PSY FORUM

 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
галерияГалерия   ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

psy
В момента е: Пон Юни 01, 2020 10:44 am
Часовете са според зоната UTC + 2
 Главната страница » ПСИХОЛОГИЯ » Военна психология
МИСЛЕНЕ. Стратегическо мислене
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
Страница 2 от 2 [25 Мнения]   Иди на страница: Предишна 1, 2
Автор Съобщение
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:25 pm    Заглавие:  

На 18 септември в съответствие с получените директиви команди­рите на армиите дават заповед за настъпление към столицата на непри­ятеля.
На 19 септември е завършено обграждането на Париж от всички страни, след като е сломена съпротивата на французите от крайград­ските гарнизони. Така срещу неприятелската крепост се разполагат 6 корпуса, развърнати в продължение на 11 мили, като част от района на действие се прикрива от оръдията, а целият тил на войските се охраня­ва от многочислена кавалерия. Бойните действия започват главно с ар­тилерийски престрелки - цел на германските оръдия са фортовете на крепостта. Сражението продължава от 27 декември до края на година­та, през което основните фортове един след друг са извадени от строя. Този натиск се засилва още повече, когато германците получават допълнително 100 тежки оръдия с най-големия калибър. Така положе­нието на обсадените става още по-тежко.
139
Общото политическо и стратегическо положение на Франция и в частност на Париж изискват най-сериозно внимание от страна на прави­телството. След завръщането на Тиер от дипломатическата му обикол­ка на Европа става ясно, че не може да се разчита на посредничеството на други държави. Положението на столицата се утежнява с всеки из­минал ден. Жителите остават без храна и топливо, а гарнизонът търпи загуби, които няма как да бъдат компенсирани.
Опитът за деблокиране на 19 януари 1871 г. е последният опит за активна съпротива. Помощ отвън също не може да се очаква, защото обвиняваната в бездействие т. нар. Парижка армия силно страда от студ, болести и дезертьорство, които намаляват личния й състав с една трета. Започналата гражданска война и обявяването на Парижката комуна се отразяват още по-зле на военното положение и в редовете на комунарите преминават и големи части от Националната гвардия.
На 21 януари Тиер свиква многочислен военен съвет, но до реше­ние така и не се стига, защото в него участват само по-младши офицери, а висшите генерали вече са предопределили по-нататъшните военни действия като неизпълними. В Замяна на това е намерена изкупителна­та жертва на очертаващия се погром - това е военният губернатор на Париж генерал Троша, който е снет от своя пост. Командването на всич­ки войски е поверено на генерал Виноа, а генерал Дюкро се отказва от командните си функции.
Но положението така и не се подобрява. Министърът на външните работи Жул Фавр отива на 23 януари във Версай, за да води преговори за примирие.
На 28 януари Париж капитулира.
В заключителната част на преговорите през февруари участва но­вият министър-председател на Франция Адолф Тиер. Бисмарк предявя­ва иск за отстъпването на Елзас и Източна Лотарингия и изплащането на контрибуции. Такива са и условията на подписания предварителен мирен договор.
Едно от тези условия е и влизането на германските войски в Па­риж, но по ред политически причини те остават в града само два дни, след което се изтеглят, като остават на позиция около града. По този начин Бисмарк обезпечава огромното превъзходство на версайските вой­ски срещу комунарите.
Франция подписва мирния договор с Прусия на 10 май 1871 г. във Франкфурт на Майн. Той потвърждава загубата на Елзас и Лотарингия, изплащането на 5-милиардна контрибуция и окупацията на североиз­точните райони на страната от германската армия до погасяването на това задължение.
В деня на подписването на мирния договор Хелмут фон Молтке е
140
издигнат в графско достойнство, а на 16 юни - преди навлизането на германските войски в Берлин за тържествения марш, новият император Вилхелм I го повишава в чин генерал-фелдмаршал.
Така се създава Германската империя. Но самият ден на нейното провъзгласяване освен личния триумф на Молтке и неговото безспорно утвърждаване като велик пълководец донася и зараждането на корени­те на френско-германската конфронтация, която ще хвърли Европа в две поредни световни войни. Системата на изградените междудържав­ни съюзи ще бъде основно променена, а това ще даде своето отражение и върху стратегическото мислене на военните и дипломатите от всички европейски държави.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:25 pm    Заглавие:  

Глава III

СТРАТЕГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ
НА ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ
ГРАФ АЛФРЕД ФОН ШЛИФЕН


След победоносния за германците край на войната против Фран­ция Молтке наистина изпива до дъно чашата на славата. Не след дълго император Вилхелм I го награждава с Великия кръст на Железния кръст. Освен това получава дотация в размер на 300 000 златни талера, с които купува имението Крайзау в Силезия.*
Молтке остава на поста началник на Генералния щаб до 1888 г., когато поради напредналата си възраст излиза в оставка, но и това вре­ме не остава загубено - той упорито и целенасочено ще размишлява както върху бъдещата война, така и върху някои теоретични проблеми, намерили място в няколкото докладни записки, на които ще се спрем по-нататък, а тук само ще маркираме.
След войната против Франция Молтке стига до заключението, че времето на т. нар. „кабинетна война" (той е авторът на този термин) е завинаги отминало. Той я противопоставя на водената против Фран­ция „народна война" и основните разлики между тях се свеждат до следното.
При „кабинетната война" не съществуват редицата проблеми с по­литическото ръководство и становището на парламента, които при „на­родната война" остават дълбоко скрити. По онова време армията има силно изявена обществена позиция, представлявана от краля, който е и безспорният и върховен главнокомандващ. Военното планиране почти не става обществено достояние, защото единогласието между полити­ческото и военното ръководство не представлява никакъв проблем, а самите военни действия са бързи и кратки. Понякога до такава степен,
* Молтке се оттегля в Крайзау след оставката си, а след неговата смърт имени­ето и графската титла преминават върху децата на брат му. Правнукът му Хелмут-Джеймс фон Молтке е един от интелектуалните ръководители на антихитлеристката съпротива, а под името „Крайзауски кръг" имението се превръща в един от нейни­те ръководни центрове. След 20 юли 1944 г. Хелмут-Джеймс е разстрелян, след настъпването на Червената армия имението е разграбено, а гробницата на фелдмаршала - разрушена. Костите му са извадени и вероятно изгорени, защото всички опи­ти да бъдат открити остават без успех.
142
че населението на практика може и да не участва в тях, а ако не живее в същия район - дори да не научи за тяхното провеждане. Идеята за стратегията на унищожението засяга на първо и единствено място уни­щожаването на армията на противника и не оказва никакво конкретно влияние върху цялостния живот във воюващите страни.
Докато по време на Австро-пруската война това все още е възмож­но и тя се превръща в своеобразен връх на провежданата стратегия на унищожението, приложена отчасти при Кьониггрец, положението по времето на Френско-пруската война значително се променя. Въпреки унищожаването на френските войски при Седан и Мец и обсадата на Париж, фактическата съпротива на населението и на отделни военни части в германския тил продължава - тази именно съпротива Молтке нарича „народна война". Той ясно съзнава, че при нея стратегията на унищожението остава неприложима, защото не е възможно да бъде на­сочена против цивилното население.*
В действителност това е един от малкото пунктове, по които съвпа­дат мненията на изследователи от различни исторически школи. Про­фесор Фьорстер - издател и автор на тълкуванията в посветения на Молтке фундаментален труд „От кабинетна война към общонародна война", подчертава: „Народната война във Франция му донесе един много горчив опит. От чисто военна гледна точка бе доказано, че вече не е приложима неговата основна стратегическа идея противникът да бъде заставян да капитулира с поредица от бързи и в кратко време нанасяни удари. Народната война не може да бъде решена с една или няколко битки. Нужно е насилствено подчиняване на цялата нация, което обаче ще постави нови изисквания за организацията, продължителността и начина на водене на войната, а очертаващите се в бъдеще проблеми из­глеждаха още по-тежки".96
Очевидно за фелдмаршала е трудно да се примири с това, че битката в условията на народната война „престава да бъде разумна и точно изчис­лима възможност за разрешаването на международни конфликти".97
Истината е, че с обграждането на Париж съпротивата в провинция­та не спира и дори се засилва. В действителност войната продължава с непознавани дотогава средства. Енергичният министър Гамбета не само се опитва да формира нови армии, но изправя срещу германците и все по-решително и активно действащи партизански отряди98, наричани „франктерьори"**.
* Това становище на Молтке бе доказано по време на Втората световна война, когато германската армия не успя да разгроми докрай партизанските части в СССР и Югославия, действащи в тила на Вермахта.
** Свободни стрелци (фр.).
143
Своя заключителен анализ на взаимната връзка между „кабинет-ната" и „народната" война Молтке прави в своя реч пред Райхстага, ко­ято произнася на 14 май 1890 г. малко преди смъртта си. В нея той под-чертава, че краткият поход срещу Австрия и нейните съюзници е без­спорно връхната точка на „кабинетната" война в индустриалното обще­ство. Решенията за войната и военните действия се взимат бързо и от ограничен кръг хора. Операциите са скорострелни и се развиват безот­казно. По време на бойните действия войниците остават до голяма сте­пен обвързани помежду си, а цивилното население почти не бива зася­гано от военните действия. Стопанският живот е практически незасег­нат, общественото мнение не оказва почти никакво влияние върху раз­витието на военните действия. Мирните движения са незначителни и в много малка степен засягат жизнените интереси на победените. Това според него налага цялостно преразглеждане на дотогавашните прин­ципи за водене на война.
Тук изходните точки за Молтке са две - подготовката на преван­тивна война и подготовката на война на два фронта. Вече бе отбелязано, че превантивната война занимава вниманието на пълководеца още от 1859 г. След френския погром, последвалия шовинистичен взрив и то­талното превъоръжаване на френската армия той не спира да размиш­лява върху нанасянето на повторен - „превантивен" - удар срещу Фран­ция с цел окончателното й заличаване като Велика сила. В това отноше­ние той има подкрепата на своя пръв заместник генерал фон Валдерзее, но тогава се противопоставя Бисмарк и това слага край на разговорите по този въпрос, като не се стига до съставянето на стратегически план за неговото нанасяне.* След излизането на Молтке в оставка на негово­то място е назначен споменатият вече генерал-лейтенант Валдерзее, който след кратък престой напуска поста след 1891 г. вече като граф и генерал-фелдмаршал без никакви особени изяви в стратегическото пла­ниране или в организацията на работата на Генералния щаб и ръковод­ството на войските. Израслият в сянката на Молтке Валдерзее не е в състояние да превъзмогне интелектуалното му влияние и остава в исто­рията само и единствено като негов последовател.
Промененото съотношение на силите в световен мащаб, създаване­то на наднационални военнополитически съюзи, развитието на иконо-
* Идеята на Молтке за превантивната война надживява с много години своя създател. Тя е една от любимите теми на началника на генщаба на австро-унгарските въоръжени сили фелдмаршал граф фон Хютцендорф по отношение на Сърбия. В своя фундаментален труд „Мозъкът на армията" маршал Шапошников също й отде­ля подобаващо място. Тази идея не е била чужда и на Хитлер преди нападението срещу Съветския съюз, а според поредицата нови изследвания на руските специали­сти - и на Сталин.
144
миката и въоръженията, настъпили в края на XIX и началото на XX в., вече се нуждаят от нов тип човек, чиято воля, характер, знания и вътреш­на мощ могат да го издигнат до високото ниво на новите задачи.
Император Вилхелм II го открива в лицето на генерал Алфред фон Шлифен, който след излизането на Молтке в оставка заема мястото на Валдерзее като първи квартирмайстер* на Генералния щаб.
Граф Алфред фон Шлифен е роден на 28 февруари 1833 г. в Бер­лин. Баща му е ескадронен командир на елитния Втори улански гвар­дейски полк и стига до чин генерал-майор, след което излиза в остав­ка по болест и се премества със семейството си в родовото имение Грос-Крауше в Силезия. Тук Алфред прекарва своите детски годи­ни. Средно образование получава в прочутата навремето елитна ху­манитарна гимназия в Йоахимщал край Берлин, която дава задълбо­чено образование в почти всички области на познанието, обагрено с характерните за пруското протестантство елементи, и общочовешки­те постижения. След успешно положената матура Шлифен решава да се посвети на военната служба и да спази по този начин семейната традиция. Постъпва с правата на юнкер-доброволец в полка, в който е служил баща му, и през 1854 г. е произведен в чин младши лейте­нант. Неговите лейтенантски години с нищо не се отличават от тези на останалите офицери, но и след време съперниците с удоволствие ще си спомнят за него и братята му, които също служат в гвардей­ските полкове, като за „прекрасните момчета Шлифен". Общо е мне­нието, че освен с високата си интелигентност и пълно отдаване на дълга Алфред фон Шлифен се отличава с изтънченото си чувство за хумор и със своя хаплив сарказъм. След определеното за строева служба време завършва Генералщабната академия с отличен успех. Участва в Датско-пруската война като командир на ескадрон, след това се сражава в битката при Кьониггрец, което до края на живота си определя като „върхов момент" във военната си кариера. По вре­ме на Френско-пруската война вече е майор и служи отначало в глав­ното командване на бреговата отбрана, а след това в щаба на XIII ар­мейски корпус, командван от великия херцог на Мекленбург, с кого­то участва в сраженията при река Лоара и превземането на Мец. След войната сключва брак, но скоропостижно настъпилата смърт на съпру­гата му изцяло го потапя във военната служба. В продължение на седем години той командва Първи улански гвардейски полк в Пот-
* Квартирмайстери се наричат в пруската и имперската германска ярмия, как­то и по времето на Вермахта заместник-началниците на Генералния щаб, като най-старшият от тях с чин оберквартирмайстер е и първи заместник-началник на Гене­ралния щаб по оперативните въпроси.
145

сдам, докато през 1886 г., вече с чин полковник, е преведен на служба в Генералния щаб като началник-отдел. След прекараните на тази длъжност две години е назначен като оберквартирмайстер, а на 7 февруари 1891 г. е повишен в длъжността началник на Генералния щаб. Според единодушното мнение на изследователите това е едно от най-сполучливите решения на император Вилхелм II, известен с доста големия брой грешки в кадровата си политика около назначе­нията на висши държавни и военни длъжности.
Оттогава до излизането си в оставка през 1906 г. той неуморно работи върху осъвременяването на съществуващите военни планове, превъоръжаването, реорганизацията на Генералщабната академия.* Връх в неговото стратегическо мислене е разработеният през 1905 г. план за бъдеща световна война, останал в историята като „Планът Шлифен".
Своята научно-изследователска работа във военната сфера той продължава и след като преминава в запаса, за което през 1911 г. получа­ва чин генерал-фелдмаршал."

