­ва активно във войната. Генерал Фермор получава заповед отново да завземе земите, завоювани от руската армия в Източна Прусия през 1757 г. Трябва да отбележим също така, че и двете страни използват това вре­ме, за да попълнят и превъоръжат своите армии.
Австрия успява да организира три армии с обща численост 170 000 души.
Франция подсилва армиите на маршалите Ришельо и Субиз съот­ветно до 80 и 30 000 човека.
Русия подготвя 55 000, а Швеция - 20 000 души. Или с други думи, съюзните и имперските войски наброяват 420 000-450 000 души, дока­то Прусия не е в състояние да противопостави повече от 138 000. Това значително превъзходство на силите почти гарантира техния успех и положението на Фридрих се оказва несравнимо по-трудно, отколкото през изминалите години.
Освен това пруската армия е разпръсната по голям брой фронтове.
Фридрих с главните сили на армията се намира между Ландсхут и Финландия.
Пруският принц с 16 000 човека окупира Саксония и наблюдава концентрацията на имперската армия във Финландия.
Хановерската армия под командването на Фердинанд фон Бра-уншвайг се намира в Щаде, за да наблюдава и прикрива армията на херцог Ришельо.
Под непрекъснатия натиск на Мария-Терезия, стремяща се еднов­ременно както да си върне Силезия, така и да приключи войната с побе­да, под ръководството на фелдмаршал Даун и граф Лаци съюзниците разработват следните основни стратегически задачи:
- армията на Даун да се присъедини към руската и двете заедно да завземат Силезия;
- обединените френско-имперски войски да настъпят заедно, за да завладеят Саксония и Дрезден;
- руската армия отново да превземе Щетин.36
Решен отново да разбива противниците си един по един, Фридрих вижда най-голямата опасност за Прусия в руското настъпление, а за Си­лезия - в обединяването на руските и австрийските войски, затова реша­ва незабавно да атакува руската армия и да я изтласка от Полша. Първо­то сериозно сражение между пруси и руснаци се развива при Цорндорф, но въпреки големите загуби и от двете страни то остава безрезултатно -русите отстъпват, без да бъдат напълно разгромени, а обезкръвените пру-ски войски не са в състояние да започнат преследването им.
72
Решителното сражение става на 1 август, като този път руските вой­ски са под командването на генерал Салтиков. Фермор бива сменен, въпреки че за безкръвното превземане на Кьонигсберг Мария-Терезия му дава титлата имперски граф, която Елисавета Петровна признава и на свой ред го награждава с най-високото руско отличие - ордена „Св. Андрей Первозваний". Тази смяна на главнокамандващите на рус­ката армия е знаменателна, защото е синтезиран израз както на качест­вата на руската армия, така и на влиянието и капризите на императри­цата при взимането на важни стратегически и външнополитически ре­шения. Самият Фермор е добър офицер, но влиза в конфликт с т. нар. Конференция при Височайшия двор (колегиален орган за ръководство на войските в Петербург, подобен на придворния Висш военен съвет във Виена) по повод решението да раздели армията си на три отделни корпуса за операции в Померания, Бранденбург и Силезия. Същевре­менно русите настъпват изключително бавно, давайки възможност на Фридрих да извърши няколко успешни маневри. Фермор обяснява сво­ята мудност с големия разлив на реките в Източна Померания и Полша, но истината е, че когато узнава за обсадата на Олмюц от Фридрих, той решава да не навлиза по-навътре във вражеската територия и огранича­ва действията си с обсадата на крепостта Кюстрин.37
От своя страна Салтиков няма никакъв опит в командването на го­леми войскови съединения и не е напълно уверен в себе си. Това ясно проличава, когато по подобие на Даун разбива с явно числено превъзход­ство генерал Ведел - той се отказва да го преследва в очакване на още подкрепления, които настоятелно иска от австрийците. Когато научава за спирането на Салтиков на река Одер, Даун провежда военен съвет, на който решава в негова помощ да бъдат изпратени корпусите на Лаудон и Хадик. Но докато Лаудон с 15 000 кавалеристи, изоставяйки обо­зите си, успява да се присъедини към Салтиков, генерал Хадик бива пресрещнат от Фридрих и е напълно разгромен. Въпреки това в навече­рието на битката при Кунерсдорф съюзниците разполагат с 60 000 рус­ки и 15 000 австрийски войници срещу 42 000 на Фридрих, т. е. имат почти двойно превъзходство в жива сила.
Така или иначе в 3,00 часа призори Фридрих повежда армията си в линеен строй срещу руските позиции. Но подготвените изкуствени пре­пятствия забавят марша и пруската пехота стига на бойното поле едва към 10,00 часа сутринта, вече уморена от прехода и засилващата се го­рещина, но успяла да укрие придвижването си от руските дозори*. По обед прусите откриват силен артилерийски огън с 60 оръдия срещу ру-
* Дозор (рус.) - Малки пехотни групи, отделни бойни кораби или бойни маши­ни, които служат за охрана, свръзка или разузнаване при войскови бойни действия.
73
ския ляв фланг. Последвалата щикова атака на пруските гренадири отблъсква руските части към селото Кунерсдорф, като прусите пленяват 70 оръдия.
Много специалисти (княз Голицин, барон Йохан-Вилхелм фон Арен-холц, проф. Ханс Делбрюк) са на мнение, че ако в онзи момент Фридрих е хвърлил кавалерията на Зайдлиц в преследването на противника, по­бедата би била решена още същия ден. Но Зайдлиц е разположен на десния фланг, а в пресечената местност пруската артилерия се придвиж­ва трудно и което е по-важно - бавно. Благодарение на това Салтиков и Лаудон успяват да престроят останалата си войска и да я подготвят за ново сражение. Известни успехи прусите постигат и на десния руски фланг, като отблъскват частите на генерал Панин, но те отстъпват в боен ред и зад Кунерсдорф се присъединяват към частите на Салтиков и Лаудон.
На пръв поглед изглежда сякаш военното щастие отново се е ус­михнало на пруския крал - руската армия е отстъпила две трети от позициите си и е изгубила 90 оръдия, но, от друга страна прусите са крайно уморени от упоритата съпротива и са понесли големи загуби.
На проведения военен съвет Фридрих с присъщата му твърдост настоява боят да продължи, защото според него заради упоритостта си руската армия трябвало да бъде унищожена напълно, а не само победе­на и изтласкана от бойното поле. Срещу тези доводи по-голямата част от пруските генерали, включително и Зайдлиц, изтъкват крайната пре­умора на войските си.
Въпреки това, подчинявайки се на дисциплината, те продължават атаката. Този път Фридрих напада центъра на руската отбрана при Ку­нерсдорф. Въпреки че пруската пехота се намира само на 800 метра от противниковата позиция, тя не успява да доведе атаката докрай, объркана от огъня на руската артилерия.
Използвайки това, Лаудон хвърля свежите си сили в боя и след като обкръжава прусите отляво и отдясно, започва безпощадното им посичане.
Този път прусите не издържат и почти без ред започват да отстъпват към мостовете на река Гюнерфлис. Виждайки очертаващата се катаст­рофа, Фридрих лично се хвърля в боя, като повежда в атака един пехо­тен полк, при което шинелът му е пробит от картечен куршум, а под него са убити два коня и след контузията при второто падане се появява опасността да бъде пленен. Неговият адютант му дава своя кон и оста­налите офицери с мъка го откъсват от полесражението.38 В това време пруското отстъпление се е превърнало в пълно бягство - за щастие на Фридрих не в пълен разгром. За това помагат, от една страна разстрой­ството и загубите на руската армия, но главно и преди всичко личната
74
антипатия между Салтиков и Даун, заради която той не се съгласява с предложеното от генерал Лаудон решително преследване на пруската армия.
Така Фридрих успява да премине на левия бяр на Одер, разруша­вайки всички мостове след себе си. При направената проверка се уста­новява, че от армията му са останали само 10 000 души. Така че ако при Колин Фридрих търпи поражение, то при Кунерсдорф той е напълно разбит и по една случайност избягва пълното унищожаване. Руската армия губи 13 000 човека, сред които 6 генерали и 474 офицери. Загуби­те на прусите обаче са несравнимо по-големи. Те са дали близо 8000 убити, 3200 ранени, 4000 пленени и 2400 дезертирали или общо 18 000 души от 42 000-ната си армия.
При направения по-късно анализ той признава за свои грешки след­ното:
- погрешната представа за позициите на съюзните армии;
- разполагането на цялата конница на руския десен фланг, въпреки че генералното сражение се провежда на левия;
- фронталната, а не фланговата атака на Кунерсдорф и отказа от опит за преминаване в тила на съюзните войски.39
Безспорно е и това, че Салтиков и Лаудон командват войските си много по-изкусно и решително от Фермор.
Става ясно, че от стратегическа гледна точка победата може да бъде спечелена и от отбраняваща се армия, без да е необходимо тя да преми­нава в решително настъпление. Същевременно се потвърждава и нала­гащото се мнение, че преустройването в кос боен ред на войски, атаку­ващи в линеен ред, е много труден маневрен ход, който изисква присъ­ствието на главнокомандващия на основните места на фронта, което при тогавашната система на връзка и управление на боя е било практически невъзможно.
Големи са и загубите във висшия команден състав. Генерал Зайдлиц е отново тежко ранен още в началото на боя. Втората атака, ръково­дена от Вюртенбергския херцог, довежда и до неговото раняване, а за­местилият го генерал фон Путкамер е убит. Подобно е положението и при пехотата.
Както вече отбелязахме, войските не само не продължават настъпле­нието, но се окопават на десния бряг на Одер, като дават по този начин възможност на Фридрих да събере останките от армията си в един юм­рук от около 30 000 души, с които успява да прикрие Берлин. Същевре­менно принц Хайнрих и генерал Фуке имат общо около 50 000 души, което дава възможност войната да продължи.
В Петербург възторгът от победата при Кунерсдорф е огромен. Императрица Елисавета Петровна произвежда Салтиков в чин генерал-
75
фелдмаршал, а заместника му княз Голицин - в чин генерал-ан-шеф (пълен генерал). Всички генерал-лейтенанти са отличени с ордена „Св. Андрей Первозваний", на всеки редник е дадена шестмесечна заплата. Генерал Лаудон получава почетна златна шпага, а всеки участвал в сражението австрийски полк - по 5000 рубли.40
В тези дни на триумф в Лондон и Петербург стават две събития, които от външнополитическа и военностратегическа гледна точка изця­ло променят взаимоотношенията между европейските държави, а с това и съотношението на силите.
Това са падането на най-мощния поддръжник на Фридрих в Анг­лия - министър-председателя Уилям Пит-Старши и смъртта на импера­трица Елисавета Петровна.
В дипломатическите кръгове падането на Пит се възприема като предизвестие за бъдещия пълен разгром на Бранденбургския дом. Него­вият твърд характер играе дотогава ролята на гаранция, че Англия няма да изостави своя съюзник нито след загуба, нито след политически не­успех. Той гледа на войната в Европа като на своя собствена война и затова след победата ще каже: „Ние спечелихме Канада на европейски­те бойни полета".
Докато смъртта на императрицата има друго, много по-конкретно отражение върху външната и военната политика на Фридрих II. След смъртта й на 5 януари 1762 г. още преди да бъде коронясан,новият император Петър III заповядва на всички руски въоръжени сили, воюващи в Европа,да прекратят бойните действия срещу боготворения от него пруски крал.
Армията на Чернишов, която замества Салтиков, трябва веднага да напусне армията на Лаудон и да се оттегли в Полша, а частите, разполо­жени в Прусия, Померания, Ноймаркт и Колберг - да се оттеглят на територията на Руската империя.
Конните егери получават заповед да разнесат тези разпореждания, като сменят конете си по три пъти на ден, за да стигнат по-скоро до руските командни пунктове. След това Петър III пише лично писмо до Фридрих, с което го уверява във вечното си приятелство.
Малко по-късно, на 24 април 1762 г., той сключва военен договор с Прусия, според който руската армия окончателно се оттегля от всички завоювани територии, присъединява се към пруската и заедно с нея за­почва военни действия против Австрия.
С т. нар. Санктпетербургски договор започва фактическото разпа­дане на антипруската коалиция.
За да подчертае симпатиите си, Петър III ходи облечен само в уни­формата на полковник от пруската гвардия и носи единствено най-висо­кото пруско отличие „Орден на черния орел".
76
Швеция също бърза да сключи примирие с Прусия, като изоставя Померания и Източна Прусия, откъдето Фридрих получава нови попълнения от войници, коне, храни и пари. Ефективите на армията му бързо достигат 170 000 души, които застрашително се обръщат срещу Австрия.
Във Виена това развитие на събитията пада като гръм от ясно небе. Съветниците на Мария-Терезия изпадат в разногласие по въпросите около бъдещата коалиция и продължаването на войната срещу Прусия изобщо. Лауден и канцлерът Кауниц държат на провеждането на нова атака в Силезия и Саксония. Даун и Лаци са за отбрана и оттегляне в пределите на империята. Ходът на събитията се ускорява след 12 май 1762 г., когато пруският принц Хайнрих нанася при Фрайберг тежко поражение на имперските войски и пленява техния главнокомандващ генерал Цедевиц.
Това събитие дава отражение първо в Стокхолм, където на 22 май се подписва окончателният мирен договор с Швеция, който напълно възстановява положението от 1720 г.
Във Виена за малко си поемат въздух, когато научават за преврата в Санкт-Петербург и за убийството на Петър III. Нещо повече - новата императрица Екатерина II още в един от първите си манифести обявява Фридрих за „враг на Русия" и заповядва на генерал Чернишев да напус­не със своите части пруската армия и да се оттегли в Русия, като съще­временно спазва и ангажиментите от Санктпетербургския договор да не участва във военни действия против Прусия.
Ефектът на доминото стига и до Париж.
Без да чака свалянето на Петър III и възможните нови победи на Англия и Прусия, Луи XV е готов да жертва всичко, за да търси мир. Той оставя на Англия всичко завзето от нея в Индия, Африка и Северна Америка. Това е оформено юридически и в предварителния мирен дого­вор от Фонтенбло, подписан от Франция, от една страна, и от Англия и Испания - от друга.
При това положение на нещата Фридрих II сключва на 24 февруа­ри 1762 г. спогодба за прекратяване на военните действия с Австрия.
Непобедимата на пръв поглед коалиция се разпада като картонена къщурка.
Последвалите мирни договори окончателно определят новото съот­ношение на силите в Европа.
На 10 ноември 1763 г. предварителният мирен договор от Фонтен­бло е утвърден с Парижкия мирен договор, съгласно който Франция отстъпва на Англия цяла Канада, а Испания - Луизиана на запад от Мисисипи, нейните войски завинаги напускат Белгия и тя поема задълже­нието да възстанови крепостта Дюнкерк.
77
На 11 февруари започва отпадането на привлечените в коалицията малки германски държави - Бавария, Вюртенберг и Пфалц обявяват своя неутралитет.
На 15 февруари 1763 г. настъпва денят на големия триумф на Фри­дрих II, наречен Велики. Австрия, Прусия и Саксония подписват Ху-бертусбургския мирен договор.
Според него Мария-Терезия окончателно и веднъж завинаги се от­казва от Силезия. Двете страни се оттеглят от завзетите територии и разменят взетите пленници. Фридрих II отказва да върне малкото хер­цогство Глац и да плаща каквито и да било военни обезщетения, но в замяна на това обещава своя глас като курфюрст на Бранденбург при избирането на наследника на императрицата ерцхерцог Йосиф за импе­ратор.
Така завършва тази кървава епопея, с която пруският крал и него­вата армия предизвикват възхищението на Европа. Малката двумили-онна Прусия си е извоювала безспорно място сред Великите сили и така поставя началото на германското обединение. За всички става повече от ясно, че мощта на целия континент не е в състояние да измъкне Силе­зия от желязната, ръка на краля.
Накрая все пак възниква естественият въпрос: Кой какво печели или губи в резултат от Седемгодишната война?40
Най-много от всички губи ФРАНЦИЯ, и то не толкова поради загу­бата на обширните колониални владения. Версай губи преди всичко своя военен и политически престиж както пред очите на Европа, така и в очите на френския народ. Събитията от времето на Великата френска революция са „програмирани" през онези именно години. От друга стра­на, пораженията на френската армия стават стимул за развитието на военната наука във Франция. Изучавайки литературата по този въпрос, Наполеон успява да проведе реформи, оказали до началото на XIX в. решително въздействие върху реорганизацията на въоръжените сили не само във Франция, но и в цяла Европа.
Втора по тежестта на понесените загуби е АВСТРИЯ. Силезия за­винаги остава част от Прусия, в Германия се налага биполярна полити­ческа система, която по времето на Бисмарк ще доведе до пълното отхвърляне на Виена при решаването на всички общогермански про­блеми.
САКСОНИЯ И ПОЛША окончателно се превръщат във второсте­пенни държави, като първата не след дълго ще бъде погълната от Пру­сия, а втората - поделена между нея, Русия и Австрия.
Най-много от всички печели АНГЛИЯ. Получила е обширни тери­тории и окончателно е превърнала главния свой съперник във второсте­пенна колониална сила. Полагайки основите на своята власт над Север-
78
на Америка и Индия, тя контролира основните търговски пътища, а от­там и стопанското развитие и благоденствие, което се превръща в мо­щен стимул за собствената й икономика.
РУСИЯ също печели от войната. Участвайки в сражения срещу командваната от заслужили славата си бойни командири най-добра ев­ропейска армия, нейните армейски сили получават безценен практиче­ски боен опит. Постепенно руснаците придобиват военни навици, които ги извеждат на едно от първите места в Европа. Външната политика на Русия, десетилетия наред съсредоточавана само и единствено върху маловажните контакти със съседите й, сега също излиза на европейска­та сцена. Екатерина Велика ловко използва отслабването на Франция и съюза с Австрия и с течение на времето завзема повече от половината територия на Полша, избутва Турция отвъд Днестър и се настанява в Карелия и Източна Финландия.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:21 pm    Заглавие:  

Глава II

СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ ГРАФ ФОН МОЛТКЕ
1. ТРУДНОТО НАЧАЛО