1. ПРОМЯНАТА ВЪВ ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКАТА
ОБСТАНОВКА И НЕЙНОТО ОТРАЖЕНИЕ
ВЪРХУ ВОЕННОТО ПЛАНИРАНЕ


В края на живота си Молтке, а след него Валдерзее и преди всич­ко Шлифен виждат настъпващите във външнополитическата обста­новка големи промени, които в една или друга степен се отразяват и върху тяхното стратегическо мислене. Но за да вникнем в този сло­жен процес, е необходимо да проследим развитието на външната по­литика на отделните държави като възможни бъдещи противници или съюзници на Германия. Те могат да бъдат разделени на две групи. В първата несъмнено влизат Франция и донякъде Русия, а във втората -Италия и евентуално Англия. Не случайно известният руски дипло­мат граф Шувалов пише, че в края на кариерата си „Бисмарк страдал от кошмара на коалициите".
Това съотношение на силите и логиката на противопоставянето
* Шлифен умира на 4 януари 1913 г., без да види нито неосъществените от наследниците свои замисли, нито погрома на отечеството си. Още повече че по ирония на съдбата на неговото място е назначен един от племенниците на Молтке, останал в историята с името Молтке-Младши. Прекарал част от кариерата си като адютант на прославения си чичо, той е преведен в Генералния щаб, където не бле­сти с особени качества. Накрая командва за кратко време Първа гвардейска пехот­на дивизия.
146
помежду им напомня бегло картината на международните отноше­ния от времето на Фридрих Велики, но между тях има и съществени отлики, а тъкмо те в последна сметка ще решат след години и окон­чателното формиране на военните блокове, които започват Първата световна война.
По времето, за което говорим, в Берлин продължават да смятат Франция за своя основен противник. Не случайно още през 1858 г. Молтке е документирал необходимостта от започването на превантивна война против нея. В по-ново време, когато начело на страната застава прави­телството на Клемансо, въпросите на вътрешната политика започват да минават на по-заден план и по-голямо предимство започва да се дава на проблемите на външната политика. Академик Тарле разделя външната политика на Франция от онзи период на два етапа100:
- от Франкфуртския мирен договор (1871) до началото на френско­то сближаване (1902-1903);
- от 1903 г. до образуването на Антантата.
През първите години след поражението си Франция е изцяло за­ета със заличаването на нанесените от войната рани, възраждането на разгромената армия, изплащането на наложената контрибуция, с теж­кото вътрешно положение и споровете около формите на бъдещото управление.
На 5 септември 1871 г. на Германия е изплатен и последният един милиард франка и в продължение на 11 дни - до 16 септември - герман­ските войски освобождават територията на страната.
Малко по-късно - през 1875 г. - под влияние на военните Бисмарк започва да се съгласява със започването на превантивна война срещу Франция, за да може по този начин окончателно да я разгроми и да я лиши от мястото й сред Великите сили. Този път обаче Англия и Русия дават на Берлин да разбере тяхното недоволство. Тази им позиция кара Бисмарк с неудоволствие да отстъпи. Това обаче все повече го убежда­ва, че Германия е в опасност - разположена е в центъра на Европа и границите й на запад и изток са обърнати към две мощни държави. Ед­ната от тях - Франция, той е превърнал в смъртен враг на Германия още през 1871 г. и с нея рано или късно ще се наложи отново да воюва. Другата - Русия, засега е дружески настроена, но в случай на изостряне на взаимоотношенията с Германия и сключването на съюз с Франция би се превърнала в неин смъртен враг.101 Косвените данни за подобно раз­витие вече се появяват, защото, докато на власт в Русия е приятелят на Германия император Александър П, който никога не снема от гърдите си най-високия пруски военен орден „Пур льо мерит", то бъдещият им­ператор Александър III, по онова време все още велик княз цезаревич, е женен за датска принцеса - у него бавно, но непрекъснато започват да
147
избуяват антигермански настроения, ловко направлявани от съпругата му и антуража й*.
Но германският отказ от превантивна война не само не кара Фран­ция да се откаже от реорганизацията на своите въоръжени сили и превъ­оръжаването им, а напротив - подтиква я към ускоряване на военната реформа и по този начин около средата на 80-те години на XIX в. Фран­ция отново може да бъде смятана за една от водещите във военно отно­шение европейски държави.
След като не вижда възможност за военно разрешаване на все още бъдещия конфликт, Бисмарк се опитва да намери други пътища за раз­витие на френската военнополитическа експанзия.
По време на Берлинския конгрес от 1878-1879 т. той успява да внуши на френските представители своята подкрепа за завоюването на Тунис през 1881 г. Така той се опитва не само да отвлече френско­то внимание от Европа, но и да усложни взаимоотношенията на Фран­ция с останалите Велики сили. Първата реакция идва от Рим, тъй като Италия също има амбиции спрямо Тунис и това улеснява при­вличането й заедно с Австрия на германска страна в бъдещия „Троен съюз".
След сключването на военен съюз между Германия и Австрия през 1879 г. в отговор на англо-руската позиция за превантивната война меж­ду двете страни съвсем естествено започват различни дипломатически комбинации, които стават наистина неизбежни, когато през 1882 г. към австро-германския съюз се присъединява и Италия. Нещо повече, Трой­ният съюз е настроен както срещу Франция, така и срещу Русия - въпрос, по който Молтке подготвя две докладни записки до политическото ръко­водство на страната и в които макар и в завоалиран вид прокарва идеята за война на два фронта.
За създаването на френско-руския съюз има и друга причина - изо­стрящите се отношения между тези две страни и Англия поради про­вежданата от тях колониална експанзия.
През оставащото до края на века време Франция все по-дълбоко навлиза в Централна Африка, завладява о. Мадагаскар, Мароко, Индо-китай, Алжир. Казано с други думи, 85 % от всички колониални владе­ния на страната са завоювани към 1914 г. и едва една трета от тях -преди идването на Третата република.
* Името на бъдещата руска императрица Мария Фьодоровна е Мария-София-Фредерика-Дагмара. Тя е дъщеря на датския крал Християн IX, враг на Германия поради отнетите от датската корона херцогства Шлезвиг и Холщайн, а сестра й Алек­сандра е съпруга на английския крал Едуард VII, също враг на Германия. Вж. по­дробно и сравни Елизабет Хереш, „Император Николай II", София, 1992 г. и М. Про-шников, Л. Процай, Ю. Шалев, „Николай II" - Санкт-Петербург, 1992 г.
148
Подобно е положението и с Русия, особено след активизирането на нейната азиатска политика. Почти по същото време войските на Руска­та империя завладяват в Средна Азия Туркестан, Хива, Бухара, Мерв, Ферганската област. През 1885 г. русите навлизат в Афганистан и сти­гат в опасна близост до британските владения в Индия.
Значителна активност страната проявява и в Далечния изток. Ру­сия завзема Порт Артур, част от Манджурия и пряко застрашава анг­лийското влияние в Китай - тя ще продължи до Портсмутския мирен договор, който слага края на неуспешната за нея Руско-японска война.
На този, общо взето, предвидим фон на развитие на взаимните отно­шения нелогично изглежда влизането на Италия в съюз не толкова с Германия, колкото с Австро-Унгария, от която тя едновременно с това се и страхува но иска да получи Триест, части от Тирол и областта Трентино. Което мотивира преминаването й през 1915 г. на страната на Съгла­шението.
Особено интересна, но и достатъчно коварна е позицията на Ан­глия, Вече видяхме, че нейната подкрепа за Фридрих Велики е почти безусловна. За Великобритания разгромът на Наполеонова Франция през 1870-1871 г. и основаването на Германската империя се оказват по свое­образен начин изгодни, още повече че немалка част от управляващите кръгове симпатизират на Германия, което проличава особено ясно по времето на министър-председателя Джоузеф Чембърлейн.*
Англия проявява безразличие към издигането на Германия, защото по онова време новата империя няма, нито пък има намерение да предя­вява претенции за колонии и практически не разполага с военен флот.
Но след построяването на Суецкия канал от французина Ф. дьо Лесепс нейната политика по отношение на превантивната война е ко­ренно преосмислена, защото Англия не само се стреми окончателно да завладее Египет, но сама да си гарантира най-късия път към Индия. От друга страна, войната на Англия срещу бурите я поставя в силна меж­дународна изолация, която тя се стреми да преодолее чрез сближаване с Германия, като й предлага през 1889 г. съюзяване. Само грандомания­та на Вилхелм II и липсата на прозорливост на заелия мястото на Бисмарк** нов канцлер фон Бюлов води до отхвърляне на предложението, което би могло да прекрои картата на Европа. Нещо повече, определено пробурското отношение на Вилхелм започва да хвърля първите семена на съмнението в бъдещето на добрите отношения между двете страни
* Подобна политика провежда в навечерието на Втората световна война и него­вият син Навил Чембърлейн.
** Поради създадени интриги и личните конфликти с Вилхелм II Бисмарк из­лиза в оставка на 18 март 1890 г.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:43 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:26 pm    Заглавие:  

149
въпреки силните династически връзки - Кайзерът е внук на кралица Виктория и братовчед на бъдещия крал Едуард VII.
Потенциална опасност за Англия и нейното национално благосъ­стояние представлява и водената от германската империя икономичес­ка политика, довела до появата на открита конкуренция. Още към края на 80-те години на XIX в. английските дипломатически и търговски пред­ставители, както и някои частни лица започват да заливат Уайтхол с информация по този въпрос. Германската стопанска конкуренция се чувства особено силно в Русия, Южна Америка, Китай, Япония, на Бал­каните и в Мала Азия. Анализът на тази информация формира четирите основни фактора на икономическата експанзия:
- германските стоки обикновено отстъпват по качество на англий­ските;
- в замяна на това обаче са значително по-евтини от английските;
- германците често предоставят на купувачите много изгодни дълго­срочни кредити;
- германската търговска мрежа е управлявана и обслужвана много по-добре от английската благодарение на огромната армия от търговски пътници, проучили изтънко нуждите на пазара и с достъп до най-затънте­ните краища, които все по-успешно се приспособяват към променящите се условия и към нуждите и особеностите на потребителите.101
Раздразнение в Лондон предизвикват и австро-германските желе­зопътни строежи и особено планираното от германска страна построя­ване на железопътната линия Константинопол-Багдад, която чрез мно­жеството си разклонения би покрила цяла Месопотамия, както и Си­рия, арабските страни и част от Персия. Създаденото във Виена Австро-унгарско-германско транспортно дружество има за цел да свърже стиг­налата до гара Саранбей на българска територия железница на барон Хирш с Ниш и да я продължи към Дедеагач и Порто Лагос с цел да достигне излаз на Бяло море.* А тази опасност става все по-сериозна, като се имат предвид и близките отношения между генералните щабо­ве на Турция и Германия. Може би затова академик Тарле определя „Багдадската железница като най-големия по своите възможни резул­тати успех на германската външна политика през цялото управление на Вилхелм II".102
В тази връзка е интересно да отбележим и становището на герман­ския Генерален щаб по времето, когато негов началник става генерал Шлифен според описанието на професор Бурхард в неговата студия
* Въпреки действителните или мними усилия на българската и гръцката дипломация този разумен замисъл и досега не е намерил своята практическа ре­ализация.
150