Сам по себе си Молтке представлява особен вид военачалник ако не поради принципите, от които се ръководи през цялата си военна служ­ба, то поради мястото, което заема в пруската военна машина, защото историята не познава друг офицер, останал в продължение на 30 години началник на Генералния щаб на никоя друга велика държава.41
Барон Хелмут Карл Бернхард фон Молтке е роден на 30 октомври 1800 г. в Пархим, Меклембург, като наследник на старинен дворянски род. Корените на рода тръгват още от 1230 г., когато по времето на Хай-нрих Лъв за първи път в документите се споменава за рицаря Матеус фон Молтке. След преминаването на Меклембург в границите на Ваний родът се разделя на два основни клона - пруски и датски.
Адолф Фридрих, бащата на генерал Молтке, започва кариерата си в Мьолендорфския полк от пруската армия, но след кратко прекъсване и неуспешни занимания със земеделие, минава с чин майор на датска военна служба, където израства до генерал-лейтенант.
Докато датският клон на рода заема висши държавни длъжности*, то пруският се задоволява с не особено значима и успешна военна служ­ба. Дядото на Карл Бернхард - Фридрих Казимир Зигфрид, е австрий­ски капитан и земевладелец, женен за френска хугенотка. Синовете му са военни - Ото е капитан в Прусия, Лудвиг - старши лейтенант в Авст­рия, Август-Карл - капитан в Прусия, Адолф-Фридрих - генерал-майор и Хелмут - капитан са на служба в Меклембург.
След напускането на пруската армия бащата на Молтке купува име­ние в херцогство Холщайн и така добива правото на датско поданство, докато семейството му остава да живее в родния град на майката в Лю-бек, където нейният баща е таен финансов съветник. Бъдещият фелдмар-шал преживява във вече съзнателната си възраст редица важни истори-
* Сред най-известните датски роднини на Молтке са Адам Готлобграф, обер-хофмаршал на датския крал (1775) и фактически регент на фамилията по времето на Фридрих V, Адам-Вилхелм - финансов министър (1848-1852) и министър на външни­те работи (1853), Карл Молтке - държавен министър без портфейл при Фридрих VII.
80
чески събития - разпадането на Свещената римска империя на герман­ската нация, разгрома на Прусия от Наполеон, френската окупация на Любек, по време на която чуждите войски подпалват родната къща на майка му, освободителните войни на Прусия, Виенския конгрес, Стоте дни на Наполеон и новото държавно устройство. Всичко това се отразява върху характера му и събужда неговия траен интерес към историята.
На 11-годишна възраст младият Карл Бернхард и брат му Фридрих постъпват в копенхагенския кадетски корпус, където започва първона­чалното му военно образование. През 1819 г. е произведен в чин лейте­нант от датската армия и е зачислен в Лейбгвардейския полк на дат­ския крал.
След загубата на Норвегия и ограничаването на числеността на датската армия поради липсата на сериозни изгледи за военна кариера младият Молтке на 22-годишна възраст преминава на пруска служба и е зачислен в Осми пехотен полк, дислоциран във Франкфурт на Одер. След отлична строева служба получава правото да кандидатства в но­вооткритата Генералщабна академия, където се класира на едно от първи­те места. По време на обучението му началник на академията е стана­лият вече много известен като военен теоретик генерал-майор Карл фон Клаузевиц, но Молтке няма пряк контакт с него. Там той попада в поле-зрението на известния професор по география Карл Ритер - учен от европейски ранг, и бързо става негов любимец. Тук се проявява една черта от неговия характер, която ще го съпровожда до последните му дни, както пише генерал-лейтенант Карл фон Илземан, един от изсле­дователите на неговия живот и дело: „В своята младост Молтке беше винаги между най-добрите, но не изпъкваше с нищо."42
Името на проф. Ритер не споменаваме случайно, защото той запоз­нава третокурсника в академията Молтке с един амбициозен първокурсник - старши-лейтенанта Албрехт фон Роон, станал по-късно граф и фелдмаршал, както и военен министър по времето, когато Молтке е на­чалник на щаб. Но още тогава проличава известното неразбирателство помежду им, стигащо понякога до антипатия, която Бисмарк ловко ще използва поради личната си близост с Роон по времето, когато и двамата военни са на върха на кариерата си.
По същото време Молтке прави и първия си опит като политически и военноисторически публицист, като издава през 1831-1832 г. своя първи труд, посветен на икономическото развитие на Холандия и Белгия и на положението в Полша, в който проличават четири основни идейни по­зиции - ясно деклариран просветителски консерватизъм, отказ от про­веждане на революционна дейност „от долу на горе", възхвала на рево­люцията „отгоре" като гарант за политическата приемственост и анти-семитски предубеждения, за които по мнението на неговите съвремен-
81
ници по-късно съжалява.43 След завършване на академията Молтке от­ново е върнат в строя като преподавател в дивизионното училище за офицерски кандидати, а през май 1828 г. е командирован в Топографско­то бюро при Големия генерален щаб*.
От 1835 до 1839 г. капитан Молтке е командирован като военен съвет­ник на турския султан и е предаден към щаба на главнокомандващия Хосреф паша, който води поредица тежки боеве в Месопотамия и райо­на на река Тигър с армията на египетския владетел Мехмед Али и с кюрдските въстаници. В някои от тези сражения, като например битка­та при Насиб, Молтке участва лично. При завръщането му в Берлин Хрсреф паша му дава отлична характеристика, в която отбелязва: „От началото на командировката си до този момент при всички поставени му задачи той отлично изпълни своя дълг като лоялен и храбър мъж. Личен свидетел съм на показаните от този офицер храброст и хладнокръ­вие и на службата му при отоманското правителство дори с опасност за живота си. Ето защо съм доволен от него във всяко отношение".44
След завръщането си в Берлин той е приет на лична аудиенция от крал Вилхелм IV и е награден с най-високото пруско военно отличие -ордена „Пур льо мерит", след което се завръща към службата си в Голе­мия генерален щаб. Едва на 20 април 1842 г. е повишен в чин майор. Дотук кариерата му минава, общо взето, за „спъната", но с теоретичните си познания той вече е направил впечатление както на краля, така и на началника на генералния щаб генерал фон Мюфлинг. Не след дълго, на 18 октомври 1845 г., вече като полковник, той е назначен за адютант на принц Хайнрих Пруски - брат на крал Фридрих-Вилхелм III. Така Молт­ке попада в един затворен военно-дипломатически кръг, където се взи­мат важни, а понякога и окончателните решения за бъдещето на Пру­сия. Той е допуснат вече до самия център на властта.
Не след дълго настъпилата смърт на пруския принц отново го връща в строя като полковник и началник на щаб на корпус, където прослужва четири години и в пълния смисъл на думата изучава всички тънкос­ти на военния занаят.
Скоро след това звездата му отново изгрява с още по-силен блясък. През 1855 г. като генерал-майор кралят го назначава за първи адютант на престолонаследника принц Фридрих Карл - бъдещия император Вилхелм II. Заедно с него присъства на важни военно-политически и дипломатически разговори и посещава монарсите на Англия, Русия,
* В Прусия, а по-късно и в Обединена Германия, генералщабната служба е разделена формално на: Голям генерален щаб в Берлин, където работи „мозъкът" на армията, и генерални щабове на съединенията - армии и корпуси, като служещите там офицери образуват генералщабния офицерски корпус.
82
Франция и Белгия, благодарение на което навлиза в тънкостите на мно­гообразната и често противоречива по своята същност европейска поли­тика. Когато на 23 октомври 1858 г. пруският принц е натоварен да заме­ства болния и изпаднал в състояние на деменция крал Фридрих Вил-хелм IV, една от първите издадени от него заповеди е за назначаването на почти неизвестния на широките армейски кръгове Молтке като на­чалник на генералния щаб. В заповедта, подписана по този повод, четем:
„До генерал-майор барон фон Молтке,
С настоящото, като Ви освобождавам от длъжността първи адю­тант на Негово кралско височество принц Фридрих Вилхелм Пруски, Ви натоварвам да поемете длъжността началник на Генералния щаб на армията. В това назначение трябва да виждате едно особено доказател­ство за личното ми доверие към Вас и очаквам напълно да го оправдаете и да изпълните възложените Ви важни служебни задължения така, както го изискват интересите на армията...
По височайша заповед на Негово Величество Краля
Принц Пруски, граф Валдерзее."45

2. СЪЗДАВАНЕ НА МОДЕРНАТА ГЕНЕРАЛЩАБНА
СЛУЖБА


Веднага трябва да отбележим, че тази служба не е особено висока в сравнение с онези, които в бъдеще ще получава Молтке благодарение на своя гений. Началникът на Генералния щаб е подчинен на министъ­ра на отбраната и по старшинство идва след генералите, които команд­ват армейските корпуси.
Поради характера на задачите, които изпълнява, генералният щаб в действителност е по-скоро регистратор на сраженията, отколкото те­хен генератор, което крие доста рискове при променените икономичес­ки, политически и дипломатически зависимости и превръщането на раз­личните по своята численост наемни армии във войски, свиквани и обу­чавани съгласно условията на задължителната военна служба. В този смисъл можем да определим стратегическото мислене както на пруските крале, така и на техния генералитет като много назадничаво. Техни идоли продължават да бъдат Фридрих Велики и неговите гренадири, кавалеристи и генерали, за които стана дума в предходната глава. В новите условия това, разбира се, е необходимо, но съвсем не е достатъчно.
83
За голяма част от офицерския корпус генерал фон Клаузевиц е непо­знато име, докато съзнанието им владее митичният образ на героя от войните за освобождение фелдмаршал Блюхер*. Молтке отчита тези слабости и поставя началото на работата по създаването на офицери от нов, по-интелектуален тип, които наред със строевите, имат и редица други умения, даващи им възможност да извършват предварително планиране и подготовка на мобилизацията и придвижванията Осно­вен елемент в стратегическото мислене е превръщането на Генералния щаб в основна инстанция за планиране на бъдещите военни действия срещу възможните противници на Прусия. Като първостепенна задача той определя прецизната теоретична разработка на военните действия срещу възможните противници. Тук трябва да отбележим, че като осно­вен противник той определя на първо място Франция, а това е в проти­воречие с цялата тогавашна пруска политика с Русия и предизвиква съпротива в политическите и придворните кръгове.
От друга страна обаче, Прусия е съвършено неподготвена да изпълни целите, които си поставя. Армията, възпитавана в тактиката на водени­те освободителни войни, е безнадеждно изостанала, което налага спеш­ни мерки и основна реформа в подготовката на войската и нейното превъ­оръжаване, за да може с бързи темпове да бъде превърната в основния инструмент на водената политика на насилствено обединяване на Гер­мания под пруско владичество.
Вилхелм I, неговият военен министър, вече споменатият генерал фон Роон и все по-силно налагащият се в политиката Ото фон Бисмарк възприемат тезите на Молтке, но срещат силната съпротива на либе-
* Пруският фелдмаршал Гебхард Леберхард фон Блюхер, княз Валщадски, е роден на 16 декември 1742 г. в Рощок, Меклембург. На 12-годишна възраст постъпва при шведските хусари като лейтенант и воюва срещу Фридрих IIкогато бива пле­нен. Заради вече проявената си смелост е поканен в пруската конница с чин ротмистър. След остър конфликт с Фридрих II е изпратен в затвора за неподчинение, но след година е освободен и повишен в чин майор. Участник във войните срещу Холан­дия, Пфалц, Републиканска Франция, той е многократно раняван. За проявената през 1794 г. безспорна храброст получава чин генерал-майор. След сражението при Ауерщат отново попада в плен, заменен е с френския генерал Виктор и е назначен за губернатор на Померания. След Пруската капитулация по искане на французите е уволнен от армията заедно с бъдещия реформатор на армията Шарнхорст въпреки съпротивата на крал Фридрих Вилхелм II. Според Енгелс след това прекарвал вре­мето си в игра на карти, пиене и пушене в компанията на синовете си. Участва в редица победоносни сражения по време на руско-пруските войски, както и в разгро­ма на Наполеон при Лайпциг и Ватерло, където спечелената победа е до голяма степен дело на неговата армия. Известен като храбър, предприемчив и решителен, но не особено грамотен офицер. Той предлага Наполеон да бъде разстрелян, а мостът Йена в Париж - хвърлен във въздуха, на което се противопоставя император Алек­сандър I. След неговата смърт цялата армия носи осемдневен траур.
84
ралното мнозинство в пруското Народно събрание. Тези противоречия довеждат до парламентарен конфликт, който заплашва да парализира свободата на действие на военната камарила.
Втората съществена теза в стратегическото мислене на Молтке е идеята за бързото унищожаване на противника чрез обкръжение. Недо­развити наченки на тази идея срещаме и при Фридрих Велики, но при Молтке необходимостта от използването на такъв начин на действие е доказан научно. Това става на 6 декември 1862 г. по време на едно засе­дание с канцлера Бисмарк и военния министър преди войната с Дания. Тезата на Молтке е подкрепена и от двамата държавници.
Въпреки това Молтке остава скептичен относно възможността за практическото осъществяване на своите идеи и не на последно място относно способностите на мнозина от висшите военни, чието мислене е изостанало със сто години от категориите на XIX в. Изглежда, по онова време никой освен него не проумява, че сложният организъм на появя­ващите се масови армии вече не може да бъде управляван по интуиция или посредством чакането на падащ от небето късмет.
Това налага спешната подготовка на ръководни кадри, обучени в прецизно планиране на бойните действия и подготовката на преходи­те далеч преди да е настъпил първият сблъсък с възможния непри­ятел. Именно тази сложност на съвременния бой кара Молтке да заме­ни отделните заповеди и инструкции с общи директиви за всички во­енни ръководители. Всичко това обаче налага и обучаване на самите командири чрез системно възпитаване и приучване към поемане на лична инициатива по време на бойни действия. Това чисто ново в ин­телектуално отношение равнище на теорията на военното дело, наре­чено от специалистите „тактика на възлагането", е въведено отчас­ти още от Шарнхорст, но не е доведено до успешен край. По този по­вод Молтке пише през 1858 г.: „Като правило следва да се приема и предпоставката, че предварителната диспозиция, която според тради­цията е най-важното условие, трябва да съдържа и елементи, които дават на подчинения възможност да постига определени цели, които не са предварително набелязани." По този начин Молтке става баща на „тактиката на възлагането", която постига определени успехи във войните против Австрия и Франция през 1866 и 1870-1871 г., но достига своя апогей като развитие на стратегическото мислене едва по време­то на Втората световна война. Тя се прилага изключително успешно при светкавичните бойни действия срещу Полша, Франция, на Балка­ните и в началната фаза на войната на Източния фронт, докато през Първата световна война нейното използване с изключение на сраже­нието при Таненберг е почти неприложимо поради мудния и позицио­нен характер на водените бойни действия.
85
Следващият, четвърти елемент в стратегическото мислене на Молтке е използването на най-новите постижения на техническия прогрес в работата на въоръжените сили и по време на бой. Железопътното дело, телеграфията и модерната тилова служба стават за бъдещото военно ръководство ключовите насоки на действие. За тази цел в апарата на Генералния щаб се създават и специализирани отдели.
Струва си да отбележим в същото време и това, че за разлика от Клаузевиц Молтке не оставя след себе си систематично написан учеб­ник или помагало по прилагането на стратегията такава, каквато я виж­да и иска да провежда самият той. Неговите възгледи за войната и ръко­водството на военните действия, за стратегията и тактиката могат да бъдат намерени в несистематизиран вид в оставените от него докладни записки, паметни бележки, писма и речи. Там обаче напразно ще търсим военнофилософски или военнополитически анализи и военнополитиче­ски концепции.
Основните въпроси му се струват толкова сами по себе си разбира­еми, че той не смята за необходимо да спира вниманието си върху тях. И въпреки това мнението му за отделни тактически и оперативни въпроси може да бъде открито в излязлата през 1871 г. под влияние на току-що спечелената Френско-пруска война студия „За стратегията" и в малка­та, издадена едва през 1938 г., книга „Военни поучения".
По този начин става ясно нежеланието на Молтке да въвежда в ръководството на войската по време на бой някаква особено задължи­телна методика. В тази връзка той пише: „Щом като по време на война всичко е несигурно с изключение на волята и целеустремеността, които пълководецът носи в себе си, то тогава е невъзможно да се придава напълно конкретна форма на общите насоки или правила за определяне на ръководните принципи, обхванати в някаква годна за прилагане сис­тема".46
Това е причината фон Илземан да твърди, че за Молтке стратегията е много повече от една статична наука и от сферите на науката той я пренася в реалния живот.
Два са проблемите, занимаващи новия началник на Генералния щаб в началото на неговата дейност:
- ръководството на необикновено разрастващите се по своята масо­вост нови войскови попълнения;
- характерът на модерния облик на бойното сражение, постигнат чрез повишената огнева мощ и произтичащите от това последици.
Решаването на първия проблем остава в центъра на вниманието и на следващите поколения генералщабни офицери, защото въпросът за едновременното дислоциране на войските на полесражението става с времето все по-труден и по-сложен. Именно оттук започват и разногла-
86
сията между Молтке и военния министър генерал фон Роон, тъй като през времето до Пруско-датската война за мобилизацията и транспорти­рането на войските отговаря военното министерство, а не Генералният щаб. Още повече че Прусия има в това отношение своя горчив опит. Още през 1850 г. по време на един от първите остри сблъсъци във воде­ната от Прусия и Австрия политика, Прусия се налага да отстъпи само защото не е в състояние навреме и бързо да проведе налагащата се мо­билизация. И обратно - всичко се развива отлично, когато през 1870 г. мобилизацията на силите за действия срещу Франция се провежда под ръководството на споменатата структурна единица към Генералния щаб, което позволява на пруската армия да извършва придвижването си бързо и много точно.
В същото време на преден план обаче изпъква и друг фактор, с кой­то Молтке трябва да се съобразява, колкото и неприятно да му е поняко­га това.
Въпреки че между него и Бисмарк поначало не съществуват споро­ве относно бъдещата агресивна стратегия на Прусия, възникват някои противоречия, които командир и генералщабен ръководител с по-слаб самоконтрол от този на Молтке едва ли би изтърпял.
И ако все пак това са въпроси, които ще бъдат разгледани по-по­дробно в следващата глава, изброяването им тук има за цел само да доизясни основните тези, залегнали в стратегическите позиции на гене­рал фон Молтке.
Молтке е против войната с Дания, защото я смята ненужна. В също­то време тук думата си казват и някои сантиментални нотки - един от командващите датската армия е генерал Линденкроне, негов съвипуск-ник и приятел от кадетския корпус, чийто баща, също генерал, е бил нещо като настойник както на него самия, така и на брат му Фридрих по време на учението им в Копенхаген.
Но ако неизявеният конфликт с канцлера е на лична основа, то по време на войната срещу Австрия нещата взимат по-сериозен обрат. По­бедата над Дания и започналата след това политико-дипломатическа игра и коварство убиват бързо надеждата на Молтке за мирно съгласу­ване на интересите на двете велики германски сили. Това изпъква осо­бено силно след пруската победа при Кьониггрец, от която обаче авст­рийската армия се измъква не напълно разгромена. Едно направено в исторически аспект сравнение между Фридрих Велики и Молтке по­казва, че и двамата се стремят към разгрома на живата сила на против­ника на бойното поле, но с тази разлика, че Молтке иска и пълното му унищожаване чрез бързо преследване и евентуално второ генерално сражение. А това е рядко срещано във военната практика на Фридрих действие с изключение може би само на битката при Росбах.
87
Молтке иска не само пълния военен разгром на противника чрез уни­щожаване на армията му, но и завземането на жизненоважни обекти на неговата територия, включително и превземане на столицата му, откъдето да може да диктува условията на капитулацията - на което Бисмарк кате­горично се противопоставя и по разбираеми причини съумява да се нало­жи. Тогава Молтке се съгласява с неговото мнение и двамата успяват да склонят крал Вилхелм I и кронпринц Фридрих да проявят спрямо Австрия известна умереност в името на своите бъдещи интереси. Причина за това обаче стават не личните убеждения на Молтке, а бързото осъзнаване на факта, че Клаузевиц е прав да характеризира войната като продължение на политиката с други средства. По-важен е обаче начинът на воюване, с който разполага Молтке - надхвърляне на военната цел за унищожаване на живата сила на противника, където според някои изследователи се кри­ят корените на идеята за тотална война, официално обявена от Германия през февруари 1943 г. след падането на Сталинград. Това, естествено, си има и своите причини. Молтке ясно вижда основната слабост на Прусия -липсата на суровини, които да гарантират техническия възход по време на една модерна война, за което той говори на 14 май 1890 г. в речта си пред Райхстага: „Когато избухне войната, която като дамоклев меч виси над главите ни, никой няма да може да предвиди нейния край. Става дума за най-големите сили на Европа, които ще влязат в бой въоръжени както ни­кога досега. Нито една от тях няма да може да бъде победена само с едно или две сражения, а дори да се признае за победена и твърдо решена да сключи мир, тя може още след година отново да започне битката... Това може да се окаже седемгодишна или трийсетгодишна война."47
Поради това той се стреми по всички възможни начини да наложи „бързото решение", т. е. светкавичната война като основен елемент в новата стратегия, с което успява да окаже силно въздействие върху гер­манското военно планиране както преди Първата, така и преди Втората световна война.
Активната работа на Молтке довежда до бързото разрастване на личния състав на Генералния щаб, където към 1866 г. служат 109 офице­ри, 46-ма от които са в централния апарат в Берлин, а останалите - в генералните щабове на съединенията.
По същото време той формулира и няколко основни директиви, за­легнали в основата на новото стратегическо мислене:
- съвместяването на нападателните и отбранителните принципи при разработването на военните планове. Тази тенденция залага преди всичко на новото техническо въздействие на засилената благодарение на мо­дерните оръжейни технологии огнева мощ;
- максимално прецизиране на всички детайли при подготовката на дислокацията на войската с предварително и системно подготвено пла-


88ниране на всички възможности на транспорта, особено на железопътния, както и точно определяне на посоките на главния удар като най-сигур­ният ключ към победата, намерили своя най-точен израз в неговия по­пулярен афоризъм „маршируваме поотделно, но се сражаваме заедно";
- приучване на висшия команден състав към взимането на самосто­ятелни, не задължително общоприети и по план изготвени решения. Според него планирането на боя трябва да се съобразява със съществу­ващите координати, а не да се старае да ги превъзмогва. Затова с оглед на времето и пространството оперативните планове и плановете за дис­локация имат задължителен характер само до началото на първата схват­ка с противника, защото поради неочаквани промени в обстановката след това всичко може да излезе извън сферата на предварително направено­то планиране. Решаването на всички тези въпроси се предоставя на лич­ната преценка на всеки от командващите генерали.
Тези принципи стават ръководна сила по време на войната против Франция, а донякъде и на войната срещу Русия. Разликите се коренят в държавната политика, а не във възможностите на военното ръководст­во, което означава действително признаване на концепцията на Клаузевиц за взаимовръзката война - политика.
В същото време в „Системата Молтке", както някои изследователи наричат изброените по-горе принципи, проличава и едно важно проти­воречие.
Причина за това е фактът, че той не изключва воденето на превантив­на война срещу Франция, макар по този начин да се ограничава първосте­пенната роля на политиката. Тази идея обаче бързо намира почва за разви­тие сред военните. Типични примери за това са становището на началник-щаба на австро-унгарските въоръжени сили по време на Балканските вой­ни и на Първата световна война Конрад фон Хьотцендорф - яростен привърженик на провеждането на превантивна война срещу Сърбия, и стра­тегическата позиция на Хитлер от времето на войната със Съветския съюз.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:41 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:22 pm    Заглавие:  

3. ВОЙНИТЕ ЗА ОБЕДИНЕНИЕТО НА ГЕРМАНИЯ

А. Датско-пруската война - 1864 г.
Причините за Датско-пруската война в известни отношения, поне що се отнася до повода за нейното започване, поразително напомнят войните за испанското и австрийското наследство. Разликата е главно в това, че нейната история е по-заплетена в родословно и отчасти полити­ческо отношение и известно влияние оказват не толкова държавните интереси, колкото личните амбиции и симпатии.
89
В тази връзка би трябвало да имаме предвид, че в правен аспект вътрешнодържавните и международните отношения на Шлезвиг-Хол-щайн, Дания и Германия са тежко натоварени със стари съперничества, не рядко противоречащи си един на друг юридически актове и консти­туционни закони, които най-пълно обясняват споровете между заинте­ресованите страни.
Първият документ е изготвен още през 1326 г. от крал Валдемар и дава на двете елбски херцогства правото на самостоятелност. Той е потвърден пред Християн I фон Олденбург, който от 1448 г. е и крал на Дания. По този начин между тях се създава персонална уния. През 1815 г. Виенският конгрес ги разделя не само юридически, но и фактически. Като последица от това член на Германския съюз става само едното херцогство - Холщайн. В резултат на това неразумно и противоправно решение датски шовинистично настроени кръгове започват да ограни­чават правата на немско-говорещото малцинство в Шлезвиг. Срещу тази политика протестират както в Шлезвиг, така и в Холщайн, и това става причина за активното участие на германското население и от двете хер­цогства в революциите от 1848 г. Трябва да добавим и следното - нем­ското население там е не само преобладаващо, но през 1816 г. към него по изкуствен начин се присъединява и малкото херцогство Лауенбург, също влизащо в състава на Германския съюз, което Прусия отстъпва на Дания в замяна на някои територии в Померания.48
След въстанието от 1848 г. и появата на риск от война между Дания и Прусия, Великите сили изработват през 1852 г. т. нар. Лондонски про­токол, който формално трябва да уреди въпросите около правата на местното население и престолонаследието в Дания. Според този прото­кол се потвърждава валидността на личната уния между Шлезвиг и Холщайн с Дания и членството на Холщайн в Германския съюз, което се приема и от Великите сили.
Но обстановката отново се изостря в резултат на отдавнашното про-тивоборство между отделните групировки и управляващите в Дания политически кръгове. Въпросът за статута на двете херцогства навлиза в критична фаза, когато на 30 април 1863 г. крал Фредерик VII издава указ за присъединяването на Шлезвиг към Дания и въвежда самостоя­телно управление в Холщайн, което е в противоречие с постановилия „неделимостта на двете херцогства" Лондонски протокол. С това се на­рушава и задължението за запазване на автономията между двете гер­мански държавици. Райхстагът във Франкфурт, Австрия и Прусия за­плашва Дания с „екзекуция", т. е. с навлизане на войски в Холщайн и Лауенбург. Изглежда, тази възможност за окончателното уреждане на въпроса е била отдавна обсъждана в Берлин, защото на 6 декември 1862 г. генерал Молтке изпраща докладна записка до военния министър гене-
90
рал Роон по повод на възможната война с Дания, но за това ще стане дума по-нататък.
В разгара на дипломатическите преговори Дания проявява своята не­отстъпчивост и датският парламент приема нова, обща за Дания и Шлезвиг конституция. А няколко дни преди това, на 15 ноември 1864 г., без да остави наследник, умира и Фредерик VII, което по естествен начин разкъ­сва личната уния между Дания и двете херцогства. На престола се възца­рява Християн IX от династията Глюксбург, чиито наследствени права са признати с Лондонския протокол. Подписаната от него нова конституция окончателно превръща Шлезвиг в обикновена датска провинция.
В същото време се появяват усложнения и от родословна гледна точка. Всъщност кандидатите за престола са двама - Християн фон Шлезвиг-Холщайн-Занденбург-Глюксбург, който произлиза от по-мла­дия клон на династията, и Християн фон Шлезвиг-Холщайн-Аугустенбург - от по-старшия.
Обстоятелствата налагат Християн фон Аугустенбург да се откаже от престола, въпреки че произхожда от мъжката линия за наследяване на престола, докато Християн фон Глюксбург е утвърден от Лондон­ския протокол, въпреки че произлиза от женската линия на унаследяване.49
Тук се появява още едно усложнение - докато в Дания наследява­нето на престола по женска линия е възможно, в Шлезвиг и Лауенбург това не е така и затова синът на Християн - херцог Фридрих фон Аугу­стенбург не признава отказа на баща си от наследяването на престола. След това той тържествено влиза в Кил, където се самопровъзгласява за херцог на Шлезвиг-Холщайн.
В тази объркана и противоречива обстановка в Берлин спешно е свикано заседание на Министерския съвет по датския въпрос, за което новият канцлер Ото фон Бисмарк пише в спомените си: „Вариантите за уреждане на датския въпрос, които изглеждаха осъществими и всеки един от които означаваше по-успешна крачка напред в сравнение със съществуващото положение, стигнаха според мен връхната си точка със завоюването на херцогствата от Прусия, както се изказах по време на проведения веднага след смъртта на Фредерик VII съвет."50
В тази реч ясно изпъква политическата стратегия на Бисмарк -поглъщането на херцогствата от Прусия, дори и с цената на война, из­граждането на военна база в Кил и прокопаването на канал, свързващ Северно и Балтийско море... „Аз поначало се стремях към анексия, без да откъсвам погледа си и от другите възможни ситуации" - пише той.
На казаното в тази реч и на поставените в нея цели се опитва да се противопостави пруският принц Фридрих Карл, но не с политически основания, а защото е личен приятел с херцога на Аугустенбург.
91
Последен говори началникът на Генералния щаб генерал-лейте-нант Хелмут фон Молтке и неговото изказване на практика повтаря написаното в докладната записка до военния министър, за което вече стана дума.
В този документ четем следното: „Разпоредих концентрирането на пруските войски при Хамбург и Любек да бъде разработено и про­ведено под формата на учение... дотогава, докато не бъде превзето седалището на датското правителство, истинският военен обект продължава да бъде датската войска. Обикновеното й отблъскване няма да доведе до края на войната. Не една победа, а нейното цялост­но използване, преследване, което ще унищожи вражеската армия, преди тя да достигне пунктовете за натоварване на корабите, е жела­ната и постижима цел. Затова е необходимо основните части на дат­ските въоръжени сили да бъдат събрани на полуострова, за да встъпят в бой с нас.
Подготвените от датчаните позиции при Шлезвиг са силни пора­ди пълното осигуряване на фланговете от морето при Шлей и от река Трене.
Затова става дума за зимен поход и нападения над Ютландия, кое­то най-бързо ще доведе до желаната цел. Поради това е необходимо тази война да бъде приключена в най-кратко време, за да се изключи намесата на други сили и поставянето им пред свършен факт.
Фронталното нападение на позициите в Шлезвиг ще донесе чувст­вителни загуби, а евентуалното преследване на противника няма да до­веде до никакъв решителен резултат. Затова е необходимо пред Дюпел и Фредериция и на предмостията при Алзен и Фюнен да се поставят значителни по брой сили, които да бъдат задържани до окупирането на Ютландия. Тя не трябва да бъде напускана преди сключването на мира, за да се превърне в негов гарант."51
Тук трябва да се отбележи (вж. подчертаните от автора термини), че в тази реч Молтке излага голяма част от своя стратегически замисъл и едва тогава преминава към техническите подробности по изпълнени­ето на плана.
„Съставената от части на 5, 6, 7 и 11 дивизия бойна група ще се състои от (в брой души):
50 батальона
37 ескадрона
24 батареи
З пионерни батальона
Общо
50000 4000
5 000 и 192 оръдия 2000______________
61 000 и 192 оръдия
92

При тези условия подготвяните придвижвания очертават следната картина - на 17-ия ден след извършването на разпоредената мобилиза­ция, готови за дислоциране ще бъдат 12 батальона, 8 ескадрона, 6 бата­реи. Ако железопътната линия Хамбург-Алтона попадне в ръцете на датчаните, то тогава настъплението към Холщайн трябва да бъде извършено пешком. Тогава нашият авангард ще достигне Айдер на 20-ия ден. Под неговото прикритие частите в Хамбург и Кил ще могат да се придвижат към Реденсбург и Кил с влак и да стигнат там най-късно на 24-ия ден. След това в етапен марш цялата армия на 28-ия ден ще бъде на един ден път от неприятелските позиции."52
Въпреки това след започването на войната на 1 февруари 1864 г. началникът на Генералния щаб практически губи каквато и да било възможност да повлияе върху хода на бойните действия, защото негово­то положение в армията е двусмислено и в голяма степен лишено от управленчески и разпоредителни права.
Вместо това разделената на три корпуса армия се поставя под ко­мандването на 80-годишния генерал-фелдмаршал фон Врангел - храбър в миналото, но необразован офицер, изпитващ отвращение към писане­то на документи и към щабната работа изобщо. Навикът му да дава за­поведите устно бързо води до това, че те остават не само неразбрани, но и неизпълнени. Не по-добра подготовка има и неговият началник-щаб -.своенравният по природа генерал Фогел фон Фалкенхайн.
Първи корпус е командван от пруския принц Фридрих Карл, вто­ри - от австрийския фелдмаршал-лейтенант* барон фон Габленц. Тре­тият остава в резерва.
По редица причини войната започва да буксува - в датската главна квартира съществува бъркотия, сходна с тази в пруската.
През 1864 г. там цари опасен дуализъм, който не остава без последи­ци. Според парламентарното устройство войските са подчинени не на краля, а на военния министър, но както Молтке пише в своите „Военни поучения": „Войната не трябва да се води от писалището, неотложните решения често могат да бъдат взимани на място, при конкретното обсъждане на дадена обстановка."53
Планът на Молтке за бързо провеждане на военните действия и унищожаване на датската армия е предаден на генерал фелдмаршал Врангел „за сведение", още повече че макар и началник на Генералния щаб, както вече казахме, той не е нито последната, нито решаващата инстанция. Трябва да се има предвид и това, че по онова време в Прус­кия генерален щаб няма друг офицер, по-добре подготвен по проблеми-
* Австрийският фелдмаршал-лейтенант съответства по чин на германския ге-нерал-лейтенант.
93
те на датските въоръжени сили, топографските особености на района и зимните температурни промени от Молтке. Причините за това са поне три - обучението в Дания, службата в датската армия и най-вече продължителната командировка в приграничните райони и в Шлезвиг-Холщайн, по време на която, вече като капитан от Генералния щаб, ос­вен с необходимите топографски карти той снабдява Берлин и с ценна разузнавателна информация, събирана лично от този изключително добър професионалист.
Молтке знае, че крепости като Данверк, която пази Шлезвиг, и Мисунде са почти непревзимаеми през есента поради много мочурлива­та и блатиста почва, а ниските температури през зимата правят при­движването на войските особено мъчително. Според него дислоцираните там части трябва да бъдат обходени от изток, за да бъдат прекъснати линиите за снабдяване, което ще постави Данверк в безизходно положе­ние. По този повод той пише на генерал Фон Роон: „Ако принц Фридрих Карл успее да проникне в Ангелн, докато главните датски сили са задържани при Шлезвиг, тогава има възможност те да бъдат откъснати от връзка с Фленсбург и от другите пристанища на Северно море, да бъдат притиснати към западния бряг и при нашето числено превъзход­ство да бъдат унищожени."54
Тези писма обаче така и си остават в архива. Нещо повече - начал­никът на Генералния щаб е лишен от официална текуща информация за събитията на фронта и се старае да я компенсира с лични писма и кон­такти с командированите офицери, за да може да си създаде точна пред­става за обстановката. И така, принц Фридрих Карл едва на 6 февруари се опитва да настъпи срещу 36 000-та войска на датския главнокоманд­ващ Де Меца, но вече е твърде късно. Разгадал първите ходове на прусите, той се оттегля на втората датска отбранителна линия при Зонденбург-Дюпел. Така Де Меца взима единствено правилното решение да напусне рискованата позиция при Данверк, без да обръща никакво вни­мание на заповедите на военния министър за удържане на позицията и на възмущението на общественото мнение. На 3 февруари кралят на Дания лично пристига при армията, но я напуска още на другия ден по настояване на министър-председателя. Въпреки последвалото решение на военния съвет в Копенхаген, което със закъснение разпорежда отстъплението при Данверк, генерал Де Меца е уволнен за нарушаване на субординацията.
На неговото място е назначен генерал Герлах, много способен офи­цер, при това в лоши отношения с военния министър, което особено сил­но проличава по време на отбраната на заетата при Дюпел позиция. Сега именно тази позиция става ключът към евентуалната пруско-австрийска военна победа - тя отваря пътя към Ютландия, каквито и да бъдат
94
последиците по-късно. Затова датското правителство за разлика от военното
командване е на мнение, че тя трябва да бъде удържана на всяка цена.(55)
Сбъдва се още една прогноза на Молтке, която е отразена в негова­та докладна записка. Поради забавения ход на бойните действия започ­ва да се намесва и дипломацията. Докато Прусия и особено Бисмарк настояват за превземането на Дюпел и за провеждането на настъпате­лен поход в Ютландия, т. е. вече на датска територия, Англия се обявя­ва против пренасянето на войната там. Това е спорна по характера си теза, защото дотогава не е била обсъждана, но Австрия дава да се разбе­ре, че е склонна да се поддаде на внушенията от Лондон. След досадни и дълги преговори началникът на военния кабинет на крал Вилхелм генерал-лейтенант Форан фон Мантойфел успява да склони Виена да подкрепи пруското решение за атака.
След това той написва писмо до принц Фридрих Карл, в което под­чертава: „Ваше кралско височество трябва по-скоро да превземе Дюпел. Касае се за славата на пруската армия и за положението на краля в европейския концерт. Тази цена заслужава потоците кръв, които на драго сърце ще бъдат готови да пролеят за нея всички - от най-висшия офи­цер до последния барабанчик."56
Принц Фридрих Карл обаче не бърза, въпреки че по мнението на много съвременници той е най-способният командир между принцовете и мненията на Молтке почти винаги съвпадат с неговите. Той изчаква в окопите отминаването на февруари и март и атакува едва в средата на април след мощна артилерийска подготовка.
Дюпел пада на 18 април.
Сега предстои най-трудното - пълното разгромяване на противни­ка на негова собствена територия въпреки, а в някои случаи и против, мнението на някоя от подписалите Лондонския протокол Велики сили, защото победата при Дюпел има голям ефект, но в никакъв случай не означава стратегическо унищожаване на датската армия.
Най-после в Берлин проумяват, че подобна сложна задача не може да бъде изпълнена от този команден състав. Старият фелдмаршал Врангел е освободен от поста главнокомандващ и е издигнат в графско до­стойнство, а неговият началник-щаб генерал Фогел фон Фалкенхайн поема командването на III корпус.
За главнокомандващ е назначен принц Фридрих Карл, а за начал­ник на щаба му - генерал фон Молтке. След това победите следват до­ста по-бързо, поне що се отнася до военната сфера. Така на 6 юли 1864 г. белгийският крал Леополд съобщава на крал Вилхелм I за желанието на датския крал да води преки преговори с Прусия и Австрия за прекра­тяването на войната.
95