„Оперативното мислене и планиране на Шлифен до началото на Втора­та световна война".103
Според него: „Външното положение на Германия ставаше все по-зависимо от факта, че противоречията с Франция никога няма да бъдат изгладени, а с Русия това ще става все по-рядко. Още Молтке-Стария бе на мнение, че бъдещата война ще бъде война на два фронта. Неговите наследници Валдерзее и Шлифен мислят по същия начин, както и все по-голямата част от заинтересованите обществени среди. След 1905 г. сред цивилните, както и сред военните ръководители, започва да се утвърждава мнението, че е възможно и Англия да застане на противни­ковата страна, а в последните предвоенни години това се считаше за почти сигурно.
Така се стига до засилване на тревогата за бойната готовност на бъдещите съюзници. Австро-Унгария открай време минаваше за слаба във военно и нерешителна в политическо отношение страна. Когато пруският военен министър фон Хееринг казва през 1912 г., че неговото доверие в австрийското участие е „много ограничено", той изказва мне­нието и на своите колеги.
Още по-голям скептицизъм съществуваше по отношение на Ита­лия. През 1890 г. Шлифен планира да използва 10 италиански дивизии против французите по горното течение на Рейн. Няколко години по-късно доверието в тези военни части се приемаше, общо взето, за илюзорно, въпреки че генералщабните разговори по този въпрос продължават до последните предвоенни месеци.
Новото външнополитическо положение на Германия предизвика в населението чувството на заплаха, изразявано във формулата „Обгра­дени сме от врагове. Френската армия бе изостанала в количествено и качествено отношение в сравнение с германската. Белгия поддържаше една изключително малка армия, която обаче заедно с един експедици­онен корпус би представлявала сериозна преграда, ако бъде опряна на система от модерни крепости.
Руската армия надхвърляше в количествено отношение всичко, което Германия и Австро-Унгария можеха да развърнат на изток. В също­то време за успокоение се използваше тромавостта на руския военен апарат и безспорно съществуващите качествени различия.
Същевременно налице са и определено слаби места в центровете за взимане на военни и политически решения от германска страна. Кому­никацията и координацията между Бисмарк и Молтке са чувствително влошени. Освен това Генералният щаб и военното министерство потъ­ват в спорове за своите компетенции. Това се проявява най-силно в об­стоятелството, че когато Генералният щаб извежда от стратегическото си планиране изисквания, които министерството трябва да изпълни, то
151
е парламентарно зависимо. Ефективната координация се поема лично от императора, но той не само не изпълнява тази задача, но дори не я приема за достатъчно сериозна. По този начин противоречията се засил­ват и понякога приемат застрашителен характер.
Освен в политическо, трудности има и в стопанско отношение, кои­то ограничават полето на действие на германското стратегическо и опе­ративно планиране. От дълго време националните суровини не отгова­рят на изискванията на индустрията. Внасят се две трети от стоманата, 70-95 % от цветните метали, близо 100 % от текстилните суровини.
Достатъчно възможности има само за производството на въглища, и то при положение, че миньорите бъдат освободени от военна служба.
Не по-добро е състоянието при запасяването с хранителни продук­ти. При производството на ръж то покрива нуждите изцяло. Но добивът на маслодайни растения зависи изключително от вноса и изобщо не бе познато на военните, което впоследствие създаде много трудности. Една икономическа блокада би се отразила много застрашително върху соб­ствената продукция на мляко, месо и животински мазнини.
Това правеше бъдещите военни отношения много уязвими, може­ше да засегне военната индустрия и да доведе до сериозни затруднения при снабдяването на населението, което щеше да породи вътрешни без­покойства, както на практика и стана.
В същото време държавноправните, финансовите и политическите последици от стопанското подсигуряване на военната политика бяха в такива размери, че никой не се застъпваше за тях енергично."
Създаването на Антантата обаче слага край на интелектуалните кабинетни заключения и отстъпва пред реалното военностратегическо планиране.
Този процес продължава от 1904 до 1907 г. и в него кристализират всички съществуващи и зараждащи се противоречия, за които стана дума по-горе. Основните причини за вече оформилата се враждебност към Франция и засилващата се хладина в отношенията с Русия сякаш оста­вят последното действие на волята на Вилхелм II и неговия братовчед Едуард VII.
Вече казахме, че единственият възможен силен и наистина верен съюзник на Германия би могла да бъде само Англия. Това по безспорен начин се доказва от политиката на Джоузеф Чембърлейн. Англия би била склонна да прости на Германия Багдадската железница, въпреки че в геополитическо и стратегическо отношение тя означава засилване на германското икономическо, а оттам и военнополитическо влияние върху арабските страни в близост до Египет и Суецкия канал.
Два са факторите, които оказват решаващо въздействие върху по­литиката на Германия и сриват отношенията й с Англия. Тук трябва да
152
се отбележи, че повечето от тях са субективни и са последица от не­уравновесения характер на императора, както и на неговата мистична вяра в германската мощ, генерирана от канцлерите след Бисмарк.
Първият фактор е явното нежелание на Германия да сключи вое­нен и политически договор с Англия, въпреки че предложения за това са правени няколко пъти. През 1895 г. министър-председателят лорд Солсбъри предлага политическо споразумение на основата на разде­лянето на Турция на зони на влияние. Те са повторени през пролетта на 1898 и есента на 1899 г. от Джоузеф Чембърлейн и накрая през 1900 г., когато става дума за съвместната политика спрямо Китай, която да бъде оформена с политическо съглашение. Всички провали в това от­ношение са резултат от германската политика и последиците от това скоро стават явни. Особен интерес представлява последният случай, който макар и не много популярен, би могъл да доведе до определено блокиране на една от другите участнички в надпреварата за надмо­щие в Далечния изток-Русия. Англия се чувства заплашена от засил­ващото се там руско присъствие и несъмнено от завоевателските тен­денции в руската дипломация в този регион. След потушаването на Боксерското въстание отново става дума за съюз с Германия. По този повод херцогът на Девоншир пише на 13 октомври 1900 г. на съветника при германската легация в Лондон барон Екердщайн: „Русия може да продължава колкото си иска своите екстравагантни действия в Китай. Ако това продължи, какво ще стане с нашата памучна промишленост в Ланкашър? Много скоро това ще се отрази болезнено и върху ваша­та промишленост."104 Но и при този явен сондаж Берлин запазва хлад­ното си мълчание.
Вторият фактор, който англичаните не могат да отминат с безразли­чие, е политиката на Вилхелм II към тотално засилване на германските военноморски сили. Първоначалната идея за тяхното създаване е да се осигури охраната на търговския флот. При придобиването от Дания на остров Хелголанд, откритият през 1895 г. Килски канал, който свързва Северно и Балтийско море, и готовността на имперското правителство да направи големи жертви, за да създаде военноморските си сили, пре­дизвикват очакваната реакция в Лондон. Тук трябва да се има предвид, че за първите двайсет години от управлението на Вилхелм II герман­ският военноморски флот се увеличава 9 пъти и страната от пето излиза на второ място след Англия по мощта на бойния си флот. Решаваща роля в този процес играе великият адмирал* Тирпиц, комуто принадле­жи основната идея за този напредък, и тъй като той е отчасти съвет-
* Чинът велик адмирал във ВМС отговаря на генерал-фелдмаршал в Сухопътни­те войски.
153
никът, отчасти непосредственият генератор на идеи и духовният ръко­водител на император Вилхелм II, заслужава по-голямо внимание.
Алфред Тирпиц е роден на 19 март 1849 г. в небогато семейство във Франкфурт на Одер. По повод постъпването си във флота той от­белязва в своите спомени: „Не попаднах във флота, защото се стремях към него. Това събитие бе продиктувано от това, че баща ми бе недово­лен от характера на нашето образование и затова определи мен и брат ми да учим не в гимназия, а в реалното училище в нашия град. Но и реалното училище не бе достигнало тогава достатъчно развитие и има­ше много недостатъци, от които в известен смисъл страдах през целия си живот. Нашите учители бяха толкова старомодни, че езикът им бе съвършено непонятен. Учех се посредствено и към Коледата на 1864 г. имах не особено добър успех. Моят съученик Малцан каза за намере­нието си да постъпи във флота и на мен ми хрумна, че присъединява­нето ми към него би било облекчение за моите родители. У дома пред­ложението ми бе прието с пълно мълчание, но скоро след това баща ми ме повика при себе си, за да ми каже, че желанието ми няма да бъде възпрепятствано...
Притегателната сила на военноморския флот тогава не бе голяма. През 1861 г. потъна корветата „Амазонка", при което загинаха всички намиращи се на борда гардемарини*, които в продължение на години трябваше да попълват офицерския състав. През следващата година това събитие намали броя на заявилите желание да постъпят във Военно­морското училище на трима души.105
През първите години на дейността ми се наложи да присъствам на защитата на корабостроителните програми в парламента, където някои консервативни кръгове се отнасяха към флота с недоверие. Те го смята­ха за непруски, в известен смисъл конкуриращ армията, и при тогаваш­ното тежко положение в селското стопанство и ожесточената борба на партиите около икономическите въпроси всичко изглеждаше тясно свързано с търговията и промишлеността.
Въпреки че принц Адалберт Пруски внимателно подбираше кадри­те за бъдещите офицери, за тогавашните гардемарини не достигаха пре­подаватели, способни да бъдат и възпитатели. В науката имаше недо­статъци, които не отговаряха на добрата пруска традиция. Гардемарините преминаваха от курс в курс и едва след четири години и половина получаваха офицерски чин. Но преподавателите не умееха да се обръ­щат към нас като към човешки същества. Въпреки всичко това и в на­шия флот се спазваше принципът на Джордж Вашингтон във флота да се назначават само джентълмени."106
* Чинът гардемарин във ВМС отговаря на юнкер в Сухопътните войски.
154
Въпреки това Тирпиц трябва да преодолява множество препятст­вия, тъй като не произхожда от потомственото военно дворянство и тук в голяма степен освен безспорните му качества си казва думата и лип­сата на офицерски кадри за флота. През 1890 г. той е назначен за началник-щаб на Балтийския флот и през следващата година се запознава лично с император Вилхелм П, на когото прави силно впечатление. От­тогава нататък кариерата му тръгва бързо и стремително нагоре. През 1892 г. е назначен за началник-щаб на Върховното командване на воен­номорските сили със задача да разработи бъдещата морска стратегия на империята в Световния океан. През 1896 г. е назначен за командващ на Източноазиатската ескадра и подготвя завладяването на залива Киаод-жоу, определен за създаване на база на германския флот в Китай.
През следващата година е назначен за министър на военноморски­те сили и остава на този пост в продължение на 18 години - до 1916 г. Но поради съпротивата на дворцовата камарила в дворянско достойнство е издигнат едва през 1899 г.*
През този именно период Тирпиц започва да се намесва активно във външната политика на страната, показвайки доста по-различен на­чин на мислене от онова, изграждано в резултат на стратегическите възгледи на Големия генерален щаб.
Тирпиц представлява финансово-буржоазните кръгове на германската империя, докато Сухопътните войски кръвно и по разбирание са обвър­зани със стратегическото мислене на дворянските среди. Макар че по­ради волята на Вилхелм II до открити конфликти не се стига, те могат лесно да бъдат доловени при изследването на стратегическите програми на Големия генерален щаб и на военноморското министерство.
Това довежда до различия в техните външнополитически вижда­ния. Така например средните и дребните юнкери са ангажирани с оце­ляването и разширяването на дворянските си имения и настояват за во­енна експанзия на изток - към руска Полша, Прибалтика, и не са особе­но заинтересовани от колониалната политика на Вилхелм II , което се проявява в съпротивата на консервативната политика в Райхстага. От друга страна обаче, засилващата се финансово-промишлена буржоазия е силно заинтересована от придобиването на източници за суровини и от излизането на световните пазари. Така се появяват германските ко­лонии в Камерун, Того, Китай и отчасти на остров Самоа.
* Тук е интересно да се отбележи, че Тирпиц след това бързо се претопява в дворянските среди чрез брака си. Една от неговите внучки графиня Либертас фон Ойленбург е омъжена за капитана от Луфтвафе Карл Шулце-Бойзен, един от ръко­водителите на съветското разузнаване в Германия през Втората световна война и един от ръководителите на „Червената капела", за което и двамата са осъдени на смърт и са екзекутирани през 1943 г.
155
Оттук произлизат и двете външнополитически програми, отразява­щи стратегическото мислене на Големия генерален щаб, понякога иро­нично наричан от Бисмарк „щаб на полубоговете", и вижданията на Тирпиц за излизане на Световния океан като средство за постигането на поставените цели. „Само морските битки решават съдбата на държави­те" - пише по този повод той на военноморския министър от 1871 до 1883 г. барон фон Щош, който е генерал от кавалерията и е назначен на този си пост само поради липсата на подготвени военноморски кадри.
Приемникът на поста министър на военноморските сили от 1833 до 1888 г. също е кавалерийски генерал - това фон Каприви, който по-късно става и райхсканцлер на империята. Неговите познания за военномор- ската стратегия са точно такива като на другия кавалерист. Според Тир­пиц: „Той произхождаше от офицерско семейство, за което проблемите на икономиката бяха чужди и непривлекателни. Развитието на проми­шлеността и търговията не намираха отклик у този човек", затова Кап­риви е поначало против придобиването на колонии и според Тирпиц „през целия си живот той остана твърде далеч от морето".
Като стратег Каприви определя военноморските сили като второ­степенен фактор при провеждането на операциите на два фронта - про­тив Франция и Русия. В края на краищата той е принуден да напусне този фронт поради различие с възгледите на императора по този въпрос, но и години след това той остава противник на изграждането на линей­ния флот. В един разговор с Тирпиц Каприви казва: „Ние можем да мис­лим за създаването на мощен германски флот само за удовлетворяване на духовните потребности на народа ни от война с Русия, към която ще се присъедини Франция."107
По този повод Тирпиц отбелязва, че Каприви не е в състояние да разбере следното: „Едностранната сухопътна ориентация, към която се придържаме, ни пречеше да разберем до 1895 г. (а Бетман-Холвег* не разбра това до юли 1914 г.), че английската политика на равновесие на силите на континента ще се обърне против нас, ако удържим победа над Двойния съюз."**108
Въпреки малките изгледи за успех Тирпиц продължава своята „епи­столарна война" със сменящите се канцлери. На 13 февруари 1896 г. той пише на министър Щош: „Нашите политици не разбират, че ценността на съюза с Германия се определя не толкова от армиите на европейските държа­ви, колкото от техния флот. Например Русия и Франция против Англия...
* Теобалд фон Бетман-Холвег - пруски държавен и военен деец, министър на вътрешните работи на Прусия (1905-1907), имперски министър на вътрешните рабо­ти (1907-1909), райхканцлер на империята (1907-1916).
** Има се предвид съюзът между Русия и Франция.
156
Нашата политика досега остана съвършено чужда на понятието „политическо значение на морското могъщество"... Но от гледна точ­ка на международната политика най-широкомащабно значение може да има само морското могъщество. Дори да няма война, без такова могъщество ние винаги ще изоставаме. Трябва да се има предвид също така, че Англия започва да губи вяра, че ние ще извадим вместо нея кестените от огъня и ще изпратим армиите си против Русия в Източ­на Азия. Англия може дори да се реши на значителни отстъпки в полза на Русия в Източна Азия за сметка на Германия. Тогава ние ще бъдем вмъкнати в конфликт, засягащ интересите на Франция и Анг­лия".109
Тирпиц смята, че за създаването на мощен флот са необходими го­дини и от тази гледна точка стига до извода за необходимостта да се изчака и всячески да се отклонява войната, докато Германия не завърши своята флотска програма. Затова той прави две предложения:
- С всички възможни средства „да се съхранява мирът, благодаре­ние на който печелим ежегодно, докато в случай на война ще спечелим малко, но затова пък рискуваме да изгубим всичко.