В тази връзка Молтке отбелязва: „След като атаката бе възложена на принц Фридрих Карл, началникът на щаба настоятелно искаше на принца да бъде предоставена пълна свобода на действие, защото той носи пълната отговорност за всичко и е решен да предприема всякакви мерки... Вниманието на принца трябва да бъде съсредоточено в най-големите трудности, срещани по време на привеждането на операцията в изпълнение... Кралят увери принца писмено, че нито той, нито воен­ният министър имат намерение да играят ролята на „хофкригсрат"* и че те са далеч от мисълта да дават каквито и да било свързани с опера­цията заповеди. Те са длъжни да изказват мнението си, от което принцът би могъл според обстоятелствата да се възползва.
След превземането на Дюпелските укрепления всички по-нататъ­шни действия, като завладването на Ютландия и превземането на Фю-нен по настояване на началника на Генералния щаб вече се свеждаха до Врангел не като препоръка, а направо за изпълнение.
По време на втората част на похода, както вече бе казано, полити­ката парализираше почти всяка свобода на действие. Преходът към Алзен представляваше единственото светло явление при провеждането на тази операция. Такова стесняване на периметъра на действие е достойно за съжаление, защото в щаба на тогавашния главнокомандващ принц Фри­дрих Карл, поддържан от своя началник-щаб, цареше онова единомис­лие, което бе необходимото условие за успеха." 57
Предварителният мирен договор и условията за примирие са под­писани на 1 август 1864 г. Победителите настояват за пълното отделя­не на Шлезвиг, Холщайн и Лауенбург от Дания, като същевременно оставят страната в състояние на война, ако предложенията им не бъдат приети.
Но както обикновено става, последна дума след победата на оръ­жията имат политиците и дипломатите. Тук решаващата дума има Бис-марк, което трябва да се има предвид, макар неговата дейност като създа­тел на обединена Германия да не е обект на нашето изследване.
При така създалата се ситуация в пруската позиция започват да се появяват някои пукнатини, които са все още незначителни, но не след дълго ще се проявят с пълната си мощ.
Основното сред тях е зараждащото се съперничество с Австрия по въпросите около съществуването и ръководната роля в Германския съюз, но за това ще говорим в следващата глава.
Не са добре регулирани и нещата в самата Прусия. Вилхелм I е нерешителен, като прикрива това зад предпазливостта си. Бисмарк, на-
* Придворният висш военен съвет в Австрия, за чиято дейност по време на Се­демгодишната война стана дума по-горе.
96
против, е целеустремен, но без да държи сметка за поеманите рискове. По време на войната с Дания той не рядко проявява нерешителност и губи вяра в успеха. Това става причина да отбележи: „... след присъеди­няването на Лауенбург - първото разширяване на кралството при Вил-хелм, той изпита удоволствие от завоеванията, но все пак преобладава­ше удовлетворението, че тези придобивки - пристанището на Кил, во­енната позиция при Шлезвиг и правото за строеж на канал през Холщайн - бяха постигнати в мир и приятелство с Австрия".58
Следователно желаното от Бисмарк откъсване на империята от Германския съюз засега не среща подкрепа.
Подобно е положението и със следвоенното уреждане на реалните отношения с Дания. Бисмарк иска пълното анексиране на двете херцог­ства в границите на Прусия, но не говори по този въпрос открито, дока­то принц Фридрих Карл, а под негово влияние и крал Вилхелм I се стараят да запазят правата на херцога на Аугустенбург.
Така започва онова сложно преплитане на династически, междуна­родни, правни и дипломатически проблеми, което поставя Бисмарк в особено тежко положение. В спомените си той отбелязва: „Нужни бяха много усилия през 1864 г., за да се разсекат нишките, посредством които кралят бе свързан с онзи (либералния) лагер под влияние на своята съпруга. Без да е проучил сложните правни въпроси на наследяването, той настояваше: „Аз нямам права върху Холщайн." Моето напомняне, че аугустенбургци нямат никакви права, че никога не са имали такива права и че два пъти - през 1731 и 1852 г., са се отказвали от кралския дял, че в Бундестага Дания по правило е гласувала с Прусия и че от страх от пруското надмощие херцогът на Шлезвиг-Холщайн ще държи страната на Австрия, не направи никакво впечатление. Независимо от придобиването на тези провинции, които се мият на две морета, и исто­рическото мое напомняне по време на заседанието от декември 1863 г. към съвета да оказва известно влияние върху династическото чувство на краля възпираше го, от друга страна, и мисълта за неодобрението, което, в случай че изостави аугустенбурговеца, трябва да очаква от сво­ята съпруга, от престолонаследника и жена му, от различните династии и от онези, които със своите разбирания формираха тогава обществено­то мнение в Германия."59
Точно в разгара на задкулисните машинации на 23 юни, скоро след падането на Дюпел, великият херцог на Олденбург официално предявя­ва своите претенции към Шлезвиг и Холщайн. Бисмарк реагира, като още на 2 юли пише на пруските посланици при немските дворове, че въпросът за престолонаследието подлежи на „внимателно проучване."60
Това още повече задълбочава международната криза. Затова първа задача на канцлера остават ходовете за изолирането на Прусия от дру-
97
гите Велики сили в Европейския концерт. Неговият пръв успешен ход е запазването на крехкото съюзничество с Австрия. Така той спасява Пру­сия от изолация, защото конфронтацията на другите държави срещу двете немски велики сили в онзи момент изглежда малко вероятна. Така той печели две придобивки:
- вбива клин между Австрия и другите държави от Германския съюз;
- нанася удар върху авторитета на Съюза, отхвърлящ го като цяло на заден план.
В същото време не поема пред Австрия никакви задължения по въпроса за наследяването на престола на Шлезвиг-Холщайн освен ми­молетното обещание за съгласувано уреждане на този проблем. Така се прави още една решителна крачка към пълната анексия на двете хер­цогства.
По-сложен е въпросът с политиката на Англия и Франция, към ко­ито Дания се обръща с молба за помощ.
Най-войнствено настроени са англичаните, като министър-предсе-дателят лорд Палмерстон и външният министър Ръсел настояват за раз­решаването на въпроса да бъде създадена специална европейска коми­сия. Англия дори заплашва да изпрати флотата си в помощ на Дания.
Бисмарк обаче ясно преценява, че без подкрепата на Франция Ан­глия не би действала сама. Наполеон III, както обикновено, действа дву­смислено, като ту се солидаризира с Англия, ту кокетничи с Бисмарк, надявайки се да получи компенсация по левия бряг на Рейн за своята сдържаност около спора за Шлезвиг-Холщайн. Карта, която Бисмарк успешно разиграва, без да се ангажира конкретно.
Опасявайки се от общоевропейска война, а също така и от сближа­ване между Франция и Прусия, Александър II и руската дипломация от своя страна се стараят колкото е възможно по-скоро да локализират и разрешат конфликта, който на практика изобщо не ги засяга.
Тези интриги и надлъгвания продължават повече от два месеца, докато накрая на 30 октомври 1864 г. във Виена е подписан мирният договор между страните. Според него Дания се отказва завинаги от сво­ите права върху херцогствата Шлезвиг, Холщайн и Лауенбург в полза на австрийския император и краля на Прусия.
Над тях се учредява кондоминимум, като Шлезвиг е поставен под пруско управление, а Холщайн - под австрийско. Срещу огром­ната за времето сума от 2 500 000 талера Лауенбург е продаден на пруския крал.
Сега настъпва времето и победителите - преки участници в драма­та - да получат своето.
Бисмарк е награден с най-високото пруско отличие - „Орден на
98
черния орел", получава графска титла и първото от многото следващи имения.
Хелмут фон Молтке е повишен в чин генерал от пехотата и получа­ва лично писмо от краля, което цели частично възмездие за понесеното пренебрегване:
„Като доказателство за моето признание за Вашите заслуги в тази война, давам Ви „Ордена на короната" - I степен с мечове. Ще Ви го предаде принц Фридрих Карл, който ме помоли да Ви дам това високо отличие и затова аз му доставям тази радост, като Ви го изпращам.
Ваш предан Вилхелм"61
Победоносната война и безспорните заслуги на фон Молтке се от­разяват благотворно и върху Генералния щаб. Той фактически е изве­ден от структурите на министерството на отбраната и остава подчинен единствено на краля - върховен главнокомандващ.
Император Франц-Йосиф I също отличава своя бъдещ противник -неговият флигел адютант княз Метерних връчва на Молтке Великия кръст на ордена „Леополд" - най-високото австрийско отличие, с което може да бъде награжадаван офицер, който не е взел лично участие в боевете.
В себе си обаче Виенският мирен договор носи вече зародиша на една нова война.
Б. Австро-пруската война - 1866 г.
Австро-пруската война избухва само две години след войната про­тив Дания. Малката по мащаби война, в която двете страни участват като съюзници, се оказва прелюдия към война с далеч по-големи поли­тически последици. За отбелязване е фактът, че този път династически­те цели и причини не играят почти никаква съществена роля освен тази на допълнително изострящ обстановката елемент, който е само форма­лен, но не и фактически повод за стълкновението.
Този път става дума за нещо по-голямо и значително. Става дума за спечелване на ръководната роля в Германския съюз и за окончателното уреждане на малко или повече обърканите след Виенския конгрес вътрешногермански отношения.
Споровете започват с това, че Австрия предлага на Прусия сключ­ването на митнически съюз, който напълно да освободи търговията между двете страни. Бисмарк не възразява и се съгласява по принцип въпреки изразената съпротива на някои членове на кабинета, които виждат зад договора опита на Австрия да завладее не само пруския пазар, но и па­зарите на по-малките германски държави, членове на Съюза.
99
По същото време във Виена е свален външният министър Рехберг, поддръжник на съюза с Прусия, и на негово място император Франц-Йосиф I назначава неизкушения от политиката, но дисциплиниран и послушен генерал граф Менсдорф. От този момент нататък отношения­та между Австрия и Прусия започват да се влошават, защото се активи­зира ролята на силната антипруска група в кабинета и обкръжението на императора. С мнението на Менсдорф - доколкото той на практика изобщо си го позволява - не се съобразява никой, още повече че гене­ралът не е убеден враг на Прусия.
Предусетил с гениалната си интуиция настъпилата промяна и като отчита възможните последици, Бисмарк категорично настоява Саксо­ния и Хановер незабавно да изтеглят своите военни части и държавните си чиновници от Холщайн.
Тогава Менсдорф започва енергично да настоява за окончателното уреждане на Шлезвиг-Холщайнския въпрос, но Бисмарк смята за по-целесъобразно неговото отлагане във времето. Вече е станало ясно, че Австрия желае възцаряването на Фридрих фон Олденбург, докато Бис­марк иска анексия на херцогствата към пруското кралство. Затова той бързо намира под какъв предлог да забави решението, като съставя ко­мисия от коронни съдии, която точно да проучи законността на наслед­ствените права на всеки един от претендентите.
Не след дълго в писмо до пруския посланик във Виена той излага своето виждане за условията, при които херцогствата биха могли да получат независимост, които обаче са формулирани така, че във всички случаи да предизвикат австрийския отказ. Бисмарк настоява: „Прусия да вземе върху себе си задължението да защитава херцогствата от вся­ко възможно нападение. Въоръжените сили на Шлезвиг и Холщайн да се подчиняват на пруския крал, пред когото да полагат клетва за вяр­ност. Те да бъдат използвани в състава на пруската армия и флота за защита на двете страни. Реденсбург трябва да стане съюзна крепост, част от територията на херцогствата се предава на Прусия за строежа на военни съоръжения. Те се задължават да влязат в Търговския съюз и в пруската митническа система, както и да слеят своите средства за свръзка (поща и телеграф) с пруските."62
Казано с други думи, така наречената „независимост" се е превърна­ла в илюзия, а пруският крал - в хегемон на двете херцогства.
Изглежда, това е времето, когато у Бисмарк окончателно съзрява идеята за военно решаване на конфликта и той иска от Генералния щаб сведения за австрийската армия и нейната готовност за война, като в същото време проучва и възможностите за намиране на ефективни съюз­ници във Виена.
Първият проблем намира своя отговор в докладна записка на гене-
100

рал фон Молтке от 2 април 1866 г., в която четем: „Войната с Австрия, чиято вероятност или неизбежност е политически въпрос, лежи извън моята компетентност. Смятам се длъжен да изразя собственото си убеж­дение, че успехът или неуспехът на тази война в голяма степен зависят, от това къде ще бъде взето решението за воденето й, което според мен е по-добре да стане тук, а не във Виена и ако е възможно, то да бъде взето още сега.
Едно още неосъзнавано предимство е това, че ние можем за 25 дни с пет железопътни линии да концентрираме нашата армия до чешко-саксонската граница.
Австрия има само една железопътна линия в Чехия и за да транс­портира войските си от Галиция при положение, че кавалерията се при­движва самостоятелно, за да концентрира 200 000 души, ще й бъдат необходими 45 дни.
Ако Бавария се присъедини към Австрия, този срок ще се съкрати поради използването на железопътната линия Регенсбург-Пилзен-Прага, а това ще бъде в наша вреда, защото австрийската концентрация ще се съкрати с около 15 дни.
Ако мобилизацията на пруската армия бъде заповядана още сега, то неподготвената с въоръжение, мобилизация и концентрация на войските Бавария ще може да разполага при Бамберг с 40 000 души, което е малко вероятно, както и обкръжаването на Кобленц, Кьолн и дори Ерфурт, за­щото според нас тя ще изчака успеха на една от страните като вече въоръ­жена сила, за да се присъедини на страната на победителя.
За нас е важно да победим Австрия като единствен неприятел и затова трябва да използваме всичките си сили и според моето оконча­телно мнение трябва да привлечем не само VII, но и VIII армейски кор­пус близо до Мюнхен, за да могат да си пробият път до Прага, когато се концентрират на река Майн.
Ако можем да се възползваме от военното състояние на Бавария, за да не позволим поне регенсбурският влак да бъде предоставян за транспорт на австрийците, трябва още днес да вземем решението за незабавна мобилизация и да получим така решаващото предимство в инициативата.
Ако Австрия потърси съюз със Саксония, то тогава не можем да избегнем участие в отбраната на страната, защото кабинетът в Дрезден може в последния момент да поиска сключването на сепаративен мир. В същото време ние можем да достигнем Дрезден с IV, VII, VIII и Гвардей­ския корпус за 14 дни и ще имаме на разположение 100 000 човека.
Ако използваме за тази цел всичко, с което бихме разполагали в Чехия за отбраната на Саксония, там ще се натъкнем само на 74 000 души, защото с една железопътна линия за определеното време не мо-
101
гат да бъдат събрани повече от 100 000 австрийци от земите на короната. Унгария и Галиция също ще трябва да заемат бойна позиция срещу на­шите I, II, III и I корпус, т. е. срещу 150 000 души.
Затова ние сме на мнение първите удари - било в Саксония или в Чехия, да бъдат нанесени с чувствително превъзходство."63
От този документ става ясно, че надеждите на Молтке за възмож­ността след победата над Дания съществуващият в управлението на херцогствата дуализъм да бъде запазен по мирен път, са изместени от решителния натиск за незабавното започване на война с Австрия.
След този документ той съставя още два, но особено внимание заслужава изпратеният на 14 април 1866 г. на пруския крал план за воденето на военните действия срещу Австрия и Германския съюз. В него четем:
“3а първия ден на похода предлагам следната концентрация на вой-
ските:
- От 20-ия до 24-ия ден от обявяването на мобилизацията - IV кор­пус и Гвардейският корпус да стигнат до околностите на Херцберг или Калу или до Зоненвалде;
лиц;
- От 12-ия до 19-ия ден - III корпус да достигне околностите на Гьор-
берг;
- От 20-ия до 29-ия ден - I корпус да стигне Лигниц или Грейфен-
- От 12-ия до 24-ия ден - V корпус да достигне Швайдниц;
- От 21-вия до 27-ия ден - II корпус да стигне до Бреслау или река Найсе, а VI корпус -11 дивизия - Ландесхут, и 12-а дивизия - река Найсе.
За това предложение е важно да се осигури колкото е възможно по-бързото транспортиране на частите чрез използване на всички желе­зопътни линии и по възможност най-силното военно присъствие в Си­лезия, откъдето врагът да бъде нападнат по най-краткия път и по най-опасното за него направление с цел поемане на инициативата и прена­сяне на войната на територията на противника.
Единайсета дивизия трябва да бъде готова да завземе най-застра­шените планински дефилета, за да подсигури мобилизацията и прехвърлянето към Силезия...
102
След като транспортирането бъде завършено в общи линии, III, I и V армейски корпус трябва да успеят да преминат планините по линията Гьорлиц-Цитау-Грайфенберг-Ландесхут-Траутенау и да предприемат незабавната офанзива към Чехия, като в зависимост от обстановката към тях се присъединят и II и VI корпус.
Дясното крило на стратегическия поход се запазва относително слабо - от два корпуса, защото може да се концентрира срещу Саксония в по-голям промеждутък от време, тъй като вероятно ще срещне по-слаба съпротива.
За VII и VIII корпус е предвидено да не бъдат местени, защото по­литическата обстановка е непредвидима и не е ясно дали ще действат край река Майн, дали ще се придвижат в пеши строй дотам, или ще бъдат придвижени към Хановер и Касел с влак. Предвидени са между другото и двете възможности.
Тъй като ние сме все още в мирновременните си гарнизони, а авст­рийците са концентрирали свои войски в Чехия, а саксонците се съсре­доточават около Дрезден, то тяхното общо настъпление може да ни до­несе притеснения и неуспех. Цялата им сила далеч не е достатъчна, за да водят война срещу Прусия. Още повече, както вече докладвах, те разполагат само с една, а ние - с пет железопътни линии, докато Бава­рия не разреши използването на линията Регенсбург-Пилзен...
Може да се предполага, че австрийците ще вземат своите решения след концентрацията на кадровата си армия и запаса и едва тогава ще бъдат готови за настъпление.
Следователно техните сили могат да бъдат изчислени така (в брой души):

На 11-ия ден в Чехия 36 000
На 14-ия ден при Дрезден 24 000
На 25-ия ден от Австрия 39 000
На 25-ия ден от Галиция 19 000
До 25-ия ден от Моравия 18 000
До 33-ия ден от Унгария 46 000
До 45-ия ден – евентуално от Унгария,
Седмоградско и Словения 58 000
Общо австрийци и саксонци 240 000

Необходимо е да имаме предвид, че частитe от Моравия и Галиция могат да се придвижват с влак само до Пардубице.
От наша страна разполагаме със седем армейски корпуса: към 25-ия ден - в състав от 200 000 срещу 118 000 души; към 32-рия ден - в състав от 230 000 срещу 180 000 души.
103
Следователно от 25 до 45-ия ден ние можем да разчитаме на числе­но превъзходство, дори ако не включваме двата корпуса, прикриващи западната граница.
Важността на тези 14 дни трябва да се оценява, като се има пред­вид, че с всеки втори ден на австрийска страна ще се прибавя по една бригада кавалерия, артилерия и тилови части, което разширява възмож­ностите на противника да продължава операциите и да оказва съпро­тива."64
След това докладът продължава с описване на новите предвижда­ния, които представляват интерес за специализираната литература, но във връзка със стратегическото мислене на Молтке си струва да споме­нем и важното заключение: „Сега е моментът за намиране на оконча­телното решение. Ако австрийците се изплъзнат от сражението при Олмюц, те ще ни противопоставят превъзхождащи ни по численост сили. Най-общо погледнато, австрийското отбранително поведение засега е в наша полза, дори ако настъпим срещу тях съмо със седем корпуса. Ко­гато се мобилизираме, ние не трябва да се свеним от обвиненията в агре­сия. Всяко забавяне решително ще се отрази лошо върху нашето поло­жение."65
Внимателният анализ на изложеното дотук ясно показва, че прециз­но точно направеното планиране на концентрацията на войските и пълното използване на железопътните връзки са основата на плана на Молтке. Важно тук е и това, че той съсредоточава вниманието върху един главен противник - австрийската армия, като на някои от членуващите в Гер­манския съюз държави придава второстепенно значение. Най-важната цел според Молтке е унищожаването на северната австрийска армия в Че­хия. В противоречие с дотогавашната стратегия началникът на Генерал­ния щаб скъсва с практиката да се концентрират всички части още в на­чалото, за да могат да действат по вътрешнте оперативни линии. Вместо това пруската армия е разделена на три армии, които самостоятелно се придвижват към Силезия, Лаузиц и Елба, откъдето трябва концентрично да преминат през Чехия в района на Кьонигсберг и там да нападнат врага от три страни, като се концентрират на самото бойно поле.
Крал Вилхелм I е силно впечатлен от този план и на 2 юни 1866 г. издава заповед, според която началникът на Генералния щаб има право­то да издава оперативни заповеди и разпореждания. По този начин Молт­ке се превръща във фактически отговорният в тази война военачалник. По този начин рязко се повишава не само неговият собствен авторитет, но и окончателно се утвърждава мястото на Генералния щаб в структу­рата на въоръжените сили.
Във времето, докато военните си вършат работата, Бисмарк се ста­рае да подготви външнополитическата обстановка, свързана с войната,
104
и трескаво търси съюзници в лицето на някои от Великите сили в Евро­па. Опитите му за сондаж се насочват към две държави - Франция и Италия. Но докато френските политически кръгове се опитват да игра­ят ролята на последна инстанция и искат свой дял от бъдещата победа, то Италия с готовност се поддава на внушенията за война против Авст­рия. Във Флоренция - столицата на новообразуваното кралство, са във възторг от възможността с пруска помощ да получат и Венеция, която по онова време е под австрийска власт.
На 28 февруари се провежда коронен съвет, който трябва да опре­дели бъдещите направления на пруската външна политика. Прави впе­чатление, че редом с неговите постоянни членове, присъстват и доста на брой военни лица - началникът на Генералния щаб генерал Хелмут фон Молтке, губернаторът на Шлезвиг генерал Едвин фон Мантойфел и адютантът на краля генерал фон Алвенслебен. Поканен е и пруският посланик в Париж фон дер Голц.
В своето изложение Бисмарк ясно и категорично говори за мисията на Прусия и необходимостта тя да застане начело на Германия и обви­нява Австрия в стремеж към подклаждане на война. Изказването на Бисмарк среща възражение единствено от страна на кронпринца Фрид­рих Вилхелм и министъра на финансите. Всички останали министри и -което е особено важно - генерал фон Молтке категорично застават зад позицията на канцлера.
Потвърдени са данните от направения във Флоренция сондаж и се взима решение за сключването на съюзен договор с Италия - обстоя­телство, което би заставило Австрия да воюва на два фронта и на което Молтке особено много държи.
Договорът с Италия е подписан на 8 април. Неговото съдържание е необичайно, но в замяна на това е кратко и ясно.66
В случай на война между Австрия и Прусия заради реформите в Германския съюз Италия се задължава да обяви война на Австрия. Това е изненадващо, защото Италия не е член на Германския съюз и няма нищо общо с неговото развитие. Освен това двете договарящи се страни се задължават да не сключват примирие или мир без общото си съгла­сие. След победата Италия трябва да получи Венеция, а Прусия - авст­рийска територия със същото по брой население. В последния момент Бисмарк се опитва да промени наименованието на договора от „Договор за създаване на настъпателен и отбранителен съюз" в „Договор за съюз и дружба", което най-малкото звучи по-миролюбиво, но италианските правомощници се противопоставят. В същото време двете страни се задължават да запазят съдържанието на договора в тайна.
Бисмарк отново се опитва да проучи настроението на Наполеон, като уговаря Вилхелм I да му изпрати лично писмо, което посланик фон
105
дер Голц предава на френския император. Наполеон остава верен на характера си като отказва да вземе ясна позиция и дава да се разбере, че няма да пречи на Прусия.
В този момент Австрия прави една грешка, която става в действи­телност формалният повод за предприемането на пруската атака.
Напълно в стила на водената от нея дипломация Австрия съвсем нео­чаквано нарушава договора с Прусия за кондоминиума и отново поставя пред Бундестага във Франкфурт въпроса за уреждането на Шлезвиг-Хол-щайнския проблем, стараейки се да предотврати пруската агресия. Опас­ността пред Прусия се засилва и от факта, че повечето дребни германски монарси проявяват готовност да подкрепят Виена в полза на възцаряването на великия херцог Фридрих фон Аугустенбург. В Берлин обаче са на друго мнение. На основата на подробен доклад, подготвен от коронните юристи, министърът на правосъдието отхвърля неговите претенции за наследяване на короната, което се подкрепя от останалите членове на кабинета и среща съпротива само от страна на принц Фридрих Вилхелм, който, както вече споменахме, е в близки лични взаимоотношения с херцога на Аугустен­бург. Пруското решение за анексия предизвиква не особено умния претен­дент да направи още една, този път фатална стъпка - великият херцог на Аугустенбург, който при това е и пруски офицер, си подава оставката в армията и така окончателно се превръща в „господин Никой". Крал Вил­хелм изпада в ярост от постъпката му и изобщо престава да се интересува от него. По този начин с политическото му бъдеще е свършено.
Сега вече ръцете на Бисмарк са развързани и той може да премине към решителни действия.
В средата на юни 1866 г. генерал фон Мантойфел в качеството си на губернатор на Шлезвиг навлиза в Холщайн и отблъсква намиращите се там австрийски войски. От този момент нататък събитията ще се разви­ват като на филмова лента.
На 17 юни Австрия обявява война на Прусия, на 20 юни - война на Италия.
На страната на Австрия воюват 12 държави от Германския съюз, между които някои сравнително силни - Бавария, Вюртемберг, Баден, Саксония и Хановер.
На страната на Прусия застават 17 малки северногермански държа­вици. Така войната е вече не само Австро-пруска или Пруско-австрий-ска, а нещо като гражданска. Изходът от нея обаче ще зависи от проти-воборството между двете велики немски държави.
Преди да се спрем на анализа на тяхното положение, необходимо е да направим кратък преглед на австро-италианските отношения, които пряко и в продължение на много години оказват влияние върху взаимо­отношенията между Германия и Италия.
106
След Виенския конгрес повечето италиански херцогства в северна­та част на страната попадат под властта на австрийски ерцхерцози, кои­то са част от безкрайните роднини на Хабсбургите. Борбата за обединя­ването на Европа постепенно ги изхвърля от политическата сцена, но така или иначе част от Северна Италия и Флоренция остават под авст­рийска власт почти до Австро-пруската война.
Причините за австрийската загуба във войната от 1859 г., когато Италия и Франция воюват срещу Австрия, поразително приличат на причините за поражението на Мария-Терезия от Фридрих Велики.
През 1859 г. Сардинското кралство е вече напълно оформеният център на италианското обединение. Водени от убеждението, че при военното и политическото укрепване на Сардиния Австрия едва ли ще успее да удържи своите позиции, във Виена решават да нанесат върху младото кралство изпреварващ удар.
През април същата година пред Торино е поставен ултиматумът за разоръжаване на сардинската армия, но тъй като още през 1858 г. между Сардиния и Франция е подписан договор за взаимна поддръжка, италианците отказват да изпълнят австрийските искания. Това е по­вод за война, в която и Франция, и Италия запазват своята стратегиче­ска инициатива.
Френската армия настъпва в три направления. Нейните главни сили са пренасочени по море към Генуа, левият фланг се движи през алпий­ските проходи към Торино, а един от корпусите е стоварен в Тоскана и започва настъпление към Парма, за да задържи австрийските позиции по средното течение на река По. След пристигането на френската армия и присъединяването й към италианската, силите на Австрия и на френско-италианската коалиция се изравняват.67 Поради мудност и бюрокра­тични търкания австрийците не успяват да използват своето неоспори­мо дотогава преимущество. Така например през първата половина на кампанията австрийската главна квартира на действащата армия е под­чинена на централната военна канцелария във Виена, която играе роля­та на Придворния висш военен съвет от времето на Седемгодишната война. По този начин командващият австрийските сили в Италия граф Дюла според сполучливия израз на Молтке „ще има винаги телеграфна връзка в своя тил". Освен това е често викан на отчети и заседания във Виена, което ненужно го откъсва от войската. Заповедната и командна­та власт на генерал Дюла фактически е парализирана от решенията във Виена, които или закъсняват, или не са точни. Освен това той е в лоши отношения с началника на своя щаб полковник Кун, което още повече усложнява обстановката. След множество маневрени действия австрий­ците обгръщат в средата на май десния фланг на италианците в района на Валенция и след нерешително и формално спечелено сражение край
107
Монтенбло остават пасивни подобно на фелдмаршал Даун след битката при Колин.
Тогава Наполеон III предприема осъществяването на смел план, част от неговия стратегически замисъл, който завършва успешно. Докато в центъра австрийските войски са на укрепени позиции, прикривани по река По, той неочаквано прехвърля по-голямата част от френските и сардинските дивизии срещу левия фланг на противника и навлиза в Ломбардия. Резултатът от това обходно движение е сражението при Маджента. Въпреки численото си превъзходство (58 000 срещу 54 000 души) австрийците не успяват да се справят с по-активно действащите френско-италиански войски, които ги отблъскват и изправят реална за­плаха пред техните комуникации. Тук особено добре се представя гене­рал Мак-Махон, за когото ще стане дума по-нататък,
В австрийската главна квартира обаче не са наясно с положението. Около 3 май граф Гюла заповядва подготвянето на настъпление, което има за цел да извърши пробив в италианските позиции при Валенция и след това да насочи цялата армия против французите. Но както отбе­лязва Молтке, „до края на май той така неуверено води своята армия, сякаш е под хипноза".68 Може би това е причината след сражението при Маджента австрийците изобщо да не се чувстват победени.
Едва през втората половина на кампанията император Франц-Йо-сиф I пристига при действащата армия и заварва войската с понижен дух, с пълното неодобрение на действията на граф Гюла и с острите му конфликти с офицерите. Това налага той бързо да бъде сменен. На по­ста главнокомандващ е назначен фелдцойгмайстер* Грес с началник на щаб генерал Раминг. Но въпреки присъствието на монарха не се стига до единство в решенията, а и той самият не успява да се наложи като върховен главнокомандващ, въпреки че поема общото ръководст­во на армията.
Сега избухват противоречия и между Грес и Раминг. Докато Ра­минг е за решително настъпление, защото според него войската с радост ще приветства възобновяването на военните действия, Грес се изказва за продължаване на отстъплението, за да може армията да се съсредо­точи и да отдъхне. Франц-Йосиф се колебае, но после решава да отстъ­пи. В този момент бъркотията става пълна.
На 16 юни е дадена заповед за отстъпление, но след неговото нача­ло идва нова, която разпорежда завземането на нова позиция в района Лонато-Кастильоне. В главната квартира обаче отново променят мне­нието си. Императорът очевидно се страхува да поведе лично войски-
* Вече несъществуващ чин в австрийската армия, съответстващ на генерал спо­ред вида на въоръжените сили.
108
те в бой и след двудневното бездействие на 21 и 22 юни настъплението отново започва.
Използвайки видимата неразбория в щаба и неуспешния опит за контранастъпление, френско-италианските войски започват на 24-и сра­жението при Солферино, в което от двете страни участват 120 000 души, и въпреки безпорядъка, обезверените и лошо ръководени австрийски войски те претърпяват тежко поражение, граничещо с пълен разгром.69 Изключение прави само дясното им крило, командвано от генерал Лу-двиг рицар фон Бенедек, за когото отново ще стане дума по-нататък и който се налага като най-талантливият австрийски командир за своето време. Младият Франц-Йосиф I води своето първо и последно сражение и оттогава до края на живота си ще се старае да разрешава основните държавни проблеми по мирен начин.
Съюзниците също не проявяват особена активност, въпреки откри­тата възможност за широко настъпление дълбоко в австрийските тери­тории в посока Венеция. Военните действия прекратява и неувереният в себе си Наполеон III и на 11 юли сключва в селището Вилафранка мир с Австрия.
Това отклонение бе направено не с цел оценка на френските и итали­анските въоръжени сили, а единствено с намерението да докажем, че, заставена да води война на два фронта, както настоятелно иска Молтке, австрийската армия би се представила още по-зле, което наистина става.
Както и да се оценяват сравнителните шансове и числеността на пруските и на австрийските войски до началото на военните действия, то самите военни действия имат неочаквано за всички развитие. Поми­тайки скорострелно за около две седмици всички срещнати по пътя си войски, в края на юни 1866 г. пруската армия се появява в Чехия пред село Кьониггрец*. На 30 юни при действащата армия пристигат крал Вилхелм I като върховен главнокомандващ, военният министър фон Роон и канцлерът Ото фон Бисмарк. Очевидно съдбата на бъдещата империя е поставена на карта. В тази връзка малко преди това Бисмарк споделя пред английския посланик в Берлин Лотфус: „Борбата ще бъде сериоз­на. .. Разбият ли ни, аз няма да се върна. Ще загина в последната атака. Може да се умре само веднъж и за победения е по-добре да бъде мъртъв."70
Какво е стратегическото разположение на пруската армия в наве­черието на битката, проведена на 3 юли 1866 г., която решава съдбата на австрийската империя?
Прусия има против себе си три неприятелски групировки:
- Кралство Хановер;
* Немското име на днешния чешки град Храдец Кралове.
109
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:23 pm    Заглавие:  

- Южногерманските държави;
- Австрия.71
Оставането на Хановер в тила на армията без наблюдение и без прикритие дава възможност да бъдат прекъснати пруските съобщител­ни и тилови линии по Рейн и елбските херцогства, което би изправило армията в Чехия пред голяма опасност. Но започването на военни дей­ствия от страна на Хановер изглежда съмнително и в пруската армия цари увереност, че неприятелските войски могат да бъдат разпръснати още преди тяхното съсредоточаване.
Въпреки своето добро въоръжение южните германци си остават един второстепенен противник, за чиято лоша подготовка се знае отпреди войната. Липсата на единно военно ръководство и организация не обе­щава големи успехи на тези иначе не лоши войски. Най-доброто средст­во в този случай би било настъплението, което да ги задържи на собст­вената им територия.
В центъра на създадения проблем е третата групировка - този път силна и прекрасно въоръжена армия, намираща се в пълна бойна готов­ност. Победата над австрийските войски е цел на операциите на източ­ния фронт от театъра на бойните действия и е насочена към парализира­нето на останалите противници, но за осъществяването й наличните се­дем източни армейски корпуса са крайно недостатъчни.
От друга страна, ако двата западни корпуса, прикриващи Хановер и южните германци, бъдат привлечени за участие в генералното сраже­ние, то Рейнска област очевидно ще остане без защита.
Въпреки това кралят и Молтке приемат опасното и зависещо от събитията решение - настъпление срещу основния противник и с до­статъчно въоръжени сили. Молтке смята да компенсира тройното превъзходство с енергично и бързо придвижване.
Както може и да се предполага, при тази неясна ситуация част от генералитета започва да мърмори срещу началника на Генералния щаб и срещу общото планиране на похода изобщо. Особено активен в това отношение е генерал фон Щайнмец - командирът на V корпус. На един военен съвет той принципно се изказва против разкъсването на армията на отделни походни колони и ясно изразява съмнение в успеха на тази форма на воюване. В този смисъл той се изказва и при лична среща с кронпринца, който командва една от армиите. Молтке веднага му отго­варя в характерния си внимателен, но хаплив и по своему остър стил: „Съобщиха ми днес какво сте подразбрали от изявленията на Негово кралско височество кронпринца и какви свои разбирания сте му съоб­щили. Тъй като имам и свой дял в дадените разпоредби, няма да пропус­на да изложа пред Ваше превъзходителство и моите разбирания за Ваше благосклонно сведение...
110
При дадените обстоятелства отправните точки на армията трябва да образуват по продължение на границата един кордон. Никакво друго разпределение не може да измени това положение или да омаловажи реалния факт, че австрийците в Чехия се намират по вътрешната опера­ционна линия между Силезия и границата...
Корективът на тази разпокъсаност на нашите отправни точки, кои­то не са отправните точки и на нашия стратегически поход, е предвари­телно да извършим насроченото за по-късно съсредоточаване. От наша­та „разпокъсаност" ние можем с пет прехода да струпаме 190 000 при Дрезден и с девет прехода - 220 000 човека при Шлукенау.
Не би могло да се каже, че армията ни бездейства. Тя изобщо не е заела още своите позиции. И сега още преместваме войска с по четири­десет влака на ден. Превозването ще бъде привършено на 5 юни, след което ще може да бъде направено пеш онова, което не може с влак -началото на стратегическия поход."72
Към това изложение са приложени три таблици на преходите, кои­то разкриват същността на извършваната от пруските войски концент­рация.
С оглед голямото значение на сражението настъпват и някои орга­низационни проблеми. Въпреки вече извоюваната с кралска заповед пълна автономност службата на началника на Генералния щаб юриди­чески се снема от компетенциите на военния министър и преминава на пряко подчинение на краля - върховния главнокомандващ.
Създадени са три армии - Елбска, Първа и Втора. Елбската се ко­мандва от генерал Хервард фон Битенфелд, Първата - от принц Фрид­рих Карл Пруски и Втората - от кронпринца Фридрих Вилхелм.
Противник на прусите е вече споменатият участник в италианска­та кампания генерал Лудвиг рицар фон Бенедек, храбър и достоен вой­ник, аристократ до мозъка на костите, но не особено грамотен генерал­щабен офицер. За него Молтке казва с добродушен присмех: „Той едва ли знаеше къде тече река Елба." Но благодарение на своя военен опит Бенедек предусеща грозящата го загуба.
Има данни, че той е преведен тук от Италия, където остава като командващ ерцхерцог Албрехт - син на победителя от Наполеоновите войни при Асперн ерцхерцог Карл, само защото Виена смята, че в слу­чай на поражение е по-добре да пожертва един унгарски рицар, откол­кото един полукадърен ерцхерцог. Не случайно, когато получава запо­ведта да поеме командването на Северната армия против Прусия, Бене­дек пише на Франц-Йосиф I: „Ваше величество, аз жертвам пред Вас своята воинска и човешка чест..."
Така Северната армия на австрийците се концентрира в района на Олмюц в състав от 240 000 души. Бенедек е реална заплаха за Силезия