- Да се избягват всякакви инциденти, произлизащи от проява на грубост, към която англичаните проявяват нетърпимост, или от други предизвикателни действия."
За Тирпиц главният враг е Англия, макар да предвижда, че САЩ няма да позволят нейния разгром. „За нас не беше важно - пише той -действително ли Англия някога ще стане четирийсет и деветата звезда на американското знаме", като очевидно предвижда, че в крайна сметка Германия ще трябва да воюва и със САЩ.
Затова той е на мнение, че политиката на изграждане на флота и политиката на сключването на съюзи трябва взаимно да се допълват, защото без взаимната им обвързаност те губят съкрушителната си сила. В същото време той подчертава, че: „.. .картата на съюзите има различен вид в зависимост от това, дали я разглеждаме от гледна точка на светов­ната и морската политика, или от гледната точка на традиционния че­тириъгълник Берлин-Париж-Виена-Петербург."110
Като представител на „морската" политика той смята съюза с Авст-ро-Унгария и Турция неизгоден за Германия.
Като най-важен елемент от своята политика на съюзяване Тирпиц приема сключването на споразумение с Япония и особено с Русия, за­щото „надеждният неутралитет на Русия в англо-германската война при състоянието на морския ни флот до 1914 г. би бил напълно достатъчен,, за да ни позволи настъпателна активност спрямо Англия и пълна свобо­да в материално и духовно отношение".
Като морски министър той нееднократно се връща към този въпрос,
157
като е готов да пожертва в полза на Русия балканските интереси на Австро-Унгария и дори Багдадската железопътна линия.
След започването на Първата световна война той се противопоста­вя на становището на Бетман-Холвег, че „главният враг е Русия, война­та с Англия - бързо преминаваща буря". Тирпиц настоява да се проведе генерално сражение с британския флот още в самото начало на войната, противопоставяйки се на плана на император Вилхелм II за „малка мор­ска война", което изобщо не се отразява на личните им отношения. Зато­ва той пише в спомените си: „Аз винаги се стараех да удовлетворявам желанията на Кайзера - дори и онези, които по правило биха могли да бъдат сметнати за каприз... Същевременно оставах непоколебим по всич­ки свързани със строителството на флота въпроси. Аз невинаги можех да говоря онова, което мисля, но с Кайзера бях искрен."111
През 1916 г, предвиждайки затягането на войната и отлагането на светкавичната победа в неизвестното бъдеще, Тирпиц изработва доку­мент за сепаративен мир с Русия със следното съдържание:
- Границата на Германия ще се придвижи до река Нарев, в замяна на което Русия ще получи част от Източна Галиция*.
- За отстъпването на тази територия Австрия ще бъде компенсира­на с Новопазарския санджак и Албания.
- Да се поиска от Турция правото на свободен преход на руските кораби през Дарданелите, а що се отнася до Константинопол, руснаци­те са длъжни да разберат, че ние не можем да допуснем падането на Русия.112
Тези предложения остават само на хартия, но показват съществе­ните различия в стратегическото мислене на Тирпиц и на Големия гене­рален щаб.
Третият фактор, станал причина за пълния срив в англо-герман-ските отношения е встъпването на престола на крал Едуард VII.113 Това става на 22 януари 1901 г., когато той е вече шейсетгодишен. Дотогава за престолонаследника се знае малко и мненията за него се оказват неточ­ни. Известен е като любител на конни състезания, светски развлечения, игра на карти и чести посещения в аристократичните клубове.
Малко известни са онези черти на неговия ум и характер, които ще се проявят по време на деветгодишното му управление. Неговата майка кралица Виктория ревниво го държи далеч от държавните дела, което именно става причина за пораждането на съществуващата помежду им продължителна студенина.
Едуард VII се оказва човек с голям и изключително гъвкав ум, ши­рок кръгозор, безкрайно притворен, много талантлив дипломат, отличен
* По онова време Галиция е част от Австро-Унгарската империя.
158
познавач на световната и в частност на европейската култура. Съвре­менната, а по-късно и следвоенната германска публицистика единодушно определят Едуард VII за злия гений, погубил Германия.
На английския крал се приписва създаването и осъществяването на програмата за обкръжаване на Германия в железен обръч от враж­дебно настроени държави - създаването на Антантата, на която бе съде­но да разруши империята на Хохенцолерните.
В началото Европа е изумена, но скоро свиква с това положение на нещата. Кралят на Англия от времето на Стюартите, по традиция и кон­ституция лишен както от правото, така и от възможността да действа самостоятелно, се разхожда из европейските столици, сключва съюзи, които обвързват и задължават страната му, произнася многозначителни речи, последвани от тайни, вълнуващи цяла Европа преговори между него и министрите на европейските държави - и на цялата тази огромна по своите последици дейност на Едуард всички министри от четирите кабинета, сменили се по време на царуването му, гледат по един и същи начин като на нещо желано, напълно положително и дори необходимо. От магната и консерватора лорд Солсбъри до единия от лидерите на Лейбъристката партия Кейр-Харди и много други дейци с различна по­литическа ориентация - според всички тях политиката на краля е без­крайно важна за бъдещето на страната.
Тези факти показват, че Едуард VII се появява на политическата сцена тъкмо когато обстановката за осъществяването на неговите идеи е напълно подходяща.
Тук трябва, разбира се, внимателно да се отсее казаното с обичай­ната дипломатическа престореност в речи, тостове и статии от всичко онова, което се чете между думите и редовете, и накрая от най-важното, което впоследствие се превръща в реална политика.
Обичайните думи са: „Англия е застрашена!" С всяка изминала го­дина Германия не само все повече и повече я измества от всички пазари, но и изгражда огромен флот с пряката и прозрачна цел рано или късно да победи Англия и ако не й отнеме властта над моретата, то поне да я подели и да й отнеме колониите.
Със строежа на Багдадската железница Германия заплашва не само Индия, но и Египет и Суец - при това ги заплашва със Сухопътните си войски, които несъмнено са по-силни от английските. Тази заплаха ста­ва още по-сериозна след тясното сдружаване между Германия и Тур­ция. Успоредно с това Германия е толкова могъща на континента, че френско-руският съюз не може да се надява на победа над Германия, Австрия и Италия. А това, че Италия ще воюва съюзена с Германия и Австрия, с които е във формален съюз, се приема за повече от вероятно. При тези условия Англия е напълно изолирана, Франция и Русия са
159
нейни дипломатически врагове и се стига дотам, че в печата в самата Франция открито се поставя въпросът: Кой е по-големият ни враг? Гер­мания или Англия?
Така Англия наистина се оказва в опасно положение. Единствено­то, което може да я запази, е създаването на толкова мощен съюз, спосо­бен да се противопостави на всички войнствени стремежи на Германия.
Съюз с Франция и Русия - именно това е единственият изход от положението. Съюз, който сериозно би затруднил свободата на дейс­твие на Германия и значително би ограничил шансовете й за победа. На пръв поглед една отбранителна задача, целяща опазването на европей­ския мир.
Така Едуард се поставя в центъра на най-сложните дипломатичес­ки игри и тайни преговори, насочени към една основна цел - Германия да бъде обкръжена от враждебно или неприятелски настроени велики и малки държави.
Интересен е механизмът на действие, с който Едуард постига свое­то - редовни пътешествия до Париж, Рим и Ревел, където кралят про­правя първите стъпки и въпреки това провежда принципни и важни разговори с държавни и правителствени ръководители, които иска да привлече в антигерманската коалиция. Британското правителство и министърът на външната политика държат краля напълно информиран по всички въпроси. Когато основните клаузи на договора са готови, в преговорите се намесва и външният министър, след което договорът се одобрява от кабинета и влиза в сила.
Всички съвременници имат единодушно мнение, че авторитетът на краля сред министрите е колосален. Основната политическа цел не се променя, а в дипломатическата тактика и интригите Едуард няма равен на себе си. По времето на неговото царстване министрите свикват с това най-деликатната и трудна в началото работа да бъде поемана лично от краля.
По онова време английският парламент рядко се намесва във външните работи на правителството, което от своя страна не смята за нужно да огласява своите действия, нито тайните им цели. По този на­чин всички възможности за свобода на действие на краля остават от­крити. Никой не му иска сметка, никой не му пречи - гъвкавата парла­ментарна машина му предоставя на практика пълно всевластие в меж­дународната политика, с каквото от времето на Стюартите не се е полз­вал нито един английски владетел.
И затова е важно да видим какви ще бъдат последиците от това.
Създаването на Антантата, разбира се. Това става на два етапа -през 1904 г. със сключването на англо-френското съглашение и през 1907 г., когато към него се присъединява и Русия. Създадената през 1904 г.
160
структура се нарича първаночално „сърдечно съглашение", а след 1907 г., тройно съглашение, чието кратко наименование е Антанта.
По този начин демонстративно осъществяваните през 1907 и 1908 г. „сърдечни" срещи между френския министър-председател и английския крал Едуард VII ясно показват, че този път не става дума за Персия, Афганистан или Тибет, а за нещо много по-важно - за съкрушаването на Германия като Велика сила.
Именно желанието да покаже, че за започването на войната е вино­вен не той самият, а Едуард VII, за когото немският погром се превръща в основна цел в живота, е причината Вилхелм II да възкликне през 1914 г.: „Той е мъртъв, но въпреки това се оказа по-силен от мен!"114
2. ИДЕЯТА ЗА „ВОЙНА НА ДВА ФРОНТА"
Още през 1871 г., както вече споменахме, Молтке стига до заключе­нието за необходимостта от воденето на война на два фронта - срещу Франция и Русия, за утвърждаването на германската империя. Своите идеи той излага в докладни записки от 27 април 1871 г. и от април 1879 г., на които ще се спрем по-подробно.
Неговият заместник генерал Валдерзее вижда себе си не толкова като самостоятелно мислещ стратег, колкото като ученик и изпълнител на стра­тегическото завещание на Молтке и затова запазва двата плана непроме­нени въпреки настъпилите във външнополитическата обстановка драстич­ни промени. Но в действителност има данни, че Валдерзее е бил противник на войната на два фронта едновременно и се е занимавал повече с планира­нето на превантивен удар срещу Русия, което представлява своеобразно отстъпление от стратегическите виждания на Молтке-Стария.
Затова стои въпросът, какви са неговите стратегически виждания за войната на два фронта, които макар и да не са изпитани във военната практика, са подготвени и запазени като документи още по времето на Бисмарк.
Първият е докладната записка до правителството от 27 април 1871 г. за поход срещу Франция и Русия.115 В нея Молтке отбелязва: „Най-опас­ният проблем, който заплашва съществуването на нова Германия, би бил една война с Русия и Франция. И тъй като възможността от такова усложняване не може да се изключи, ще бъде добре средствата за от­брана, които могат да бъдат привлечени, да се систематизират.
Опитът от 1812 г.* показва, че щом природните условия в Русия са
* Това е годината, в която войските на Наполеон I настъпват в пределите на Руската империя.
161
позволили разбиването на една 650 000-на армия, вътрешността на стра­ната би била опасна заплаха за всеки външен враг.*
Около 80 милиона души живеят в Австрия и Германия на терито­рия от 21 000 квадратни мили, докато в Русия население със същата численост живее на територия от 369 000 квадратни мили. Подобни мащаби създават разлики в климатичната и цялостната вътрешна струк­тура на страната, които сами по себе си са в състояние да я опазват от опитите за нападение.
От друга страна, същите тези фактори утежняват концентрирането на руските войски на границата, а на тази граница лежи Петербург, който е обграден от завоювани провинции със съвършено различни по произход, обичаи и вероизповедание жители, претопени в основното хомогенно ядро от 65 милиона руснаци. Русия разполага със симпатии­те на своите външни съседи, но не и на завладените народностни групи.
Огромните територии не дават възможност на коренното руско на­селение да се издигне до нивото на културните европейски държави. Нейните завоевания на север и юг водят главно до създаването на вътреш­ни армии, но Зунд и Дарданелите са още в чужди ръце. В последна сметка милиони хора от сродни по произход и религия народи очакват да получат от Русия своето духовно и материално освобождение.
Войните с Турция през 1853-1856 г. много точно показват, че мощ­ната флангова позиция на Австрия в Седмоградско прави невъзможен маршът към Константинопол... Освен това, ако Русия се насочи срещу Дунава, тя трябва да дислоцира силна армия на Висла, където Полша, една голяма държава със славянско население, е неин ожесточен враг.
Всички тези обстоятелства водят до извода, че в една следваща вой­на Русия ще напрегне всичките си сили, за да създаде главна операци­онна армия срещу Запада, т. е. срещу Прусия. Русия не може да я насо­чи срещу Турция заради Австрия по същите причини, поради които не може да я насочи срещу Австрия заради Прусия, защото там я очаква силна съпротива, която трябва да бъде преодоляна преди постигането на истинските й конкретни цели.
Досегашните добри взаимоотношения между дворовете на двете държави в Петербург и Берлин се зараждат в общата борба против фран­цузите. И изведнъж от раздробената Германия се надига един близък, но вече много силен съсед, стогодишните противоречия между Прусия
* Прави впечатление, че това е причината Русия да губи войните, които води по своите граници - Кримската и Руско-японската, и да побеждава, когато против­никът се намира на нейна територия, както става по време на Първата и Втората световна война. Очевидно вътрешните географски, природни, транспортни и други особености оказват негативно влияние върху самата руска армия. Подобно станови­ще може да бъде открито при Фр. Енгелс.
162
и Австрия изглеждат превъзмогнати и дълготрайното разбирателство между тях започва да стопява руските симпатии.
Реално погледнато, трябва да се допусне, че в бъдеще Австрия ще държи за Германия против Русия, защото без нейната помощ тя въобще няма да може да съществува. Чехите имат претенции към Цислайтания, привилегированата позиция на поляците в Транслайтания* насочват многобройни румънци към дунавските княжества, сърбите, които са единствената здрава нация, вегетират към Сърбия, която от своя страна се стреми без успех към Босна и Катаро. Далмация се подчинява дото­гава, докато не плаща данъци и не дава войници в армията. Дуализмът заплашва да се превърне в плурализъм, който уврежда единството на армията, а германският елемент, който играеше ролята на обединяващ, защото успяваше да запази единството на различните народности, за­почва да се отпуска. Едно преминаване на немците от Австрия към Гер­мания бе довело до пълното разпадане на старата империя. Безусловно не можем да наблюдаваме безучастно такава катастрофа: ние самостоя­телно трябва да унищожим Австрия или трябва да я пазим.
В първия случай последиците са непредвидими, затова си позволя­вам да посъветвам още в мирно време - чрез морално засилване на гер­манския елемент, а през време на война - с оръжие в ръка да се помогне на Австрия. Австрия ще предвиди, че при заплаха от война на Русия само срещу нас, дори и да не се спогоди с всички средства с кабинета в Петербург, нейното падение ще бъде сигурно. По този начин аз пре­движдам едно коопериране с Австрия.
Финландия, Кавказ и Полша** са завоевания, чието население при всяка война, особено когато тя отначало получи неблагоприятен ход, са готови да си върнат самостоятелността или възстановяването на старите национални връзки. Източните морски провинции (тук се има предвид Прибалтика - б. м) с преобладаващо германско население и протестант­ско вероизповедание са засегнати от провежданата русификация, а съще­временно Петербург не е недостижим както по вода, така и от сушата.
Освен това при все още неподготвените комуникации Русия е при­нудена да държи войски на различни, отдалечени един от друг пункто­ве и да организира армии, които остават неизползваеми.
* В по-стария немски език тези понятия, които имат геостратегическо значение обхващат земите над и под течението на река Лайта. Съществувало до I св. война наименование на Унгария - Унгария, Трансилвания, Войводина, Славония и Хърват­ско, които спрямо Австрия се намират оттатък р. Лайта, която на места очертава границата между двете страни.
** Тук е интересно да се отбележи, че това предвиждане на Молтке се сбъдна за Финландия още през 1918 г., а за Кавказ и Полша след загубата от Съветския съюз на Студената война.
163
3 дивизии
4 дивизии
2 дивизии
9 дивизии