111и което е по-важно, заплашва да разбие Втора армия преди пристигане­то на останалите пруски войски. Въпреки това Молтке решава да продължи съсредоточаването на разделените си армии, поема риска от флангов удар и довършва концентрацията пред очите на Бенедек.
В този случай Молтке основателно разчита на това, че Втора армия има достатъчен числен и технически потенциал, за да оказва съпротива на австрийците до идването и на Елбската армия.
Преминаването през т. нар. Бохемска гора и излизането на пруските армии в чешката равнина довежда до няколко малки сражения. Ар­миите на принц Фридрих Карл и генерал Хервард фон Битенфелд за първи път се натъкват на противника на 26 юни, атакуват го при Подол, Хюнервасер и Мюнхенгрец и го отхвърлят към Гичин. Освен това Бене­дек прави грешка, която после ще му струва скъпо. Вместо енергично да нападне във фланг Втора армия още щом излиза от Бохемската гора и да я разбие в момента, когато връзката между отделните корпуси е разкъсана, той остава бездеен в очакване на нападение от страна на принц Фридрих-Карл. Специалистите са на мнение, че едно нападение на Бе­недек с всички сили срещу кронпринца би било фатално за неговата армия, а малко по-късно и за другите две армии. Това обаче не става. Австрийците предприемат тактиката на маскираната атака и понасят тежки загуби от по-съвършеното стрелково оръжие на прусите. Крон-принцът ги бие при Наход, Скалниц и Кьонигсхоф, но претърпява поръ-жение при Траутенау, където австрийската войска се командва от фелд-маршал-лейтенант фон Габленц - негов боен другар от времето на вой­ната против Дания.
Още по-успешно се придвижват Първа и Елбската армия, които без особени затруднения отблъскват саксонските войски. Появата им на десния фланг на Бенедек го кара бързо да отстъпи и да се отправи към Олмюц със загуби от над 40 000 убити, ранени и пленени. Но тъй като продължаващото настъпление към Олмюц би осуетило плана на Молт­ке за обкръжаване и унищожаване на австрийската армия при Кьониггрец, той го преустановява, като оставя в тази посока само един незна­чителен заслон.
За това развитие на хода на военните действия Молтке пише в сво­ите „Военни поучения":
„На 22 юни армиите получиха заповед да се съединят по направле­нието Гичин - Елбската и Първа армия от Дрезден-Гьорлиц и Втора армия без 1 корпус откъм река Найсе." Следва допълнително пояснение на въпроса, защо Гичин не бива да бъде превземан на всяка цена и че съединяването на настъпващите армии изцяло зависи от хода на воен­ните действия. Казано с други думи, на командващите се дава значител­на свобода от страна на Генералния щаб. Очевидно според Молтке е
112
малко вероятно, че „австрийците ще успеят да съсредоточат в близките дни своите сили в Северна Чехия, поради което се появява възможност да се атакува противникът с превъзхождащи сили и да се удържи побе­да, като се действа в друго направление. От момента, когато армиите застанат лице в лице с неприятеля, щабовете трябва да действат по соб­ствена преценка в зависимост от обстановката, като се съобразяват и с разположението на съседните армии. Поддържането на тясна връзка значително съдейства за успеха на взаимната подкрепа."73
По това време главните сили на австрийците са преминали Елба, въпреки че и в главната пруска квартира и принц Фридрих Карл гово­ри за „отделни войскови части". Така или иначе, започнатото на 22 юни настъпление срещу Гичин успешно завършва със съвместните действия на трите армии под Кьониггрец. По този начин „върховете" на клещите започват заплашително да се затягат около Бенедек. Между Първа и Втора армия остават малко повече от 50 километра, след което обкръ­жението ще бъде вече пълно.
Ясно схванал рискованата ситуация, Бенедек изпраща на импера­тор Франц-Йосиф I спешна телеграма, в която подчертава: „Настойчиво моля, Ваше Величество, на всяка цена да сключите мир. Катастрофата на армията е неизбежна."74
Във Виена обаче като че ли отново не са наясно с бойната обстанов­ка, защото императорът отговаря: „Мир да сключа невъзможно. Ако е неизбежно, заповядвам да предприемете отстъпление в пълен ред. Има­ло ли е сражение?"75
Изглежда, това е бил моментът, когато Бенедек решава да приеме сражението с твърдото намерение да го спечели. Той разполага с 214 000 души, докато прусите са все още само 100 000 и се надява да разбие Втора, а след това - Елбската и Първа армия.
Сражението при Кьониггрец, което се смята за един от шедьоврите на Молтке, започва на 4 юли 1866 г. Според предварителното планиране принц Фридрих Карл трябва да започне атаката към 5 часа сутринта и да застави армията на Бенедек да бъде „всмукана" от боя в центъра на неговата позиция и запазвайки своя ляв фланг, да атакува окончателно едва след пристигането на кронпринца на бойното поле, което според изчисленията трябва да стане към 11,00 часа предобед.
Поради проливния дъжд и разкаляния терен Фридрих Карл моли атаката да бъде отложена за 10,00 часа, но Молтке отказва, за да не даде възможност на Бенедек да се изплъзне от обкръжението. Пруският принц се подчинява, атакува успешно Бистрица, преминава през едноименна­та река и завзема гористия масив при Холивалд. Понеслата загуби авст­рийска пехота е отблъсната към височините, но първият успех е вече налице. Настъплението им продължава още няколко километра, когато
113
се натъкват на силно укрепена австрийска позиция с голямо количест­во артилерия, разположена почти в полукръг срещу настъпващите ко­лони. Те са подложени на кръстосан огън и според написаното от един очевидец „разположените в полето около Кьониггрец австрийски арти-леристи отстрелваха пруския нападателен фронт като на учебен плац". Нападението бързо е задушено и спряно, а макар и изнесена напред, пруската армейска артилерия бързо е подавена от австрийската. Коман­дирът на 7-а дивизия генерал Франчески се опитва да облекчи положе­нието, като атакува австрийските позиции странично, завзема село Бе-натек и навлиза в гората Сепвалд, където е прикован от огъня на авст­рийската артилерия. В боя влизат и двата австрийски флангови корпуса на генералите Фестетич и принц Тун, оставяйки се, както е предвидил Молтке, да бъдат „всмукани" от боя в центъра и да оголят десния фланг на Бенедек. Той веднага разбира грешката си и се опитва да ги върне на първоначалните им позиции, но Фестетич е тежко ранен, а заместникът му генерал Молинари не е в състояние да върне вкопчените в битката войски.
В същото време закъснението на кронпринца изправя пред опас­ност целия замисъл за обкръжение, още повече че изтощените от арти­лерийския огън австрийски войски започват бавно да отстъпват. Също­то става и с дивизията на генерал фон Франчески - така очевидно се губи и целият първоначален успех. Това кара принц Фридрих-Карл на своя глава да заповяда обща контраатака срещу Биген и Брехен - право в центъра на позицията на Бенедек. Молтке обаче заповядва тя да бъде спряна. Командирът на 6-а пехотна дивизия генерал-лейтенант Албрехт фан Манщайн, който води атаката, е спрян от един от офицерите за свръзка.
Напрежението достига връхната си точка, когато малко след един часа наобед неочаквана артилерийска стрелба удря лявото крило на Бенедек - въпреки голямото закъснение в сражението влиза и принц Фридрих-Карл.
Молтке заповядва на командира на Елбската армия, която дотогава не е участвала в сражението, да се намеси. Той пише на генерал Хервард фон Битенфелд: „Кронпринцът превзе Хлум. Пътят на австрийците за отстъпление към Йозефщат е отсечен. От голямо значение е Вашият кор­пус да настъпи срещу насрещното крило, докато австрийците в центъра още се държат." Но това не става. Битенфелд очевидно не е на нивото на поставената му задача и не успява да я изпълни.
Когато Бенедек узнава, че Хлум е превзет, веднага разбира, че сра­жението е изгубено и разпорежда незабавно отстъпление, прикривано чрез контраатаката на конните дивизии на барон Хокщайн и фон Ку-денхофе-Калерги в състав от 39 ескадрона. Затова, когато към 4,00 часа
114
следобед принц Фридрих-Карл започва настъплението си към центара, австрийската пехота вече отстъпва, запазвайки пълен боен ред.
Императорската конница, атакувана от дивизиите на фон Алвен-слебен и фон Вайхерн, напуска сражението веднага щом пехотата им се оказва вън от опасност.
Няма никакво съмнение - Прусия печели още една голяма победа. Заловени са 20 000 пленници, 116 оръдия и 3 знамена. Но военната побе­да невинаги се превръща и в политическа и ако в дадения случай става именно така, това се дължи единствено и само на Бисмарк.
Тъй като военните действия продължават, кралят и целият генера­литет настояват за по-скорошно подновяване на атаките, за преследва­не на противника и завземане на Виена, откъдето да се диктува капиту­лацията.
На страната на Бисмарк е само кронпринцът, който схваща негова­та идея за снизходително отношение към Австрия с оглед на политиче­ското бъдеще на Европа. Той ясно разбира, че обединението на цяла Германия под пруска власт надхвърля обединяването само на Северна Германия, което е вече факт. Бисмарк не храни илюзии за вероятната съпротива от страна на другите Велики сили и на първо място от страна на Германия.
В такъв момент да бъде унизена и ограбена Австрия, ще означа­ва само едно - тя да бъде отблъсната окончателно в лагера на враго­вете и да се превърне в непримирим генератор на мечти за отмъще­ние и реванш.
Докато една умерена позиция би я поставила в ролята на потенци­ален съюзник, което историята доказа десетина години по-късно със създаването на Тройния съюз.
Пруското настъпление продължава по-бавно и почти безкръвно до Николсбург, където на 26 юли 1866 г. Молтке и новият австрийски ко­мандващ граф Дегенфелд подписват примирието между двете армии.
Ролята на посредник в тази дипломатическа операция се пада на Наполеон III, към когото Виена се обръща за помощ, предавайки му незабавно Венеция.* Освен това Австрия изплаща на Прусия 40 000 000 гулдена контрибуция.
Всъщност програмата на Бисмарк се свежда до пълното отстраня­ване на Австрия от германските дела и нейното изтласкване на югоиз­ток и изток - към Балканите и срещу Русия, с което се гарантира реша­ващото влияние на Прусия на север. Освен това Виена признава анекси­рането на Шлезвиг-Холщайн и присъединяването към Прусия на три от
* По-късно Наполеон III предава Венеция на Пиемонтското кралство, с което се прави поредната крачка по пътя към обединението на Италия.
115
по-малките германски държави - кралство Хановер, Хесенското кур-фюрство, херцогството Насау и свободния град Франкфурт на Майн.
При тези условия на 23 август 1866 г. е подписан Пражкият мирен договор.
Веднага след подписването на примирието при Николсбург Молтке получава най-високото пруско отличие „Орден на черния орел" и по този повод пише на съпругата си: „Още по-голяма радост ми доставя това, че се радва и цялата армия. Това личи навсякъде, където и да оти­да. Кронпринцът ми изпрати днес своята звезда, макар че нямам повод да я сложа, тъй като сега постоянно носим мундири."
Така походът срещу Австрия от 1866 г. решава още една много важ­на част от задачата за обединяването на Германия, чието осъществяване е все още предстоящо.
В. Френско-пруската война 1870-1871 г.
Френско-германските взаимоотношения са много сложни, пълни с двуличие и почти постоянна вражда. Отношението към Франция е от­белязано още в политическото завещание на Фридрих-Вилхелм I до сина му Фридрих П. Антипатията и дори омразата се засилват по време на Наполеоновите войни, затова не е случаен фактът, че Молтке, който в много отношения одобрява и модернизира направеното от Фридрих Ве­лики, в действителност върви по неговите стъпки. Още през 1859 г. той настоява за война с Франция и стига до остър конфликт с правителство­то по този въпрос. Подготвяйки войната против Австрия, той разработва и план, насочен срещу Франция. В пълно противоречие с мнението му за „братоубийствената война" с Австрия, която в определена степен смята за излишна, за Молтке войната с Франция е неизбежна и ще изиграе решаваща роля за бъдещето на германското обединение.
Като аргумент в полза на своята теза той използва набиращата вече инерция политика на силата, която Наполеон III се опитва да провежда, и особено активната роля на неговата съпруга императрица Евгения де Монтихо и на външния министър херцог Дьо Грамон.
Затова никак не е случайно, че малко след завършването на побе­доносната война срещу Австрия в мозъчния център на пруската армия започва разработването на нов план - този път за бъдеща война срещу Франция и Австрия едновременно, който бива изпратен на краля.76 Спо­ред този документ стратегическото мислене на Молтке очевидно е по­влияно преди всичко от политическата ситуация, докато въпросите на чисто военната и техническата подготовка остават на второ място. Той отбелязва, „че невероятно бързото развитие на последния поход (има
116
предвид Австро-пруската война) слага край на навика на френската политика да бъде окончателният съдник на развитието на Германия във време, когато Австрия и Прусия са вече изтощени във водената една против друга дълготрайна война. Франция пропусна момента, когато напълно оголената пруска армия беше на Дунав, Рейн бе напълно ого­лен, а Майнц - беззащитен, защото не бе готова за воденето на голяма война. Тя можеше да запази донякъде влиянието си като посредник, но и за това вече бе късно, тъй като 14 дни след започването си войната беше вече приключила.
Опитите на Франция да използва тази възможност пропаднаха. Едно такова разширяване би могло да се осъществи само за сметка на южно-германските държави и изплащането на обезщетение от Прусия, но то ставаше невъзможно при наличието на боеготовна войска от 640 000 души.
Издигнатият от Франция принцип на националностите може да бъде обърнат срещу самата нея и ще повлече след себе си и други значими последици. Това, което Прусия успява да направи въпреки дотогаваш­ните ограничения, поражда безпокойство за бъдещето и начинът, по който пруските победи се възприемат като заплаха за сигурността, може до­някъде да бъде обяснен и с френската суетност. След постигнатото уве­личаване на числеността на въоръжените сили, общественото мнение, особено в армейските среди, иска и войската да бъде превъоръжена по подобие на пруската.
Какви резултати ще дадат преговорите по този въпрос, все още не може да бъде преценено независимо от вписваните в документите циф­ри за личния състав, за който нито има достатъчно командни кадри, нито са предвидени необходимите учения. По тази причина пред Франция има само два пътя:
- да увеличи действителния брой на войниците;
- да подготви по-голям брой новобранци и да увеличи срока на во­енната служба.
За изпълнението на първото решение е необходимо съществено натоварване на бюджета или намаляване на времето под воинските знамена, като реалните резултати ще се почувстват едва след няколко години.
Второто решение е възможно чрез разширяване на действителната кадрова армия до 75 000 души и продължаване на запасната повинност до 30-годишна възраст. Ако към всичко това прибавим и факта, че превъ­оръжаването с около един милион пушки и обучението на частите да боравят с тях ще продължи не по-малко от две години, става ясно, че в близко бъдеще френското правителство няма да се реши на война с Прусия, което, от друга страна, означава, че тя няма да бъде и надежден съюзник.
117
Такъв би могла да бъде Австрия, но по всичко се вижда, че там гледат на мира от Николсбург само като на прекратяване на военните действия. Там липсва не воля, а власт той да бъде нарушен. Австрия първо трябва да се пребори със своите вътрешни проблеми и съсипани финанси, както и със станалата напълно необходима реорганизация на армията и превъоръжаването й, което, както и във Франция, не може да бъде привършено, преди да изтекат поне две години...
По този начин се печели време за консолидиране на взаимните отно­шения със съюзниците и анексираните държави и за създаването на кон­турите на новите корпуси по подобие на вече съществуващите единици.
Не трябва да се изпуска от очи и военното съотношение, в случай че през следващото лято се наложи вдигането на оръжие срещу Фран­ция и Австрия едновременно.
Търсенето на съюзници е политически въпрос, чието решаване ще бъде в пълна зависимост от цялостната конюнктура на момента.
Нападение от страна на Русия не може да се очаква. Тя не може да иска разпадането на Прусия и съществуването на силни Австрия и Фран­ция до своите граници. В същото време е трудно и приемането й като възможен съюзник в случай на война. Вътрешната криза, в която Русия се намира, и състоянието на нейните финанси могат да се превърнат в причина тя по-късно да потърси своята собствена изгода чрез евентуал­ни действия в долното течение на Дунав. Активното участие на Русия винаги оставя впечатлението, че тя пристъпва към действие по-късно и по-енергично, отколкото това е желателно.
Предаването на Венеция на Италия не решава докрай споровете между нея и Австрия, защото Италия иска да притежава част от Тирол, а при възможност и Триест. Това може да бъде постигнато по-лесно чрез съюз с Прусия, отколкото с Франция. При една френско-австрийска победа Италия няма да спечели абсолютно нищо и в момента няма друго желание, освен да се откъсне от френското влияние. От друга страна, ако слабите успехи на италианците по суша и море в последна­та война повлияят на крал Виктор Емануил да остане неутрален, то италианската армия ще трябва да се концентрира върху поречието на По и новоприсъединените територии. При това застрашително разполо­жение на силите Австрия няма да може да разполага с цялата си армия, защото ще трябва да прикрива своята нова граница.
Една разумна политика на Сейнт Джеймс в Англия никога не би могла да поиска разгрома на най-голямата протестантска сила на конти­нента. Това трябва да доведе до дълготрайно уеднаквяване на мненията с Прусия, която не представлява никаква опасност за нея по море. Сле­дователно в случай на война с Франция би могло да се разчита на анг­лийска помощ за континента.
118
Стигне ли се до война, Франция трябва да вложи всички свои сили и да бъде сигурна, че Англия няма да я заплашва откъм тила. От друга страна, тя може да окупира левия бряг - на Рейн, но е малко вероятно това да стане без окупирането на Белгия или поне на част от нея. Из­глежда, сега в Тюйлери мислят как да подсигурят исканите територии и същевременно да успокоят Англия. Тогава френско-валонската част от Белгия ще бъде присъединена към Франция, част от крайморската ивица на фламандската част и Антверпен - към Холандия. Дали Анг­лия ще се съгласи с това, е рано да се каже, но може да се вярва, че Белгия ще бъде наш съюзник.
Дания, която в последната война загуби една трета от територията си, няма да бъде в състояние да приведе своята армия в по-добро състо­яние и на скандинавските сили ще бъде трудно в близко бъдеще да уча­стват в една голяма война.
Примерът за начина, по който Саксония и другите германски държа­ви бяха вкарани във войната и после изоставени, показва пълния его­изъм на Австрия, който заставя южногерманските държави да изоста­вят своята територия и да се бият в Чехия. Това едва ли ще бъде подми­нато без последствия и внимание от страна на Северногерманския съюз при процъфтяващия там партикуларизъм.
Южна Германия е добра военна сила, която би имала значимо вли­яние на бойното поле, но това може да стане само ако успее в мирно време да преодолее съществуващите ограничения на единството и еди­номислието при организацията и ръководството.
Ако Южна Германия се присъедини към Севера, то тя безспорно ще се окаже между Австрия и Франция в една губеща позиция, тъй като е ясно, че в този момент, когато нашите части атакуват Рейн или Одер, ние няма да можем да изпратим части на Дунава. Нашата помощ може да бъде само индиректна, като привлечем върху себе си основна­та мощ на Франция и Австрия. За Австрия тази въоръжена сила няма да представлява заплаха, нито пък за Франция, която иска да се разши­ри за сметка на тези съюзници. Южна Германия е неудобен съюзник за нас, тъй като би трябвало заедно да поемем опазването на горното тече­ние на Рейн.
Ако там бъде въведена пруската военна система, Южна Германия може да разполага с 300 000-на армия за самостоятелна отбрана, от ко­ято 186 000 души могат да бъдат в полевата войска. В тази посока обаче все още не е предприето нищо. Затова може да се предполага, че в слу­чай на война южногерманските контингенти няма да бъдат в редиците на нашите врагове. Според тяхната дислокация ще стане ясно доколко е възможно да защитават собствената си територия и пряко или косвено да се кооперират с Прусия."77
119
Правилността на този външнополитически анализ на Молтке е напълно потвърдена след две години, непосредствено преди започване­то на войната с Франция. Прави впечатление пълната готовност на Молт­ке поне в онзи момент да предостави на Бисмарк външнополитическата подготовка на войната.
Остава да бъдат анализирани техническите въпроси и реалното съотношение на силите в навечерието на самите бойни действия.
Според пруския генерален щаб френската армия разполага с 280 000 комбатанти*, от които 315 батальона пехота; 118 кавалерийски ескадрона и 130 батареи.
Австрийската полева армия наброява 340 000 комбатанти, като в този сбор освен 323 пехотни батальона, 194 ескадрона и 124 батареи, в отделна графа са включени и 23 000 офицери и военни служители.
Докато пруската армия разполага с 380 000 комбатанти, разпреде­лени в 304 пехотни батальона, 256 ескадрона и 176 батареи.
Южногерманските контингенти се изчисляват на 70 000 комбатан­ти, разпределени в 87 пехотни батальона, 28 ескадрона и 17 батареи.
Окончателното преброяване показва следното съотношение на си­лите:
французи 180 000
австрийци 220 000

Общо
400 000 души
380 000
58000
срещу
прусаци северногерманци
438 000 души
Общо
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:24 pm    Заглавие:  

Молтке анализира и последиците от това съотношение на силите. Според него: „Ние се намираме в същото положение, в което бе Австрия по време на последната война, когато битката се водеше на две напълно разделени и отдалечени на повече от 100 мили бойни сцени. Така че ако разделим нашата армия, всяка нейна част поотделно ще бъде по-слаба от противниците ни.
Изглежда, за предпочитане е в едната посока да действаме с по-мал­ко сили отбранително, а в другата - с превъзходство и нападателно. За­щото Франция е сила, чието разгромяване например по времето на Напо­леон предполагаше не само наличието на европейска коалиция, но и на
* Термин от международното право, с който се назовават лицата, които пряко участват в бойните действия. Интересно е да се отбележи, че за разлика от останали­те свои документи и докладни записки тук Молтке използва изключително него.
120
вътрешно разцепление. Спечеленото на френска територия сражение няма да доведе до мир, а патриотизмът на нацията ни ще доведе до използване­то на всички помощни средства, с които страната е толкова богата.
Съвсем различно е положението на Австрия, защото загубата на вой­ска там ще доведе до разпадането на цели провинции и народи. Обикнове­ното настъпление на пруска войска в Унгария вероятно ще вдигне маджа­рите на оръжие срещу хабсбургското господство. Затова надеждата е чрез кратка и силна офанзива Австрия отново да бъде заставена да иска мир."78
В действителност това е един от редките случаи, при които Молтке греши в прогнозите си. Идеята за настройване на унгарците срещу Виена не е нова в германската политика. На нея Бисмарк отдава отделно и важ­но значение в спомените си преди и по време на Австро-пруската война.
Още по време на преговорите преди сключването на Николсбург-ското примирие той пита генерал Молтке какво би направил, ако Фран­ция предприеме военни действия. Молтке отговаря: „Дефанзивна такти­ка спрямо Австрия с ограничаване на линията на Елба и през това вре­ме водене на войната против Франция." Освен това Бисмарк е на мне­ние, че: „В случай на намеса от страна на Франция, трябва веднага да сключим мир с Австрия при умерени условия и може би да нападнем Франция или с ускорена атака и разпалване на конфликта с Унгария... бързо да парализираме Австрия напълно и дотогава да се придържаме към дефанзивна тактика против Франция, както иска Молтке... Аз ре­ших да посъветвам краля да отправи призив към унгарската национал­ност."79 Освен това Бисмарк иска в рамките на пруската армия да бъде създаден легион от унгарски националисти, емигрирали след револю­цията от 1848 г., към които според него ще се присъединят и дезертьори от австрийската армия. На практика обаче това не се случва.
Същевременно вътрешното развитие на империята и военните за­губи във войната довеждат до даването на почти пълна автономия на Унгария и до фактическото преобразуване на Австрийската империя в Австро-унгарска, в която емигрантите от 1848 г. заемат важни полити­чески постове, така че и прогнозата на Бисмарк не се сбъдва. Тук прави впечатление обаче еднаквото стратегическо мислене на Бисмарк и Молт­ке, което с времето ще се засилва за сметка на намаляващото влияние на фон Роон.
В същия доклад Молтке обръща внимание върху това, че Прусия разполага с много силни отбранителни линии и докато прирейнските крепости по десния бряг на реката се удържат и с по-малочислени вой­ски, способни да маневрират свободно, Франция не представлява съще­ствена опасност.
Вижданията му по отношение на Австрия са други. Важно е да от­бележим, че въпреки огромния си опит и системно натрупваните позна-
121
ния той все още продължава да надценява в известен смисъл на думата възможностите на Виена и да подценява дипломатическите. Това ясно личи от мнението му, че в сравнение с Франция „в условията на отбра­на срещу Австрия ние сме изключително раними. Австрийските войски в Австрия се намират в центъра на 75-километрова периферна терито­рия с отворени граници, които ние трябва да отбраняваме, а разстояние­то от Изер до Берлин е само половината от това до Рейн.
Затова, ако изпаднем в толкова тежко положение и не можем да отбраняваме всичко, смятам за необходимо да действаме на Изток напа­дателно и там да си върнем онова, което бихме загубили на Запад.
Възможностите се увеличават, ако Прусия се реши да поеме ини­циативата срещу Австрия така, както направи великият крал (Молтке има предвид Фридрих Велики - б. м., В. А.) още тогава, но не за да я завоюва, а за да я предпази."80
Бисмарк обаче не е на същото мнение. Той вижда във Франция ос­новния противник на цялостното обединяване на Германия, включващо и южногерманските държави. В същото време мнението му за френска­та армия е пресилено: „Смятах - пише той, че една война с Франция предвид успехите на французите в Кримската война и в Италия пред­ставлява опасност, която тогава надценявах, тъй като данните, с които разполагах за числеността, устава и организацията на френската армия и за уменията на командването й ми се струваха по-високи и по-надежд­ни, отколкото се оказа през 1870 г."81
В действителност поводът за охлаждането на отношенията между двете държави е друг. При разпадането на Германския съюз на Север-ногермански и Рейнски след войната против Австрия великото херцог­ство Люксембург остава в известен смисъл без ясно определен суверен, защото, от една страна, е било член на разпадналия се Германски съюз, а от друга, е смятано за владение на холандския крал.
От този момент нататък Франция не крие апетитите си да анексира тази територия в центъра на Европа. Известна важна пречка по пътя на френските амбиции е сключеното на 11 май 1867 г. Лондонско споразу­мение, според което европейските Велики сили гарантират на Люксем­бург статута на независима и неутрална държава. Като последица от това Прусия би трябвало да изтегли войските си от неговата територия и именно така да се получи стратегическият вакуум, станал обект на френските амбиции.
Въпреки че още на учредителното събрание на Райхстага* Бисмарк дава ясно да се разбере, че няма да подкрепи Наполеон III в плановете
* Така започва да се нарича долната камара на новосъздадения парламент на държавите, членки на Северния съюз.
122
му за анексиране на великото херцогство, френските дипломати, взи­майки желанията си за действителност, продължават да смятат, че Би-смарк няма да се противопостави на присъединяването, ако то бъде извършено със съгласието на холандския крал. Френският представи­тел Бенедети провежда два разговора с Бисмарк, но той не дава никакво окончателно обещание, докато накрая става ясно, че изобщо няма наме­рение да сключва договор с Франция по този въпрос.
Това веднага дава своето отражение и върху Генералния щаб. На 15 май 1867 г. Молтке изпраща паметна записка до военния министър Роон за подготвянето на война с Франция, но в основата на документа лежи люксембургският проблем. Молтке пише: „При определянето на военните задачи в Люксембург възниква въпросът, дали не трябва да бъде укрепен друг пункт близо до френската граница за защита на Рейн-ските провинции.
Най-естествено би било разширяването на сега съществуващите в Саарбрюкен, чийто център има дълга само осем мили линия от неутрал­ния Люксембург до баварския Пфалц. Една голяма бойна линия със сил­ни гарнизони ще окаже своето въздействие по цялата гранична линия... Затова Саарбрюкен трябва да бъде превърнат в една разширена крепост, която може да издържи на сегашното действие на артилерията и на една истинска атака... Тъй като принципно ландверът* е определен за крепо­стни гарнизони, но не може да бъде мобилизиран и задържан в мирно време, не ни остава нищо друго, освен да хвърлим на това място частите на полевата армия, и то срещу толкова добре подготвени и така близо дислоцирани части като френските, че е необходимо това да стане с поле­ви части с мирновременен състав. Разширяването на Саарбрюкен ще изис­ква 14 пехотни дивизии, за да бъдем подсигурени срещу внезапно нападе­ние. Ако единият симптом на кризата - Люксембург, засега бъде отстра­нен, остава другият - непрестанните претенции на Франция да бъде су­персилата на Европа или казано с други думи - изтласкването на Прусия от положението, което си е завоювала в Европа.
Въпреки всичките си усилия за превъоръжаване Франция и сега няма да бъде в състояние да води война срещу Германия без съюзници. Възможно е да започне ново превъоръжаване, което може да бъде при­ключено през следващата година.
Дори ако реорганизацията на френската армия бъде проведена сега и батальоните бъдат не по 700, а по 1000 души, превъзходство в жива сила ще имат северногерманските войски.
Във Франция след призоваването на полевата армия всички резер­ви ще бъдат изчерпани и попълването на новите формирования трябва
* Наименование на резервната армия от запасни чинове в Прусия.
123
да става от новобранци или доброволци, докато в Прусия ландверът е фонд от заслужили войници, които могат самостоятелно да засилят опе­ративните части на армията.
Артилерията на французите ще достигне 1014 оръдия, но броят на обучените артилеристи няма да се повиши, докато Прусия от своя стра­на може още тази година да подготви за война 1240 оръдия.
Затова аз виждам повишаването на сигурността ни по-скоро в уско­реното дострояване на нашите железопътни линии, отколкото в изграж­дането на различни фортификационни съоръжения.
При сегашната система от връзки можем да настъпим едва на 30-ия ден от обявяването на мобилизацията, а това означава забавяне."82
Бисмарк също не изостава с дипломатическата подготовка и съоб­щава за отказа на Прусия да бъде посредник пред правителството на Холандия, без да дава ясни заключения. Смисълът на постигнатото е абсолютно ясен - Прусия не дава своето съгласие за предаването на Люксембург на Франция и в същото време апелира към националните чувства на немците.83
Така в Европа възниква заплахата от нова война - този път между Франция и Прусия, още повече че Бисмарк дава на европейските дворо­ве да разберат, че „за пруското правителство е невъзможно да отстъпи пред германското обществено мнение и да изведе войската си от Люк­сембург".84
Призивът на Бисмарк към Англия, Русия и Австрия за подкрепа не среща благоприятен отговор, но той не смята да отстъпва, а само да от­ложи за известно време подготвяната война с основния си противник.
На Бисмарк не му се налага да чака дълго и повод за това дават самите френски политици. Вече бе споменато за съществуването на „во­енна партия” около императрица Евгения и херцог Дьо Грамон, която вижда във войната най-доброто средство за преодоляване на вътрешни­те трудности и оправдаване на външнополитическите неуспехи. Но въпреки усилията си те не успяват да склонят нито довчерашния си съюзник Италия и още по-малко Австрия да подкрепят създаването на антигермански съюз.
Същевременно „военната партия" силно преувеличава степента на собствената си готовност да води война и явно недооценява както бой­ния опит, така и реалните сили на противника. Затова крилатата фраза на френския военен министър маршал Лебьоф, че „Франция е готова до последното копче на гетите на последния си войник" скоро ще се окаже сътресение на въздуха.
Колкото и странно да звучи, прекият повод за започването на вой­ната отново се оказва дипломатически спор. В Испания през 1868 г. е свалена кралица Изабела Бурбонска. През следващата година, когато
124
трябва да бъде направен изборът на нов владетел, между една от канди­датурите се споменава и името на германския принц Леополд фон Хо-хенцолерн-Зигмаринген - близък роднина на пруските крале, но произ­хождащ от католическата част на рода, който по онова време се намира на пруска военна служба.
За официалното представяне на своята кандидатура той се нуждае от съгласието на крал Вилхелм I като глава на семейството на Хохенцо-лерните. Още от самото начало в дипломатическите кръгове става ясно, че Франция никога няма да допусне в съседна Испания да се възцари човек от пруската кралска фамилия, чийто баща херцог Карл-Антон е бил на всичкото отгоре и пруски министър-председател.
Предложението на принц Леополд е направено официално чрез баща му от името на испанския министър-председател Прима. Бисмарк ре­шително го подкрепя, като в писмена форма излага пред крал Вилхелм I изгодите за бъдещето на Германия, ако на испанския престол се възкачи пруски принц.
На 15 март се провежда съвещание на краля с висшите военни чи­нове от армията и с князете Карл-Антон и Леополд. Вилхелм и самият Леополд отказват да дадат съгласието си за издигането на принца. През втората половина на април баща и син официално съобщават на испан­ското правителство своя отказ. Бисмарк получава жлъчна криза, но на среща с руския император Александър II по време на почивката си в Бад-Емс успява да получи от него обещание, че Русия ще проявява бла­госклонен неутралитет по отношение на Прусия в случай на война с Франция и че ще повлияе в този дух и върху Виена.
Така династическата криза изглежда преодоляна, но френската нетактичност отново ще си каже думата. Херцог Дьо Грамон се обръща към Вилхелм I с настояване той да го увери в това, че и в бъдеще гер­мански принц няма да се кандидатира за испанския престол, като поста­вя на първо място принцовете от рода Хохенцолерн. В Берлин това се приема като унижение, и изглежда, е последната капка, от която чаша­та на разклатените френско-пруски отношения прелива.
На 15 юли 1870 г. Бисмарк кани при себе си на обяд генералите Молтке и Роон, за да обсъдят начина, по който кралят трябва да бъде заставен да обяви мобилизация.
Тъй като досега няколко пъти споменаваме името на генерал фон Роон, редно би било да отделим малко място и на неговата личност, въпреки че в гигантските борби той е по-скоро фигурант, отколкото ак­тивен участник.
Албрехт Теодор Емил фон Роон е роден на 30 април 1803 г. в име­нието Плойсхаген край Молберг. От 1821 г. служи като офицер в стро­евите части и след завършването на Генералщабната академия е пре-
125
веден в Генералния щаб. Както бе отбелязано по-горе, в академията той се запознава с Молтке, но отношенията помежду им остават офи­циални. Грубостта и неприкриваната амбиция на Роон са неприятни на фината и интелектуална природа на фон Молтке. От 1944 г. той е военен възпитател на принц Фридрих-Карл. През 1848 г. взима учас­тие в бойните действия в Баден, където не се представя особено добре. През 1858 г. не без подкрепата на двора е назначен за дивизионен ко­мандир и пак по този начин става военен министър за продължител­ния период от 1859 до 1873 г. Близостта му с Бисмарк се дължи на една случайност. През втория курс на образованието си в академията пруските офицери прекарват по няколко месеца в провинцията, където живеят при различни дворянски семейства и правят топографски сним­ки на околните местности. Така Роон попада в дома на Бисмарк, къде­то се запознава с още невръстния Ото. Между тях се заражда симпа­тия, която прераства в приятелство, а по-късно и в тясно политическо сътрудничество. Фон Роон изиграва решаващата роля при издигането на Бисмарк за канцлер на Прусия, въпреки че кралят предлага този пост на самия него. Според Екард фон Назо разговорът в онзи истори­чески момент протекъл по следния начин:
„Звездният час на военния министър удари.
- Аз не се страхувам, Ваше Величество. Но не аз съм човекът, който ще вдигне държавата от ръждясалите панти, върху които се крепи. За такава работа трябва много по-умна, по-голяма глава. Аз съм само вой­ник и груб дръвник, нищо друго...
Кралят замълча. Сдържан като всички короновани глави, той след малко попита:
- Кого ми предлагате тогава?
Още веднъж и за последен път - единственият човек, способен да закрепи не само държавата, но и целия свят - Бисмарк!
Добродушното лице на краля стана студено и сковано. След изве­стно време той каза само:
- Той е грубиян и фанатик. Затова го изпратих надалеч като посла­ник в Париж... Повикайте го, искам да разговарям с него."85
Сега е трудно да се установи дали това се е случило точно така, или не, но Бисмарк не само задържа фон Роон, но той бързо става най-довереният негов човек - някои го наричат „най-значимият помощник на Бисмарк". През 1871 г. по негово настояване е издигнат в графско достойнство, а не след дълго става и фелдмаршал. След издигането си за канцлер на новата германска империя Бисмарк го назначава за ми-нистър-председател на Прусия.
В тази връзка Бисмарк отбелязва, че по време на обяда, на който присъстват Молтке и Роон, от посолството в Париж пристига известие-
126
то, че принц Хохенцолерн се е отказал от кандидатурата, за да предотв­рати войната, с която Франция заплашва Прусия. Но този път Бисмарк няма намерение да пропусне предоставилата се възможност, а Молтке и Роон споделят чувствата му. Така телеграмата, изпратена в Бад-Емс, с която Франция иска пълния отказ на Прусия от бъдещо участие в ис­панските дела, изиграва ролята на фитила, който запалва новата война.
Предишния ден на заминаване от Бад-Емс френският посланик в Берлин Бенедети се среща с крал Вилхелм I, който с дружелюбен и миролюбив тон му казва, че разговорите по този въпрос ще бъдат продължени в Берлин.
По време на вечерята в дома на Бисмарк (професор Чубинский твърди, че е било обяд - б. м, В. А) пристига легационният чиновник Абдекен с депешата от Бад-Емс. Сега Бисмарк трябва да реши дали да я изпрати за публикуване, или да я сложи в архива, като сметне случая за приключен. Военните изглеждат покрусени, а и Бисмарк иска да воюва. Възползвайки се от това, че кралят е оставил решението в негови ръце, той пита Молтке „доколко се уповава на нашите военни приготовления и колко време ще изискват те при едно изненадващо възникване на опас­ност от война?".
Молтке отговаря, че, „ако се наложи да водим война, не очаквам никакви предимства от отлагането на нейното избухване, дори ако на първо време не бъдем достатъчно силни да защитим веднага всички части на страната по левия бряг на Рейн от френската инвазия, готовността ни за война много скоро ще надмине френската, докато в по-късен период това предимство ще отслабне - за нас бързото избухване на войната е, общо взето, по-изгодно от нейното отлагане".86
След това по думите на Чубинский: „Бисмарк мобилизира както своето дипломатическо, така и литературно дарование, за да превърне съвсем мирната депеша в провокационен спрямо Франция документ."87
Това е извършено чисто и просто посредством съкращаване на текста и премахване на някои важни подробности, които променят неговия смисъл.
В спомените си той цитира следния текст на отговора на Емската депеша, която придобива следната редакция: „След като известието за отказа на наследника на престола фон Хохенцолерн бе официално съоб­щено на френското императорско правителство от испанското кралско правителство, френският посланик в Емс изразил пред Негово величе­ство краля и молбата си да бъде упълномощен да телеграфира в Париж, че Негово величество завинаги се задължава никога вече да не дава съгласието си, ако Хохенцолерните се върнат отново на своята кандида­тура. По-късно кралят отказал да приеме още веднъж френския посла­ник и наредил да му бъде съобщено чрез дежурния адютант, че Негово величество няма какво повече да каже на посланика."88
127
Военните са във възторг. Молтке възкликва: „Сега звучи по друг начин. Преди звучеше като отбой, а сега като призив за борба в отговор на едно предизвикателство."89
По този начин Бисмарк постига три цели:
- депешата придобива оскърбителен за Франция характер;
- депешата създава впечатление за оскърбително отношение на френския посланик към краля на Прусия;
- замислена като част от започнатите с благословията на Вилхелм I преговори, в хода на все още недовършената договореност, депешата вече оставя впечатлението за пълен разрив в отношенията между двете страни.
Или казано с други думи, тя изиграва ролята на необходимия саsus belli*. Още повече че Бисмарк заповядва депешата не само да бъде пуб­ликувана в печата, но и да бъде изпратена на северногерманските пред­ставители при чуждите правителства. Както може да се предполага, това предизвиква в Париж буря от негодувание, ловко използвано от военната партия. Така последната съпротива на противниците на война­та, между които е и император Наполеон III, е проедоляна. Освен това френското правителство иска на 15 юли от парламента увеличаване на военните кредити, което, естествено, получава.
Така в края на краищата, на 19 април 1871 г., Франция обявява вой­на на Северногерманския съюз.
За Френско-пруската война е изписано огромно количество лите­ратура и затова тя не представлява специален интерес за това изследва­не, но е нужно все пак да бъдат проследени отделни важни сражения и техните политически последици.
Още в самото начало на войната се вижда, че френските войски не са на нивото на пруските нито по организация, нито по въоръжение, нито по бойния опит на своя команден състав.
Надеждата на французите със силите на редовната армия да по­стигнат успех и надмощие в крайграничното сражение и така да при­влекат на своя страна южногерманските държави бързо се превръща в илюзия.
Пруската мобилизация дава възможност още на 6 май по средното течение на Рейн да бъдат съсредоточени 500 000 души, които по числе­ност превъзхождат два пъти френските сили. Освен това към Прусия се присъединяват Бавария, Вюртемберг и Баден.
В редица крайгранични сражения - при Вайсенбург на 4 август и при Шпихерн и Вьорт на 6 август - са разбити отделни корпуси на фран­цузите. Особено жестоко е сражението при Вьорт, където армейската
* Casus belli (лат.) - повод за война.
128
групировка на маршал Мак-Махон понася толкова тежки загуби, че в продължение на повече от десет дни е изключена от бойните действия, за да може отново да се прегрупира и превъоръжи.
Наполеон III започва настъпление с главните си сили към крепост­та Мец, където предава командването на маршал Базен. Между 12 и 14 август французите продължават своето отстъпление на изток, като приемат нови подкрепления и идващите от централните части на стра­ната формирования, но Базен се забавя (във военната литература това забавяне се определя като предателство, но според мен няма умисъл –
б. а, В. А.) и след неубедително сражение на изток от Мец се оказва обсаден от Втора пруска армия. На 16 август движението на французите при Марс-ла-Тур е спряно, а два дни по-късно по време на жестокото сражение при Сен-Прива прусите разбиват дясното му крило. Маршал Базен се оттегля в крепостта Мец.
На 22 август Наполеон III се опитва да повтори маневрата, използ­вана по време на битката при Маджента през 1859 г., и да деблокира Базен, но не успява.
На 1 и 2 септември 120 000-ната реорганизирана армия на Мак-Махон е обкръжена край Седан и след оттеглянето си в крепостта капитулира. Заедно с нея в плен е взет и неудачният император на французите.
На 4 септември в Париж избухва революция, която завинаги изпра­ща в историята династията на Бонапартите. Обявена е република, наче­ло на която застава „правителството на националната отбрана".
Войната обаче продължава, защото Париж е определен като основ­на стратегическа цел на войната против Франция. През втората полови­на на септември пруската армия превзема Версай и пристъпва към обса­дата на Париж.
Скоростният ход на военните операции и последвалите ги полити­чески последици са своеобразен връх в стратегическото мислене на Молтке, затова заслужават по-специално внимание.
Още през зимата на 1868-1869 г. той съставя докладна записка91 до правителството за настъплението против Франция, в която се казва:
„Оперативното настъпление против Франция се състои единствено в това, да се открият главните сили на противника и те да бъдат атаку­вани там, където се намират.
Трудностите се крият в изпълнението на този прост план от толко­ва големи войскови маси.
Френската действаща армия заедно с мобилизираните попълнения включва общо 336 000 души.
От тях 35 000 са в Алжир, 5000 - в Рим, така че на разположение остават 296 000 човека.
129
В случай на настъпление на французите част от тези линейни вой­ски безусловно ще потрябват за завземането на Страсбург, Диденхофен, Лион и Париж, като за всеки от тях ще са необходими не по-малко от 50 000 души.
Ако поради това обстановката не изисква разполагането на обсер-вационни корпуси към Пиренеите и Ламанша, в началото ние ще срещ­нем на бойното поле не повече от 250 000 души.
Десетте северногермански корпуса разполагат с 330 000 човека.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1966
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:24 pm    Заглавие:  

Във Франция остава един резерв от 93 000 души, който може да бъде използван за подсилване на батальоните от 800 на 1000 души, кое­то приблизително приравнява числеността на северногерманската и френската армия. Но това няма да се случи, тъй като е решено създава­нето на специална резервна армия и необходимите нови военни форми­рования, което ще ни даде още по-голямо основание за предприемане на бързо настъпление.
В лицето на вече организираната Гвардейска и трета ландверна дивизия ние имаме резерв от 26 000 души, който може да следва глав­ните сили в зависимост от хода на военните действия. Разчитайки с из­вестна увереност на присъединяването на още 30 000 души от баденската и вюртембергската дивизия, може да се предполага, че съотношение­то на нашите сили към противниковите ще бъде 360 000 към 250 000 души, а по-късно при вече открити военни действия - дори 386 000 към 343 000.
Ясно се вижда колко важно е превъзходството в силите, предоста­вени на първо време само в Северна Германия.
Това преимущество придобива в решителния момент още по-голя­мо значение, ако французите предприемат поход към бреговете на Се­верно море или в Южна Германия. За действия против десанта ние има­ме достатъчно сили, без да отслабваме действащата армия, а навлизане­то в Южна Германия на първо време не представлява опасност.
Необходимо е така да групираме нашите сили, които фактически превъзхождат силите на противника, че да ни бъде възможно да ги из­ползваме в решителния момент. При това възниква и въпросът, къде можем да се надяваме на среща с противника.
Неутралитетът на Белгия, Холандия и Швейцария ограничава те­атъра на военните действия в пространството между Люксембург и Базел.
Ако Франция наруши неутралитета и премине през Белгия през пруския Рейн, независимо от усложненията с Англия тя ще отслаби своята армия с 80 000-100 000 човека в Брюксел против съсредоточена­та около Антверпен белгийска армия. По-нататъшното настъпление при Маас ще срещне по-силната ни съпротива откъм Мозел, отколкото в
130
посока Рейн. Нашият Рейнски фронт е толкова силен, че не се нуждае от незабавна поддръжка. Освен това от Брюксел до Кьолн е по-далече, отколкото от Майнц, Трир или Кайзерслаутерн до Кьолн. Нашето настъпление от юг ще принуди противника да промени фронта и да встъпи в бой, поставяйки своите и без това опасни съобщителни линии през Белгия под флангов удар. Първоначалното съсредоточаване на на­шите въоръжени сили на юг от Мозел ни дава пълната възможност да посрещнем настъплението на противника на северния бряг на Рейн. Дори да не се взимат предвид политическите усложнения с Англия, наруша­ването на белгийския неутралитет ще донесе твърде малко полза и за­това е малко вероятен.
Не по-малко затруднения ще срещне Франция, ако се движи през Швейцария, за да влезе във връзка с швейцарските войски.
Завладяването и задържането на планинската страна ще откъсне за дълго повече от 100 000 човека. Освен това съвместни действия на двете съюзни армии против нас няма да бъдат в интерес нито на едната, нито на другата страна. Техните цели на отделните театри на военнните действия са коренно различни и ги обединява единствено стремежът към унищожаване на пруското могъщество.
Затова можем да предполагаме, че първоначалното съсредоточава­не на французите ще бъде по линията Мец-Страсбург. Целта им ще бъде обграждането на нашата силна Рейнска армия и, придвижвайки се към Майнц, да отделят Северна от Южна Германия, да влязат в съгла­шение с нея и след базирането си там да се придвижат към Елба.
Възможно ли е в надеждите си за лек успех французите да прехвърлят част от силите си от Страсбург в Южна Германия? Насоче­ни срещу горното течение на Рейн действия ще възпрепятстват всяко настъпление към Шварцвалд и ще принудят неприятеля да се обърне отначало срещу противника, настъпващ от север. В случай на присъе­диняване към нашето ляво крило на обединения Баденско-вюртемберг-ски корпус, ние ще бъдем в състояние да засилим неговите подкрепле­ния от страна на Пфалц дотолкова, че решителният бой да се разиграе например в околностите на Ращат, при което успешното за нас отстъпле­ние може да стане гибелно за противника.
В името на постигането на подобна цел ние без каквито и да било опасения можем да отслабим нашите главни сили поради това, че не­приятелят също е отслабен след отделянето на войскови части за про­веждане на операцията по горното течение на Рейн.
Ако южногерманските държави предпочетат пряката отбрана на своята територия чрез разполагането на войски в Шварцвалд или близо до Улм, ние ще бъдем освободени от задължението да им оказваме не­посредствена помощ. Можем да ги оставим на собствената им съдба,
131
защото придвижващата се през Щутгарт или Мюнхен френска армия ще стане опасна за нашия стратегически фланг едва когато на отслабе­ния от това настъпление фронт всичко ще бъде вече решено.
За бързото придвижване на своите сили французите ще използват железопътни линии в две главни групи - в Страсбург и Мец, разделени помежду им от Вогезите.
Ако съсредоточената в района на първия пункт по-малка част не бъде предназначена за действия против Южна Германия, то нейното съединяване с главните сили в горното течение на Мозел няма да може да бъде осъществено по друг начин, освен в походен ред.
В Пфалц ние ще заемем позиции по вътрешните оперативни линии между двете неприятелски групи. Това ще ни даде възможност да дей­стваме против едната или другата, или в случай на значително превъзход­ство на силите - и против двете групи едновременно.
Съсредоточаването на всички сили в Пфалц прикрива както горно­то, така и долното течение на Рейн и дава възможност за настъпление в неприятелската страна. Ако последното бъде предприето своевремен­но, то вероятно ще ни предпази от всяко навлизане на противника на наша земя. Въпросът е дали можем да проведем съсредоточаване на вой­ски в Пфалц, по Рейн или на самата граница с Франция, без да се опася­ваме, че това ще ни попречи още в самото начало на войната?
Според мен отговорът на този въпрос е „да".
Нашата мобилизация е подготвена до най-малките подробности. Шест железопътни линии са на наше разположение за прехвърлянето на войските между Мозел и Рейн. Вече са готови маршрутите, по които всяка военна част може да проследи своето отправяне и пристигане на фронта. Така че:

На 12-ия ден
Първите отряди могат да се струпат около френската граница

На 15-ия ден
Там да се събере строевият състав на два корпуса

На 20-ия ден
Нашите сили да достигнат 300 000 души

Към 24-ия ден
Тези войски да получат и своите обози

Ние нямаме никакви основания да предполагаме, че съсредоточава­нето на френските мобилизационни войски може да бъде проведено по-бързо, тъй като им липсва досегашен опит. Във Франция след управлени­ето на Наполеон I са провеждани само частични мобилизации, при които намиращите се в поход войски се попълват от останалите у дома части.
Същевременно французите - тук имам предвид концентрираните в гарнизоните и лагерите в североизточната част на страната части, биха
132
могли при целесъобразно разпределяне по техните железопътни линии и многоброен подвижен състав да съсредоточат на границата за не особено продължителен срок от време състав от 150 000 души - при това, без да изчакват завършването на мобилизацията. Подобно бързо поема­не на инициативата е в съответствие с националния характер на фран­цузите, и то вече се обсъжда във военните кръгове.
Можем да предположим, че импровизирано организираната по този начин армия, разполагаща със силна кавалерия и артилерия, на 5-ия ден ще бъде събрана в Мец и на 8-ия ще премине границата при Саарбрюкен. В такъв случай ние все пак ще имаме пълната възможност свое­временно да преустановим придвижването по железопътните линии и да концентрираме главната маса войски около Рейн. Тогава неприяте­лят ще бъде на разстояние от пет прехода, а на 14-ия ден той ще срещне един вече равностоен противник. Владеейки переправите, ще можем още след няколко дни да преминем в настъпление с над двойно превъзход­ство в сила.
Неизгодните и опасни страни на подобен начин на действие от страна на французите ще станат твърде очевидни при по-нататъшния ход на събитията. Освен в случай на поемане на инициативата от наша страна за тях той става неизпълним.
Следователно, ако ние смятаме стратегическото развръщане при Пфалц за осъществимо, не може да се възразява и срещу съсредоточава­нето на всички намиращи се на разположение въоръжени сили и при Мозел, като по този начин покажем движение, което ще изглежда като оголване на нашия Рейнски фронт. Вече бе споменато, че като охрана на този фронт служи белгийският неутралитет. А в случай, че той бъде нарушен, противникът ще бъде затруднен от дългия преход на белгий­ските сили и оказваната от нашите войски съпротива.
Дислоцираната от нас срещу французите войскова маса трябва да бъде разделена на две армии. Силата на всяка от тях трябва да бъде съизмерима с поставената й задача. Включването на отделните корпуси в техния състав трябва да бъде направено в зависимост от условията за най-бързото извършване на мобилизацията.
Следващото разпределение не може да бъде променено без съще­ствено нарушаване на посочените условия:
- Първа армия и 8-и корпус образуват дясното крило около Витлих в състав от 60 000 души.
- Втора армия, 3-и, 4-и и 10-и корпус, както и гвардейският корпус образуват центъра близо до линията Нойнкирхен-Хамбург в състав от 131 000 души.
- Трета армия, 5-и, 9-и, Баденско-Вюртембургският корпус и Ба­варската бригада образуват лявото крило в района Ландау-Ращадт в
133
състав от 99 000 човека. А когато към тях се присъединят още два ба­варски корпуса, броят им ще достигне 130 000 души.
- Резерв от 9-и и 12-и корпус пред Майнц в състав 63 000 души.
Или общо 353 000 души, при изпълнение на посочената по-горе ве­роятност - 380 ООО.92
Доста скептично се отнася Молтке към възможностите на францу­зите да извършат десант в тила на пруските войски в Северна Герма­ния. Той пише: „Едва ли френският флот ще се реши да поеме към Бал­тийско море. Неговото придвижване около Скаген не може да не бъде забелязано и ще ни даде достатъчно време, за да съсредоточим силите си, като използваме железопътните линии.
Далеч по-вероятен изглежда десантът по крайбрежието на Север­но море или в някои от заливите на Ютланд с цел придобиване в краен случай на сухопътна база, необходима при такова рисковано действие, или с цел съединяване с датските въоръжени сили.
Срещу подобен десант, на основание на казаното по-горе, ние бих­ме могли да разположим 40 000 души от действащата армия. Те биха могли да получават подкрепления, още повече че по това време, т. е. към началото на войната, в страната все още ще има достатъчен брой войски, а предвид отслабването на главната френска армия, тяхното присъствие на границата няма да бъде безусловно необходимо.
С развитието на военните операции има вероятност действащата армия да бъде подсилена с вече споменатите дивизии на ландвера или те ще могат да бъдат назначени на етапните линии."93
Германската Главна квартира напуска Берлин 14 дни след обявява­нето на мобилизацията.
В това време центърът на германските въоръжени сили се намира вече югозападно от Майнц, а фланговете - на няколко мили от френска­та граница. В този период на стратегическо развръщане Майнц се оказ­ва най-удобното място за връзка между настъпващите армии и идващи­те след тях корпуси с всички тилови служби. Затова именно Главната квартира на краля е пренесена първоначално тук.
Следва да отбележим все пак, че според Молтке нейната дейност се ограничава само в даването на директиви, т. е. на ръководни насоки, чието изпълнение се предоставя на армейските щабове. В същото време тогава, когато се очаква решаването на важни военни проблеми, Глав­ната квартира престава да дава само указания. При подобни усложнени обстоятелства според Молтке е не само допустимо, а дори необходимо ръководенето на големи войскови части да става чрез точни заповеди, давани от върховния главнокомандващ, въпреки че по този начин се ограничава самостоятелността на командирите на отделните армии. Тук трябва да се има предвид и следното - този начин на командване на
134
войските подчертава и извежда на преден план различията в стратеги­ческия подход на Главната квартира и на армейските командири, което се отразява на действията им. Появяват се спорове между Молтке и командира на Първа армия фон Щайнмец, който вместо енергично да настъпва, вижда ролята си като преди всичко отбранителна - а това лишава пруските войски от възможността да постигнат решителна по­беда при Мец още през лятото на 1870 г. В резултат на това Мец капиту­лира чак в края на октомври, когато Париж вече е обграден.
Друг спор избухва между Главната квартира и командващия Втора армия принц Фридрих-Карл, чийто началник-щаб генерал Шиле насто­ява за временно оттегляне на армията от бойното поле.
Стига се дотам, че от голямата свобода на действие при взимането на решения, предоставяна дотогава само на Трета армия, след 11 август вече се ползват и Първа, и Втора армия, които дотогава са били доста ограничавани в това отношение. Без да бъдат преувеличавани, тези про­тиворечия безусловно пречат на точното прилагане на плановете на Молтке и го заставят не рядко да ги променя по време на хода на бойни­те действия.
Така например по време на придвижването на маршал Базен към Мец според правилно преценената от Молтке обстановка френската армия трябва да бъде заобиколена и отрязана от север, но той напразно се опитва да убеди главно и командващия принц Фридрих-Карл в това. Принцът не само не се подчинява, но продължава да преследва Базен, минава южно от Мец и дава на 14 август сражение на французите при Коломбе-Нойли, на изток от Мозел, като позволява на основната част от французите да се измъкнат и да се укрепят в Мец.
По подобни причини пруската победа при Вионвил и Марс-ла-Тур се дължи повече на щастливо стечение на обстоятелствата, отколкото на добре премислен план. Когато генерал фон Алвенслебен самоволно си пробива път на север от Мец и се натъква на авангарда на Базен, се стига до сражението при Гравелот и Сен Прива, по време на което Молтке трябва да воюва с фронт, обърнат срещу укрепените позиции на против­ника, а в тила му е препълнената с войска крепост Мец.94
Това води до тежки загуби и за двете страни, но особено за прусите, които побеждават, но са фактически удавени в собствената си кръв. При Вионвил и Марс-ла-Тур са убити 17 000 французи и 16 000 пруси и при това в сражение със сравнително ограничен в тактическо отношение характер.
От стратегическа гледна точка за Молтке превземането на Мец и Париж е по-важно от погрома на французите при Седан. Това е станови­ще, което най-малкото се оспорва поради факта, че при Седан е пленен френският император и това дава на сражението голям пропаганден ефект.
135
Но в това отношение Молтке е категоричен: „Ако Мец и Париж решиха хода на военните действия, то това стана, защото те бяха последните сред­ства за отбрана и там се укриваха след поражението си разбитите на бой­ното поле армии. В открито поле френската армия навярно не би издържала и два месеца и би капитулирала подобно на седанската, още повече че като крепост Седан не представляваше никаква сила."
При изследването на тези събития прави впечатление, че според повечето специалисти падането на Мец и на Париж е еднакво по значе­ние, вероятно защото като основен източник те ползват „Военните по­учения" на Молтке, които и днес представляват интерес за нас.
Молтке пише: „По времето, когато едната половина на германската армия се движеше победоносно напред, другата оставаше вързана под крепостта Мец. В първите дни след обсадата си французите не предпри­еха никакъв опит да пробият обръча." Маршал Базен е имал намерение в случай на потвърждаване на сведенията за значително отслабване на блокиращата го армия да отстъпи от Мец към северните крепости, за да не рискува нищо. В такъв смисъл е изпратеното от него на 23 август 1870 г. писмо донесение до император Наполеон III. Но при опита за пробив той е спрян и разбит в сраженията при Нуасвил.
През септември крепостта е поставена под тежкия, но не довел до никакъв резултат обстрел на 50 оръдия, защото по-големият калибър на артилерията в крепостта подавя огъня на пруските батареи, така че стрелбата може да се извършва само нощем и при честа смяна на пози­цията. „Затова - подчертава Молтке - всичко бе предоставено на време­то и трябваше търпеливо да се чака."
Сега обаче времето не работи в полза на прусите. Продоволствието на 197 326 войници и 33 136 коня изисква големи усилия от страна на тиловите служби. Освен това в Германия се появява чума по рогатия добитък и се налага спешният внос на месо от Холандия и Белгия.
Въпреки че загубите на обсадената армия се попълват от запасните чинове, само превозването и охраната на взетите при Седан пленници отнема от армията 14 батальона за изпълнение на военнополицейските функции. Освен това закъснява строежът на укрепления и нови жи­лищни помещения.
При рано настъпилата дъждовна есен една четвърт от армията се оказва без укрития, а числото на болните постоянно нараства, като до­стига силно обезпокоителна цифра - 40 000 човека.
Не по-добро е положението и на обсадените. В продължение на че­тири седмици тяхното продоволствие става за сметка на наличните за­паси. Поради силното изтощение и за да върне бойния дух на хората си, Базен решава под прикритието на настъпателни действия да вземе хра­нителни продукти от живеещото около крепостта население.
136
На 23 септември по обяд от форта Сен Жулиен откриват огън по предните постове на 1-ви армейски корпус. След това усилени пехотни отряди на французите, преодолявайки пруските застави на изток, успя­ват да се снабдят с продоволствие от селата в района и успешно да се приберат в крепостта.
Осъществената през октомври втора вилазка е също успешна и държи в напрежение цялата блокираща армия. Тъй като най-опасно се оказва направлението в посока Диденхофен, а Рейнската армия на фран­цузите е в състояние бързо да го завладее - той е само на един ден преход от Мец и разполага с незначителен гарнизон, принц Фридрих-Карл взима спешни мерки за подсилване на северния участък и особено на района пред Диденхофен.
Базен отново прави опит да си пробие път на север, но той остава неуспешен.
Липсата на припаси в обсадената крепост започва да се чувства все по-силно. На 8 октомври комендантът докладва, че разполага с припаси само за още 12 дни. И действително на 20 октомври раздаването на припа­си от складовете в крепостта е прекратено и войската започва да се храни само с конско месо. От 20 000 първоначалният брой на конете започва да намалява с по 1000 на ден. Особено силно се чувства липсата на хляб, а размекнатата глинеста почва прави живота в бивака почти непоносим. При това положение на нещата на 27 октомври Мец капитулира.
Впоследствие националистическата и социалистическата пропаганда използва това, за да обвини маршал Базен във всички смъртни грехове, в това число и в най-тежките - измяна и предателство. Организиран е специален военен съд, който го осъжда на смърт, но новият председател на републиката - неговият боен другар Мак-Махон - го помилва на 20 години затвор.
Безспорен обаче остава фактът, че капитулацията на Мец дава на германската армия възможност да активизира своите действия при обкръ­жението и обсадата на Париж.
Тук отново изпъкват противоречията между политическото ръко­водство и военните. Бисмарк пази своите прерогативи толкова грижли­во, колкото и генералите - техните. Но всеки път, когато става дума за взимането на чисто политически решения, той твърдо поема нещата в свои ръце. Така например при преговорите за капитулацията на Седан той присъства, разбира се, на заседанията, но предоставя главните роли на крал Вилхелм I и на Молтке. Сега, при решаването на въпроса за окончателното примирие и последвалия го мирен договор той и не по­мисля да остава на заден план, без, естествено, да отнема напълно пълно­мощията на Молтке и на другите висши военни командири.
Но търкания не липсват и дори при някои чисто военнотехнически
137
въпроси. Така например преди падането на Париж Бисмарк - поддържан, естествено, от фон Роон, но не и от Молтке - настоява за мощна артиле­рийска бомбардировка на града. Всъщност генералите възразяват не от хуманни съображения, а защото са сигурни, че гладуващият Париж и без това ще се предаде, а липсата на достатъчно оръдия и боеприпаси, както и трудностите при тяхното транспортиране биха изисквали от войската извънредни усилия.
Втори конфликт се разпалва, когато военните начело с Молтке настояват за анексията на Лотарингия с крепостта Мец, което Молтке настоятелно иска в цитираните по-горе и доста по-рано написани до­кладни записки до военното и държавното ръководство. Молтке се опира на военностратегически съображения и Вилхелм I застава на негова страна. Освен това в подкрепа на подобно действие са и някои исторически аргументи - за разлика от другите източни френски про­винции Елзас и Лотарингия до XVII в. влизат в границите на Свещена­та римска империя на германската нация и постепенно са превземани от френските крале.
Този път Молтке се съгласява с мнението на краля и военните, без да става докрай ясно дали го е направил, защото не желае да задълбоча­ва конфликта, или пък, защото е разбрал, че този път няма да успее да се наложи на краля. Съществува освен това и друга версия, според коя­то Вилхелм I използва като аргумент отстъпките спрямо Австрия, кои­то той прави по настояване на Бисмарк, и заявява: „В Николсбург отстъ­пих аз, този път ще отстъпите вие." По-късно Бисмарк неведнъж ще твърди, че смята завладяването на Лотарингия за грешка95, но това вече няма да има никакво значение. Надделяват военните.
През това време агонията на Париж продължава. Укрепленията, построени около града от Луи-Филип, са недостъпни за щурм. Крепост­та разполага с 2627 оръдия, от които 200 морски с голям калибър. За всяко оръдие има по 500 снаряда и освен това 3 тона барут. Активните въоръжени сили на крепостта също не са за пренебрегване. Освен ус­пешно отстъпилите войски на 13-и корпус, в самия Париж се формира новият 14-и корпус. Тези 50 000 човека, 14 000 надеждни морски пехо­тинци и матроси и около 8000 жандарми, митнически служители и лес-ничеи образуват ядрото на гарнизона. Към тях се присъединяват 150 000 души от т. нар. Подвижна гвардия и 130-те батальона на Национал­ната гвардия, но поради слабото си въоръжение и лоша дисциплина те били годни само за отбрана на вътрешните валове на града.
По-голямата част от многочислените отряди доброволци се оказват съвършено негодни.
В последна сметка командването на крепостта успява да организи­ра около 300 000 души, т. е. два пъти повече от атакуващите германски войски.
138
Освен това по Сена действат 5 плаващи батареи и 9 канонерки, а на бронираните вагони по железопътните линии са монтирани оръдия.
Съгласно заповедта на германската главна квартира Мааската ар­мия трябва да обкръжи крепостта по десния бряг на Сена и Марна, а Трета армия - откъм левия. В същото време е разпоредено войските да останат извън обстрела на артилерията в крепостта, като настъпят тол­кова близо до Париж, колкото е необходимо за скъсяването на обсадна­та линия.
Молтке е на мнение, че „във военната история не са известни други факти, подобни на обсадата на Париж". Според него атаката на голяма крепост вътре в неприятелската страна със сигурност е невъзможна, докато настъпващият не завладее всички, водещи към нея железопътни или водни пътища, необходими за подвозването на голямото количество военни материали. (Тук трябва да се има предвид, че по онова време Париж има над 2 000 000-но население, докато германската армия едва наброява 150 000 души.)
На френска територия германската армия има на разположение една железопътна линия, заета почти изцяло с подвоза на продоволст­вени запаси и припаси за действащата армия, на запасни войски и въоръ­жение, както и за обратното транспортиране на ранени, болни и пле­нени войници. В същото време, за да се превозят до Париж необходи­мите 300 тежки оръдия с по 500 снаряда, са необходими 4500 четири­колесни каруци и 10 000 коня. Затова за бомбардировка на града по онова време не може и да се мисли. Още повече че тя не си поставя за цел разрушаването на Париж - бомбардировката трябва да засили мощта на решаващия натиск върху жителите и да разколебае твърдост­та на обкръжените.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
Покажи мнения от преди:   Сортирай по:   
Страница 1 от 2 [25 Мнения]   Иди на страница: 1, 2 Следваща
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
 Главната страница » ПСИХОЛОГИЯ » Военна психология
Идете на:  

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети



Powered by phpBB
[ Time: 0.3910s ][ Queries: 11 (0.0044s) ][ Debug on ]