4 ½ дивизии
7 дивизии
1 дивизия
1 дивизия
13 ½ дивизии



3 дивизии
1 дивизия
2 дивизии
6 дивизии

1 дивизия

2 дивизии

2 дивизии
5 дивизии
½ дивизия
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:29 pm    Заглавие:  

Това налага следното разпределение на силите:
Прибалтика
- във Финландия за гарнизоните при крепостите
- за охрана на Петербург и Кронщат
- за Прибалтийските провинции Общо
Западните провинции
- в осемте западни крепости 45yyyhuiy
- в 14-те губернии на Полша
- Варшавски гарнизон
- Литовската крайбрежна охрана Общо
Черноморското крайбрежие
- крепости и градове по брега от Керч до Бендер
- в Бесарабия
- резерви за Белорусия и Крим Общо
Кавказ
- два набора казаци
- части за замяна на войските от Дагестан и областта на Терек
- гарнизони и крепости в Транскавказия
Общо
На северните брегове

34 дивизии
ОБЩО

Същевременно дивизии в състав от 12 000 души, общо - 400 000 души, ще са необходими за местните гарнизони, охрана на тиловите скла­дове и транспортните връзки, така че те ще отпаднат от действащатата армия.
Ако това изчисление е вярно и се запази същото съотношение на силите, остават 30 дивизии в състав от 136 000 души в действащата ар­мия, които при една нападателна война не могат да бъдат на нивото на нито една от двете съседни сили (тук Молтке има предвид Германия и Австрия - б. м.).
При отбраната на Полша, естествено, ще бъдат привлечени и дис-лоцираните там седем дивизии, които, като се пресметнат и гарнизо-
164
ните на крепостите, ще увеличат силата на Западната армия до 240 000 души.
Освен това възможна е коалиция, при която Англия заплашва Пе­тербург, Турция, река Дунав, докато германските и австрийските вой­ски стоят на границата. Това ще доведе Русия до разпръскване и разпи­ляване на силите. При война само срещу континенталните държави една голяма част от тези сили ще се концентрират на Висла, затова полити­ческата тежест на Русия в Европа зависи главно от въоръжените сили, които могат да бъдат концентрирани в Западната армия.
При война само в Германия и Австро-Унгария ще може да бъдат дислоцирани сили, както следва:
1 дивизия
2 дивизии 2 девизни 6 дивизии 5 дивизии 4 дивизии
20 дивизии
- за Финландия и Бяло море
- в района Петербург-Кронщадт
- присъствие по Черно море
- Кавказките провинции
- в Бесарабия
- във Варшава и четирите крепости
Общо
Тогава в действащата армия остават 27 дивизии, или 325 000 души, за времето, което прекарат на територията на Полското кралство, ще трябват 20 дивизии и тогава за офанзивата остават 240 000 души.
Съмнително е обаче дали първоначалните големи числа са наисти­на реални, защото в Полша войната ще се води приблизително така, както на вражеска територия.
Ако позицията на Турция стане неопределена, тогава в Бесарабия ще са необходими повече от 72 000 души.
Може да се твърди, че Русия е относително слабо организиран на­падател на война. Там отдавна се търси начин чрез опълчението да се облекчи високият военен бюджет. Но опълчението, което трябва да за­мени активните кадрови формации от вътрешната охрана, гарнизонната служба и допълващите батальони, не е организирано още в мирно вре­ме и затова може да допринесе малко по време на война. То не е годно да участва в бойните действия, нито да замести напълно редовни части. Само настъплението в дълбочина може да им придаде някаква военна годност, докато за сражение в граничните фронтови райони то е безпо­лезно, както това се вижда в последните руско-турски войни от 1856 г., когато под знамената бяха свикани 2 250 000 души.
Освн това може да се приеме, че за Русия няма да е лесно да води война освен може би срещу Китай или Персия, ако не се намери съюз­ник в Европа.
165
Може да се предположи, че това ще бъде Франция и може би Да­ния, ако в известен смисъл са се възстановили от пораженията през по­следните войни...
Тежестта от един такъв съюз зависи в голяма степен от нас.
Австрия е напълно защитена на запад от Германия и Швейцария. Тя може да концентрира цялата си сила на изток, като остави само един обсервационен корпус в Илирия за защита на Триест и Катаро. В замяна на това Германия е заставена да подели своята сила на запад и изток. Не трябва да се надяваме, че чрез една бърза и щастлива офанзива в посока на Русия ще можем да се освободим от единия противник и тогава да се обърнем срещу другия. Ние току-що се убедихме колко е трудно да се приключи една победоносна война срещу Франция. От друга страна, пред нас лежи Курландия, една тежка за оценяване Полша, чието заво­юване ще бъде с двусмислена стойност и чието поглъщане е в противо­речие с принципите на Германската империя.
Въпреки, че едно новосъздадено кралство* може да служи като пред­пазна стена срещу полуазиатска Русия и може да защити интересите на всички европейски държави... Но една самостоятелна Полша е невъзмож­но да съществува без връзка с морето. Тъй като ние никога не можем да дадем Кьонигсберг и Данциг, то една такава държава може да просъще­ствува само в персонална уния с Прусия или да бъде разширена до Чер­но море, като включи Долиния и Подолието и ограждащите ги терито­рии с притежание на делтите на Буг и Днепър.
Що се отнася до Австрия, за нея завладяването на Дунавските кня­жества и проникването до устието на Дунава няма да бъде трудно, за­щото Русия, заплашена през Полша, не може да бъде силна на Дунава...
Както вече се показа, ние можем сами да поемем борбата против Франция, но заедно с това трябва да се стремим към здрава координа­ция с Австрия срещу Русия.
Тъй като за Франция е трудно да въведе всеобща военна служба, а националната гвардия се оказа ненадеждна, може да се предположи, че страната няма да може да подготви по-силна армия от сегашната, т. е. около 300 000 души.
В същото време Елзас и Лотарингия са в наша власт, както и силни­те крепости и по-предишните места за концентрация на войските Мец и Страсбург. Ние пресичаме и най-важната френска железопътна линия на изток, а нейното заместване от линията Нанси-Люневил е близо до наша територия.
* Такъв експеримент бе проведен на 5 януари 1917 г. по инициатива на новия австро-унгарски император Карл I, като от териториите на Галиция бе създадено ново кралство начело с хабсбургския ерцхерцог Вилхелм.
166
Линията, която имаме да отбраняваме, стига както по-рано от Люк­сембург до Швейцария и е съкратена с 10 мили, които по-рано даваха на французите пряк достъп до пруски Рейн през Диденхофен. Така едно френско настъпление през тези места до силната рейнска линия Кьолн-Майнц става изключено...
Това предполага създаването на две армии - едната за подготвяна­та офанзива и другата за охрана откъм Париж. За нашата концентрация най-удобни се оказват Страсбург и Майнц, защото с тамошните желез­ници бързо може да се достигне района до линията Триир-Кобленц-Диденхофен.
В Страсбург трябва да се концентрират I и II баварска дивизия и след това XIV и XIII армейски корпус.
Около Мец трябва да се концентрират XI, Х, VIII армейски корпус и Хесенската дивизия. По този начин ние ще разполагаме с 300 000 души, които ще се намират на четири дни преход от противника, намиращ се при Нанси и Люневил, като още преди сблъсъка поради по-добрата под­готовка се надяваме да успеем да се концентрираме преди пристигането на французите.
Възможността да се организира въстание в Полша, която е готова за това, ще застраши най-близките интереси на Русия повече, отколкото загуби на територии на юг.
Трябва да се има предвид, че железопътните линии до Ковно, Брест-Литовск и Варшава са пунктовете, където могат да се концентрират вой­ски от вътрешността на страната и така може да се предположи със сигурност, че основното място за концентрация на руските войски ще бъде в укрепения триъгълник Буг-Висла и Нарев, като в същото време на Прут могат бавно да се концентрират около 60 000-80 000 души.
Намиращите се в наши територии полски земи ни заставят да концен­трираме около Варшава една армия, която има всички предимства за действия по вътрешните оперативни линии, но тук трябва да се допусне и възможност за нейното обкръжаване от всички страни, ако против­никът - в зависимост от това, кой ще бъде той - започне пръв бойните действия. Ако своевременно се вземе необходимото политическо реше­ние, ние имаме възможност да бъдем готови за оперативни действия по-рано от руснаците.
Според условията на отбрана ние трябва да защитаваме три направ­ления:
- към Кьонигсберг,
- към Познан,
- към Бреслау.
По дългата около 100 мили граница от Мемел до Мисловиц не тряб­ва да се концентрираме върху само един, определен още в мирно време
167
пункт, а вероятно ще бъде необходимо, както през 1866 г., да подготвим отделни армии и, както бе тогава, да търсим тяхното обединение на те­риторията на противника и ако е възможно, на територията на самото сражение...
Същевременно за Русия завземането на Западна Прусия е един шанс от гледна точка на запазване на вътрешните полски територии. Опити за постигането на тази важна цел бяха правени през Седемго­дишната война и при похода от 1812 г. Не е невъзможно част от руски­те въоръжени сили, може би гвардейският или гренадирският корпус да атакуват Ковно, подкрепяни от юг, за да осъществят завземането на тази територия. След успеха на такава операция ще се наложи еднов­ременно обкръжаване на Кьонигсберг, Данциг, Грауеданц и Торун на самия бряг на Висла.
Възможно е посоката на главния удар директно към Берлин да започне от Варшава. В тази посока руските въоръжени сили, при което една силна руска армия, при заобикаляне на нашите силни позиции на Висла може да стигне на наша територия. Тя ще трябва да обсади само крепостта Познан, да обкръжи крепостта Кюстрин и да наблюдава от­далеч Глогау, но в този случай на нас се отдава възможност да я уда­рим във фланг от Прусия, ако сме толкова силни да можем да започ­нем офанзива.
Силезия не може да бъде отбранявана толкова ефективно дори и от силна армия, защото разстоянието от Прусия е голямо и превземането на толкова важния, но почти неохраняван Бреслау ще даде на Русия блестяща възможност да разгърне похода си към Берлин, защото и Гло­гау може да окаже слаба съпротива. Затова е добре да бъде създадена една специална армия за защита на Силезия, ако не сме в състояние да разчитаме на нашите съюзници.
Вече бе отбелязано, че Австрия може да разполага с почти всички­те си въоръжени сили на изток свободно. Дори и да иска да придобие нещо по Дунава, пак й остават сили да изпрати една армия в Галиция и тя трябва да направи това, понеже не може да допусне възникването на самостоятелни полски и рутенски* национални движения. Концентра­цията при Краков вече е решена, за да може да бъде използвана желе­зопътната линия до Честнохов. Дори и превъоръжаването на Австрия да върви бавно, както може да се очаква, присъствието на една армия в Силезия ще я запази.
Очевидно обаче запазването на всички територии лежи в една во­дена от провинцията Прусия решителна офанзива. Разстоянието оттам
* По онова време Рутения се нарича намиращата се в границите на Австро-Унгарската империя Западна Украйна.
168
до Варшава е два пъти по-късо, отколкото до силезийската граница, и нашето движение на север ще спре всяко придвижване на противника на запад и ще го застави да отстъпи.
Следователно ние трябва да бъдем в Прусия колкото се може по-силни и да концентрираме там своите главни сили, но така, че да не оставяме без всякаква защита Познан и Силезия въпреки ограничените възможности на транспортните линии, които биха ускорили една кон­центрация по долното течение на Висла.
При положение че една австрийска армия се концентрира при Кра­ков, предлагам следната дислокация на нашите армейски корпуси:

жп пункт за разтоварване
пункт за концентрация
Корпус

1-ва и 2-ра ландверна дивизия в района на Гумбинен и Инстурбург
Последните две имат задачата да прикриват границата срещу Ковно и да наблюдават, а ако е възможно, и да разрушат железопътната линия в този район. В случай на нужда ще отстъпят към Кьонигсберг и Льотцен.
Един силен кавалерийски корпус, попълнен с необходимата пехота от състава на I армейски корпус, трябва да настъпи веднага срещу Ковно и оттам да разруши напълно преминаващата на изток жп линия.
Ако подготвените корпуси започнат преход съгласно плана, то те трябва да се съединят на третия ден с XII и VI армейски корпус при Коло.
Естествено, трябва да бъдат подготвени предварително други и по-ранни концентрации. От оперативна гледна точка има само една успеш­на възможност - едновременното пристигане при Варшава. Успоредно с това е целесъобразно заедно с офанзивата от Прусия да стане среща с V армейски корпус на десния бряг на Висла".
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:30 pm    Заглавие:  

От втора докладна записка от 3 февруари 1877116 г., посветена на една бъдеща война на два фронта срещу Франция и Русия, става ясно не
169
само желанието на Молтке да воюва, но и това, че зад него стоят не само генерал Валдерзее, но и целият генералщабен офицерски корпус. Пра­ви впечатление, че в този документ двама бъдещи противници все още се равнопоставят, което след смъртта на Молтке както Валдерзее, така и Шлифен ще се опитат да ревизират.
В този документ Молтке се спира само на военни и военнотехниче­ски въпроси, но той не е сигурен в единството на мотивите за една обща руско-френска офанзива срещу Германия.
По този повод Молтке пише: „Трудно е да се предвиди по какъв повод Русия ще бъде готова да се съюзи с Франция срещу нас.
Германия само по силата на създалите се два пъти през този век обстоятелства нанася на Франция тежки поражения. Едно засилване на френската власт чрез взривяване на Имперския съюз* и възстановява­нето на Рейнския съюз, нещо, което е невъзможно да бъде в интересите на Русия. Следователно целта на войната може да бъде ново разширя­ване на вече достатъчно големите френски територии.4'
Руският интерес се анализира по следния начин: „Завземането на Горна Силезия или на Великото херцогство Познан ще засили влияние­то на настроените срещу Русия полски елементи и по никакъв начин няма да защити нейните граници. Затова само завоюването на Прусия с нейните пристанища Кьонигсберг и Данциг** могат да бъдат ценно по­стижение за Русия.64
Молтке продължава: „Ако все пак този малко вероятен съюз бъде сключен, ще трябва да воюваме на два фронта, отдалечени на 200 мили, и то при възможност да противопоставим на единия неприятел равно­стойни сили, а срещу другия да се задоволим със слаби сили и отбрани­телни действия.
При отбрана срещу запада, Рейн и големите бойни полета са добре дошли за нас, докато в провинцията Прусия избраните съобразно желе­зопътните линии центрове за концентрация на противника при Вилно и Варшава могат да бъдат обкръжени от наша територия.
Същевременно трябва да се има предвид, че френската армия на 12-ия ден от обявяването на мобилизацията ще бъде на нашата граница,
* Използвайки този термин, Молтке има предвид това, че от държавноправна глед­на точка Германската империя не е хегемонно държавно образувание, а представлява конфедерация от кралства и княжества, чиито владетели се намират в лични (своего рода васални) отношения с краля на Прусия, провъзгласен за Германски император.
** Тук не можем да не се съгласим с правилното прогностично виждане на Молтке, защото съгласно конференциите в Ялта и Потсдам Кьонигсберг стана тери­тория на Руската федерация, въпреки че е отделена от нея от балтийските страни, а Данциг (Гданск) бе даден като компенсация на Полша срещу излизането на съвет­ската армия на Висла, нещо което не бе променено нито на срещата в Малта, нито след разпадането на бившата ГДР.
170
при което дори по-нататъшното укрепване на Мец става двусмислено, ако още там не се срещнем с неприятеля.
Поради по-малко развитата железопътна мрежа, въпреки че поло­вината от армията й е мобилизирана, Русия ще може да достигне едва на 16-ия или 20-ия ден линията Ковно-Радом с 200 000 души и от Вар­шава до нашата граница има поне 5-10 дни преход.
По тази причина аз вярвам, че нашите основни сили трябва да се концентрират срещу запада. При това положение на нещата ние не сме в състояние да обявим мобилизацията достатъчно рано и затова ни оста­ват малко дни предимство, докато позицията на Франция не е напълно ясна, затова предлагам съобразно поведението й веднага да й се обяви война. При незабавна офанзива, вероятно от двете страни ще имаме във Франция решаващо сражение още преди третата седмица. Ако то е ус­пешно за нас, няма да можем да преследваме врага до Париж. Затова трябва да се предостави на дипломатите, дори ако се наложи чрез прин­ципа status quo aute , да ни оставят от тази страна спокойствие."
Тук правят впечатление две неща:
- определен отказ на Молтке от принципа на пълно унищожаване на противника, зад който той стоеше безусловно при предишната война с Франция;
- предоставянето на дипломацията, т. е. на Бисмарк, намирането на окончателен изход от положението, което показва, че не е уверен в пълна победа във войната на два фронта.
Същевременно той поставя изхода от тази война в зависимост от наличието на съюзници, което в определен смисъл потвърждава каза­ното по-горе. Според него: „Дотогава, докато не знаем дали ще намерим съюзник в лицето на Турция, дали Англия ще защити нашето крайбре­жие и дали Дания ще се въздържи от враждебни действия и преди всич­ко каква позиция ще заеме Австрия, общата ни позиция не може да бъде конкретизирана."117
Тъй като този документ съдържа в себе си в ясно загатната форма една промяна в традиционната политика на Германия по отношение на Русия, е необходимо да се направи известен преглед на техните отноше­ния, за да се установят корените на това развитие. Те се състоят, общо взето, в следното:
- Възникналото на Берлинския конгрес напрежение между стра­ните започва да дава своето отражение, още повече че Бисмарк е на мнение, че нерешаването на Източния въпрос подрива единството на Великите сили и гарантира водещото положение на Германия.
- Успоредно с това се засилват връзките с Виена, което показва неговата далновидност в споровете с военните след Австро-пруската война. През февруари 1879 г. е обнародвано австро-германско съглаше-
171
ние за отмяна на тази точка от Пражкия мирен договор от 1866 г., която предвижда провеждане на референдум в Северен Шлезвиг дали да бъде част от Прусия или Дания. На практика това означава, че тази терито­рия се присъединява към Прусия с поддръжката на Австрия и предиз­виква недоволство в Петербург.
- Засилва се панславянската пропаганда в руския печат и започва критика срещу основния поддръжник на Бисмарк в Русия - канцлера Горчаков.
Същевременно германският канцлер също променя своята пози­ция, отстъпвайки от становището, че Русия е неговият основен съюз­ник. Сега той ясно дава да се разбере, че е безполезно да се правят опити за спечелването на Русия с различни отстъпки и че чувството на благодарност към нея не може да доведе до подчинение на съюза с Австро-Унгария, който е по-надежден и изгоден за Германия, отколко­то този с Русия.
В този деликатен пункт император Вилхелм I се опитва да се про­тивопостави на Бисмарк и продължава да подозира Австрия в реван­шизъм, докато Бисмарк не заплашва с оставката на цялото правителст­во и напълно сломен Вилхелм I се съгласява с него. Зад Бисмарк заста­ва и групата на военните, както и бъдещият император принц Вилхелм. Начело с Валдерзее те успяват да внушат на вече доста застарелия Молтке да подготви още два документа с аргументи за необходимостта от превантивна война против Русия и за провеждането на война на два фронта, които заслужават интерес. Единият от тях е под формата на докладна записка до правителството, а вторият под формата на лично писмо до канцлера Бисмарк, но те отразяват вече ясно оформилите се противоречия с Русия.
Докладната записка е от април 1879 г.118, т. е. малко след Берлин­ския конгрес, и в нея се отбелязва: „В последната ориенталска война* Русия с помощта на почти цялата си армия не успя да постигне успехи, отговарящи на очакванията на нацията. Кръстът не можа да прогони полумесеца от куполите на „Света София" в Константинопол.
Това прави недоволството в страната явно, което съвършено неспра­ведливо се приписва на неутралната позиция на Германия.
Ако това състояние на вътрешното положение доведе до война с Германия, без съмнение ще се намеси и Франция. След като Париж отново е укрепен и на германската граница е построена верига от крепо­сти и изнесени напред фронтове, вече не може да се разчита на бързо решаване на борбата в тази посока.
* Тук под Ориенталска война Молтке разбира освободителната за нас Руско-турска война от 1877-1878 г.
172
Ако се наложи да водим едновременно война на два фронта, раз­делени на 150 мили, трябва да използваме големите предимства, които ни дават река Рейн и нашите силни крепости за отбрана на запад, и всички налични сили да бъдат употребени за настъпателната офанзи­ва на изток.
Това действие ми се струва правилно и необходимо, защото най-близкият обект за окупация ще бъде провинция Прусия с нейните при­станища, които ще бъдат напълно обкръжени от руските въоръжени сили и със своите слаби сили за нас ще бъде трудно да се наложим.
При състоянието, в което според най-новите разузнавателни сведе­ния се намират руските железници и при финансовото състояние на империята, което няма да се подобри, може да се предположи, че ще бъдем изправени пред противник, чиито въоръжени сили са разположе­ни напред в приграничната полоса от доста време, още преди да се е развила цялостната руска военна сила. Не по-рано, а вероятно по-късно от 21-вия ден на мобилизацията Русия ще може да концентрира:
- при Ковно 17 000 души;
- при Гродно 18 000 души;
- при Варшава 51 000 души;
- при Радом 67 000 души;
- при Плок 15 000 души.
Тези 200 000 души с 600 оръдия могат до 8 дни да бъдат засилени до 348 000 души.
Доколко противниковите сили ще нарастват, ще зависи в голяма степен от Австрия и нейната позиция.
Можем да се надяваме, че нашата дипломация ще се погрижи за това, Австрия да се намеси активно на наша страна или поне да бъде неутрална.
За отбраната на Рейн ще определим XIV, XV, VII и XIII корпус, заедно с 25 дивизии, които ще трябва да засилят гарнизоните в Мец и Страсбург да бъдат способни за нападение и да окажат сериозна съпро­тива едва на десния бряг на Рейн.
Тогава свободни за изток ни остават:
- 1-ва армия, IX и VII корпус 100 000 души;
- 2-ра армия, II, III и Х корпус 100 000 души;
- 3-а армия V, IV, II баварски и
I баварски корпус 120 000 души;
- 4-а армия VI, XII, XI и Гвардейския корпус 130 000 души,
които могат да бъдат готови за оперативни действия между 20-ия и 23-ия ден и ще заемат позиция:
- 1-ва армия при Растенбург;
- 2-ра армия при Солдау;
- 3-а армия при Торн;
- 4-а армия при Гнезен.
Подготвяните евентуално за използване в случай на нужда XVI и XVII корпус остават вън от внимание, понеже ще бъдат готови едва 12 дни по-късно и няма да могат да бъдат използвани за първата офанзива. В този случай армията ще бъде своевременно засилена с дивизии от запаса.
Съществуващата железопътна мрежа не позволява четирите армии или поне две да бъдат концентрирани на едно място без загуба на време. Както в похода от 1866 г., тук също обединяването трябва да стане на вражеска територия, затова няколко дни предимство в бойната готов­ност са от особено голямо значение.
2-ра и 3-а армия в състав около 200 000 души ще достигнат за чети­ри марша Плок, но русите няма да приемат там сражение, а ще се оттег­лят. Тогава с превъзхождащи сили ние ще заемем десния фланг на Вар­шава, докато нашата 4-а армия настъпва към левия.
Ако тогава русите поискат да предприемат нещо против провинция Прусия, те ще трябва да привлекат за това еталона при Гродно и това ще ги направи при Варшава още по-слаби.
Но тези техни сили няма да им стигнат и за да предприемат офанзи­ва срещу нашата 1-ва армия, те ще закъснеят най-малко с 8 дни.
Но въпреки една победа в Полското кралство, ние нямаме интерес да преследваме врага във вътрешността на страната и това ни дава възможност чрез удобните железопътни връзки да използваме голяма част от армията срещу Рейн."
Или казано с други думи, и при планирането на похода срещу Ру­сия Молтке се отказва от стратегията на пълното обкръжение и унищо­жаване на противника, давайки му теоретичната възможност да се от­тегли, прегрупира и отново да се яви на полесражението.
Тежката криза, в която изпада европейското равновесие на силите за времето между 1885 и 1887 г., е нещо, което намира отражение в стратеги­ческото мислене на Молтке, и оттам в генералщабното планиране. Оче­видно решимостта за унищожаване на противника, ясно подчертана във войните против Дания и Франция и отчасти против Австрия, сега отстъпва място на действия, които могат да бъдат характеризирани като полумерки от военна гледна точка. За това говори и двукратното искане на помощ от дипломацията в последния документ, нещо, което ясно подчертава невъзможността на Германия да води война на два фронта с пълна увере­ност в крайната победа. За това допринасят и следните факти:
- Напрежението между Австрия и Русия за бъдещето на Балкани­те се изостря в опасна посока.
174
- Като последица не се стига до възстановяването на „Съюза на тримата императори"* през 1887 г., което е ясен сигнал за преориентиране на руската външна, а оттам и военна политика.
- Почти по същото време Германската империя отново се оказва на прага на нова война с Франция поради изострените реваншистки наст­роения на Париж, в резултат на която все по-вероятният съюз между Франция и Русия против - Германия придобива все по-реален облик.
- Сключеният като политическа компенсация и преди всичко по настояването на Вилхелм I договор с Русия, наречен в дипломатическа­та история на Германия „Договор за защита на тила", в действителност не оказва почти никакво влияние върху развитието на реалната поли­тика на конфронтация между основните европейски държави.
- В тази обстановка генерал-фелдмаршал фон Молтке не без силна­та подкрепа на генерал Валдерзее прави последен опит за започване на превантивна война срещу Русия, аргументите за което са изложени в лично писмо до Бисмарк от 30 ноември 1887 г., както и в една паметна бележка за хода на превъоръжаването на руската армия. В него Молт­ке, вече в много напреднала възраст, пише: „Общото впечатление от провежданата в руската армия подготовка води до заключението, че Русия съвсем непосредствено се готви за война. Предприетите тази го­дина мерки говорят за частична мобилизация, както и за всеобщо вой­сково придвижване.
На същите размисли навява и опитът от миналото - преди всяка война Русия използва методи, които най-точно съответстват на военни­те нужди. Целесъобразно замислената и системно изграждана желе­зопътна мрежа, както и често повтаряните мобилизационни мероприя­тия от малък мащаб и свързаните с тях настъпателни преходи показват, че проблемите с размерите на територията и типичните за руската ар­мия особености са напълно преодолени. Подобни изводи в никакъв слу­чай не са без основание, още повече че руските вестници все по-открито тръбят за необходимостта от изпреварване на бързите темпове на гер­манската мобилизация, за да може колкото е възможно по-бързо да се постигне най-високата бойна готовност на разположените по западната граница части. Това мнение се потвърждава и от високия мирновреме-
* Съюзът на тримата императори е създаден с формален договор от 6 юни 1881 г. между Германия, Русия и Австрия. Този монархически триъгълник е плод на дейст­вия на различни сили и носи различни цели и надежди. Най-ясна е позицията на Бисмарк - чрез него той се стреми да изолира Франция от Русия и да направи гер­манската политика независима от Виена и нейните амбиции на Балканите, неизбеж­но водещи до усложняване на руско-австрийските отношения, но претърпява неус­пех. По този въпрос вж. С. Д. Зказкин - „Конец австро-русско-германского союза", Москва 1974 г.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:30 pm    Заглавие:  

175
нен състав на кавалерията, снабдяването на всеки шест оръдия с по две коли муниции и преди всичко от прехвърлянето на конната артилерия на запад.
Панславянската преса с удоволствие подчертава, че е дошъл мо­ментът за окончателното разчистване на сметките с Австро-Унгария.
В Русия са точно информирани за плачевното състояние, в което се намира австрийското пехотно въоръжение, като при това вярват че на­шата нова пушка не е качествена. Тук се крие опитът да се нанесе удар върху Австрия с надеждата*, че ние може би наистина ще допуснем това да се случи.**
От военна гледна точка за нас тази опасност е много сериозна, неза­висимо от това, дали имаме задължения към австро-унгарските си съсе­ди или не.
Останем ли неутрални, трябва със сигурност да допуснем, че Авст­рия ще бъде победена, ако изчака превъоръжаването на противника. Ако Русия разполага с време, тя ще стане достатъчно силна, за да на­падне Австрия с превъзхождащи я сили, като в същото време държи в готовност своите здрави позиции на западния бряг на Висла. Първата последица от загубата на Галиция или поне на Източна Галиция ще бъде австрийското поражение, а втората - двусмислен мирен договор, което не е чуждо на австрийските традиции. Печеливша руска войска в Галиция или в горното течение на Висла за нас ще означава заплаха за Силезия, както и за източна Прусия, при това една доста конкретна за­плаха.
Може да се предполага, че австро-германското стратегическо съот­ношение може и да не ни бъде изгодно, същото важи и в случай, че противникът своевременно е постигнал пълно развитие на своите въоръ­жени сили.
Взаимоотношенията ни с французите и убеждението, че те ще из­ползват създалата се възможност да ни нападнат, ни оставя единстве­ния шанс да използваме част от армията си за война на изток. Дадем ли й обаче време с изчаквателната си позиция, Русия е в състояние да настъ­пи срещу нас и срещу Австрия с превъзхождащи ни сили.
При създалите се обстоятелства изгодни шансове за победа ще има­ме само ако своевременно и заедно с Австро-Унгария предприемем ата­ка срещу Русия. Сериозността на сегашното положение се създаде, след като научихме, че Русия се въоръжава за война. Тук се крие и опасността тя да продължи своето превъоръжаване и до следващата пролет да го завърши. Към това трябва да добавим и зараждащото се
* В доклада изразът „ с надеждата" е подчертан от Бисмарк.
** В по л ето, отстрани Бисмарк е написал „Не!".
176
военно сътрудничество с Франция, която дотогава трудно може да се подготви за поход.
Ако искаме да се противопоставим на този поход и да не ни се нало­жи по-късно да воюваме при неизгодни за нас обстоятелства, ние не бива да позволяваме руската подготовка срещу Австрия да продължи, без значение дали тя остава сама или е заедно с нас. Зимата е подходя­ща за воюване срещу Русия, защото не само ни позволява да действаме по пътищата и замръзналото бойно поле, което ще повиши нашата по­движност, но и ще ни даде възможност да преодолеем предварително подготвените позиции на руснаците."119
Както вече споменахме, това е последният документ на стратегиче­ска тематика, лично подготвен от Молтке. През следващата година той излиза в оставка, като оставя Валдерзее сам да решава неразрешимите проблеми на войната на два фронта.
Приложената към писмото до Бисмарк справка за развитието на руските въоръжени сили от 1878 до 1887 г. има и военнотехническо зна­чение, затова предлагаме кратка допълнителна информация*.

3. ИДЕЯТА ЗА „КАНА" И „ПЛАНЪТ ШЛИФЕН"

Както стана дума по-горе, през лятото на 1888 г. поради пределната си възраст и лошото здравословно състояние генерал-фелдмаршал граф Хелмут фон Молтке излиза в оставка. Император Вилхелм II назначава на негово място генерал-лейтенант Алфред фон Валдерзее. В малкото на брой останали от него документи ясно се вижда, че, без да смее да ревизира което и да било от становищата на своя учител, той започва да насочва основната цел на предстоящата война на два фронта: на първо място срещу Русия, което (с изключение на последния цитиран доку­мент) Молтке не прави и се стреми да равнопостави противниците, да­вайки да се разбере, че смята Франция за по-опасна. На свой ред Вал­дерзее също не цели пълното унищожаване на руската армия и приема
* За да подкрепи своята теза за необходимостта от превантивна война срещу Русия, Молтке се позовава на въвеждането на всеобща военна служба в Русия, което чувствително повишава числеността на кадровия състав на армията до 3 129 800 души, допълването на трибатальонните пехотни полкове с четвърти, новото форми­ране на кавалерията от 6-ескадронен полкови състав и достигането на 1164 ескадрона. Повишени са калибърът и точността на примерване на полската артилерия в сравнение с 1878 г. Създадени са 24 резервни дивизии с по 16 батальона и 4 батареи, осъвременена е подготовката на запасните офицерски кадри. Подготвени са нови бойни устави, съкратени са сроковете за превъоръжаването на флота. На западната граница са изградени нови девет крепости. И накрая - от вътрешността на страната към Полша спешно са прехвърлени напълно комплектовани бойни части.
177
бъдещата война с Русия като „временно" военно отслабване, което би дало възможност за политическото постигане на търсената цел.120 Той допуска и германско отстъпление на западния фронт до линията на река Рейн и следващ успех на руския фронт след освобождаването на до­статъчно сили.
Може да се предполага, че това своеобразно двусмислие и непосле-дователност в стратегическото мислене на Валдерзее е породено от факта, че по времето, когато той е началник на Генералния щаб, въпросът око­ло създаването на бъдещите военни съюзи не е още решен окончателно и затруднява, определянето на съответните военностратегически стано­вища. Това люшкане между двете основни възможности - насочване на посоката на главния удар на германската армия на изток или на запад, продължава до 1891 г., когато Валдерзее излиза в оставка.
На мястото му е назначен генерал граф фон Шлифен. Той достига върха в своята военна кариера на 58-годишна възраст, но въпреки това с желязна упоритост, множество генералщабни обиколки и военни игри усърдно търси решение на все още висящия въпрос: Къде да се удари най-напред и с какви сили да се направи това. Негов пръв помощник в тази дейност е относително младият полковник Лудендорф, по онова време началник на Оперативния отдел на Генералния щаб, който през Първата световна война става оберквартирмайстер и по думите на амери­канската изследователка Барбара Такман е: „мъжът, който след някол­ко години щеше да има по-голяма власт над германския народ и герман­ската съдба от който и да било германец от времето на Фридрих II на­сам…”. Лудендорф полага огромни усилия за реализирането на страте­гическите виждания на началника си, когото особено много го цени.
Неговата огромна работоспособност признават дори критиците му, сред които е специалистът по военна история професор Ритер. Така на­пример, разсъждавайки върху променящата се, но придобиваща все по­ясни контури военнополитическа обстановка през времето от 1891 до 1905 г., той представя основите на своето стратегическо мислене в 16 студии, включващи всичко написано дотогава за провеждането на една бъдеща война с Франция, и 15 студии за възможна бъдеща война с Русия. А сами­ят принцип за воденето на война на два фронта е разработен в 19 докумен-
та, в които са изследвани почти всички реални възможности. (121)
По този повод един от неговите ученици в Генералния щаб - бъдещ военен министър - генерал-лейтенант Вилхелм Грьонер*, възкликва:
* Генерал-лейтенант Вилхелм Грьонер достига след падането на Лудендорф (1918-1919) до длъжността първи оберквартирмайстер, по времето на Ваймарската република е министър на войната, наричан тогава „министър на Райхсвера". Той е министър на вътрешните работи в многопартийните кабинети до 1930 г.
178
„Геният на граф Шлифен далеч надхвърля всички канцлери, министри и генерали от епохата след Бисмарк."
Основните цели и принципи на бъдещата война Шлифен свежда до три основни позиции:122
- Длъжни сме да определим бъдещата война като война на най-малко два фронта.
- Трябва да имаме предвид, че количественото превъзходство задължително трябва да бъде обвързано с по-добро качество на войски­те и въоръженията.
- Планирането трябва да предвижда непознавана във водените до­сега войни численост на войските.
Първата позиция Шлифен решава подобно на Молтке-Стария - чрез стратегически действия по вътрешните оперативни линии. Типичен за неговия начин на мислене в тази насока е документът, съставен след поредната генералщабна обиколка през 1901 г., според който „Германия има предимството да се намира по средата между Франция и Русия и по този естествен начин отделя съюзниците един от друг. Но това предим­ство ще бъде изгубено, ако войската се раздели и по този начин на врага се противопоставят по-малък брой войници от неговите. Затова Герма­ния трябва да се стреми първо да победи единия враг, докато другият е зает да мобилизира своите сили, и когато първият е вече победен, чрез използване на железопътните линии да получи числено превъзходство на другите бойни полета, което да бъде унищожително и за другите противници”.123 По този начин Шлифен също приема за основа написа­ното от Молтке и отчасти от Валдерзее.
Особено показателно за стратегическите възгледи на Шлифен е неговото становище за взаимоотношенията между войната и поли­тиката и особено силният негов интерес към контактите с полити­ческите инстанции, взимащи окончателните решения
Според принципа „войната е продължение на политиката с други средства". По първия въпрос Шлифен не поставя под съмнение (както понякога Молтке) ролята на политическото ръководство. Според него свободата на действие в политиката не може да бъде ограничавана от военни фактори и влияния.
Той смята, че политическото и историческото развитие могат и тряб­ва да оказват влияние при взимането на окончателните решения. Имен­но на тази основа след това да се взимат и решенията на Генералния щаб. От тази гледна точка политическото ръководство трябва да приеме решенията за характера на връзките и дали изобщо да се обвързват с държавите от Тройния съюз и особено с Австрия, както и за провежда­нето на предварително планирани и съгласувани разговори между генщабовете за провеждането на военните действия. На практика той се
179
ограничава само с представянето на аргументирани предложения, отра­ботени игрови военни условия.
Прави например впечатление, че без да говори открито за бъдещия характер на „Плана Шлифен", той провежда генералщабни игри имен­но в съответствие със своите възгледи, но въпреки всичко слага точната разделителна линия между военните и политическите решения. Това проличава особено ясно при провежданите под негово ръководство ге­нералщабни игри от 1901 до 1905 г., разработени на основата на концеп­цията за война на два фронта.
По този повод Шлифен отбелязва „извършването на голям поход на запад и малък на изток" (в пълна противоположност на Валдерзее), като разработва три възможности за нападение срещу Франция:
- Бързо решение (военна победа над Франция) без нарушаване на белгийския неутралитет и основна стратегическа база за настъпление­то по посока на главния удар от Лотарингия и Елзас.
- Бързо решение (военна победа над Франция) чрез изграждането на мощно дясно крило, последвано от преминаване през Белгия или Холандия.
- Заемане на позиция на изчакване до изясняване на политическо­то положение в зависимост от това, дали Франция няма да наруши бел­гийския неутралитет.
Тези три възможности са внимателно проиграни, което в общи ли­нии потвърждава изложеното по-горе.
През 1904 и 1905 г. обаче във връзка с окончателното оформяне на антигерманската коалиция политическото ръководство започва да търси окончателното решение чрез настъпление през Белгия и Холан­дия. Шлифен се противопоставя на този вариант и аргументите му са приети.
По този повод професор Ритер пише: „.. .с решението за обхващане на левия противников фланг през Белгия кристализира идеята, обсъжда­на през периода 1899-1904 г. Аргументите за и против западния поход показват, че началникът на Генералния щаб до 1904-1905 г. все още изобщо не е бил решен да залага всичко на една карта и решението за голяма офанзива срещу фланга на противника през цяла Белгия до Дюнкерк. Точно обратното, той особено внимателно разграничава ня­колко основни задачи, допълващи първоначалното решение:
- Обкръжаването не бива да бъде много разтеглено, защото след завършването му е възможна противникова атака при Лотарингия.
- Провеждането на настъпателни действия, ако противникът се ук­репи в крепостите си и премине в отбрана. Тогава се налага провежда­нето на фронтална атака, допълнена с обходно движение в Белгия и Люксембург.
180
- Възможно е противникът сам да наруши неутралитета на Белгия и да атакува там с лявото си крило. Най-добрият успех, ако той не го направи, би бил обхващането на неговото ляво крило през Белгия и евен­туално през Люксембург.
Това именно изречение издава съкровената мечта на Шлифен за пълното обкръжаване и унищожаване на противника, т. е. ново осъще­ствяване на идеята „Кана".
За какво става всъщност дума?
Мисълта за сражението при Кана, едно наистина изключително постижение на военното изкуство - по-малочислена армия да обгради и напълно да унищожи по-голяма от нея армия, дълго време занимава съзнанието на фелдмаршала, който излага в алегорична форма размис­лите си в отделна монография под същото наименование, на която си струва да обърнем внимание.
Битката при Кана124 се разиграва в равнината на Апулия, на левия браг на Орфанто, близо до селището Кана на 2 август 216 г. пр. н. е. Армията на Анибал стои с фронт на запад срещу армията на римския консул Теренций Варон, който през определен период от време се реду­ва на поста главнокомандващ с консула Емилий Павел, което от съвре­менна гледна точка представлява грубо нарушаване на субординацията и командването. Но не за това става дума.
Римляните разполагат със:
- 55 000 тежко въоръжени войници;
- 8000 леко въоръжени войници;
- 6000 конници.
Общо 69 000 воини на бойното поле и в двата укрепени лагера и освен това резерв от:
- 2600 тежко въоръжени войници;
- 7400 леко въоръжени войници. Общо 79 000 души.
Анибал разполага със:
- 32 000 тежко въоръжени войници;
- 8000 леко въоръжени войници;
-10 000 конници.
Общо 50 000 души.
Разположението на Анибал, който има срещу себе си значително превъзхождащ го противник, а зад себе си - морето, в никакъв случай не може да бъде наречено блестящо. Въпреки това Емилий Павел в съгла­сие с проконсула Сервилий искат да избегнат сражението. Те се опася­ват от превъзходната картагенска конница, с която Анибал печели сра­женията при Тичино, Требия и Тразименското езеро. Въпреки това Те-
181
ренций Варон се стреми към окончателен изход, за да отмъсти за поне­сените поражения. Той разчита на 55 000 тежко въоръжени войници срещу 32 на противника, още повече че в този брой влизат само 12 000 картагенци, а 20-те хиляди са иберийци и гали, чиито обучение и въоръ­жение не са достатъчно добри. За да подсили мощта на настъплението си, Теренций Варон построява армията си в нов, непознат дотогава боен ред. Според него тежко въоръжените войници са разгънати в три плътни линии. Първите две от по 4000 души в 12 редици и непосредствено зад тях третата линия, състояща се от 160 колони с по 60 човека всяка - 10 по фронта и 6 в дълбочина. Това разположение в 18 редици се струва на главнокомандващия недостатъчно дълбоко и той го променя - 36 реди­ци в дълбочина, при ширина на фронта от 1600 човека. Конницата била разположена по фланговете, а леката пехота имала задачата само да започне боя, като влезе в схватка с противника, и да поддържа конница­та, която и за двете противникови страни в битката има второстепенно значение.
Анибал противопоставя на неприятелския фронт само 20 000 свои воини иберийци и гали, които построява в 12 дълбоки редици. По-голя­мата част от кавалерията той разпределя по фланговете. По-голямата част от конницата е поставена под командването на Хаздрубал, на ле­вия фланг е разположена леката нумидийска конница. След конницата са разположени две части с по 12 000 тежко въоръжени картагенски пехотинци.
По време на настъплението Хаздрубал удържа победа над тежката римска конница, разположена на десния бряг на реката. Римските кон­ници са посечени, хвърлени в реката, разпръснати. Победителят обхож­да в тил пехотата и атакува левия фланг на римската кавалерия, която до този момент води нерешителен бой с нумидийската конница. Атаку­ваните от двете страни римляни и сега се оказват напълно разбити. Уни­щожил неприятелската кавалерия, Хаздрубал насочва удара си в тила на римската фаланга.
През това време напред се насочват и пехотните части на против­ника. При стълкновението галската и иберийската пехота са отблъснати не толкова от силата на удара на 36-те римски бойни редици, колкото поради своето лошо въоръжение и слабата си подготовка за ръкопа­шен бой. Атаката на римляните напред е обаче спряна, защото започва фланговото настъпление на двете групи картагенска пехота, които обхващат левия и десния фланг на противника, докато Хаздрубал продължава да ги атакува в тил. Триариите (третата редица на рим­ската фаланга, съставена от най-опитните бойци) се обръщат кръгом, като крайните им части се опитват да прикрият фланговете си. По този начин масивният продълговат четириъгълник, който вече има четири
182
фронта и е атакуван от всички страни от пехота с къси мечове и кава­лерийски маси, е принуден да спре да се движи. Римляните се опитват да отстъпят, но редиците им все повече и повече се объркват. Безпо­мощни, без възможност да използват оръжието си, те чакат смъртта. Часове наред картагенците систематично избиват римляните. Уморе­ни от клането, те пленяват останалите 3000 души, като оставят на бой­ното поле 48 000 убити.
Емилий Павел и Сервилий също са убити. Варон успява да избяга с няколко конника и незначителен брой тежко и леко въоръжени пехо­тинци. Картагенците загубват само 6000 души, предимно гали и ибе-рийци.
Битката е безпримерно сражение на унищожението. Най-удивител­ното тук е, че въпреки всички дотогавашни и по-нови военни теории победата е постигната от по-малочисления участник в боя. Нещо, което нито Клаузевиц, нито Наполеон са могли да си представят. По този въпрос Клаузевиц пише: „Концентричните действия против неприяте­ля не са приложими за по-слабия", а Наполеон доразвива мисълта с максимата: „Слабият не може да извърши едновременно обхождане и на двата фронта" - което именно Шлифен се опитва да направи със своя план за началните действия по време на Първата световна война.
Но ако тези проблеми са, така да се каже, военно-технически и опе­ративни, далеч по-важно значение има въпросът за взимането на окон­чателното политическо решение, което определя както стратегическо­то мислене, така и готовността на пълководеца за действие. Тук Шли­фен постига синхронизиране между работата на Генералния щаб и вис­шестоящите политически инстанции по неизвестен дотогава в герман­ската военна и дипломатическа история начин. Затова при анализа на неговите действия спрямо взаимовръзката война-политика ясно се очер­тава и стратегическата мисъл на Шлифен.
Всеобщо е мнението, че позицията му по този въпрос е категорична и безкомпромисна. Той отбелязва: „Една армия, била тя и най-добрата, не е в състояние сама да води две войни. Войната е само средство на политиката. И за да се превърне в бъдещо действие, тя трябва да бъде подготвена от държавниците."
Война и политика са според Шлифен напълно и безусловно свърза­ни. Затова той иска „пълководецът да бъде също така и изявен държав­ник и дипломат", т. е. едновременно да бъде и военен, и политик. Това становище ревизира една от основните пруски концепции, залегнали в подготовката и възпитанието на офицерския корпус - „само войник и нищо повече", приближава Шлифен до Тирпиц и в същото време надхвърля мисленето на Валдерзее и отчасти на Молтке. Интересно е и това, че във върховния главнокомандващ, наричан от него суверен (а
183
това в случая е германският император), Шлифен не вижда лицето, ко­ето ръководи във военно време армията самостоятелно. Според него суверенът е начело на армията, но на негова страна трябва да бъде и началникът на Генералния щаб, както и поне един държавник (според автора може би райхсканцлерът). Никой от тези трима мъже поотделно няма необходимите качества, за да бъде напълно самостоятелен, и зато­ва те трябва взаимно да се допълват...
Първата и главна задача, която Шлифен поставя пред този „троен пре-миум", наричан от него „триумвират”* или „комитет", е политическата за­дача за „откриване на съюзници". Това в известен смисъл е загатнато и в докладната записка на Молтке от 3 февруари 1877 г. В същото време под силното влияние на военната история Шлифен прави разлика между по­нятията активни и пасивни съюзници, като придава важно значение на т. нар. „пасивно сътрудничество". Той използва следния аргумент: „Активни­те съюзи имат относително малък принос по простата причина, че всеки техен член се старае да остави трудната част от работата на другия, като запази за себе си само ползите." Така Бисмарк успява да накара Австрия да остави в Италия три корпуса за прикритие, вместо да воюва против Прусия в разширен състав. Шлифен, както и Молтке, дълбоко вярва, че политиче­ските решения трябва да оказват влияние върху бойните действия с цел по-скорошното им приключване, като по този начин допуска политическа намеса в стратегическото мислене и действие. Тук той се позовава на дей­ствията на Бисмарк от 1866 г., когато след проведената унищожителна бит­ка (при Кьониггрец) бойните действия бързо приключват, т. е. помагат за уреждането на останалите военнополитически въпроси.
Така Шлифен убедено поставя войната в подчинение на политика­та и за разлика от Молтке и Валдерзее никога не се застъпва за воденето на превантивна война срещу когото и да било. Именно затова особено по време на криза той поддържа постоянна връзка с министерството на външните работи, като превръща себе си в обслужващ тези взаимоотно­шения апарат.
Известен е неговият близък приятелски контакт със старши лега-ционния съветник и един от ръководителите на германското външно министерство фон Холщайн**, който оставя на негово разположение
* Терминът „триумвират" се използва и в написаната от проф. Чубинский био­графия на Бисмарк, което според него означава само единомислието между Бисмарк, Молтке и Вилхелм I. Не са редки случаите, когато с подкрепата на Роон Вилхелм или е бил изключван при взимането на решения, или те са му били налагани, което при Шлифен не е било възможно. Вж. цит. съч., с. 265.
** Постът легационен съветник или старши легационен съветник е най-високи­ят дипломатически пост в Прусия и Германската империя, докато пълномощни ми­нистри са само акредитираните в чужбина дипломати, и то само за времето на акредитацията. Днес тази практика е запазена само в Австрия за поста посланик.
184
всички по-важни дипломатически документи, за да може по-добре да се координират плановете на военното ръководство с изискванията на външната политика. Съвместната работа между Шлифен и фон Хол-щайн оказва голямо влияние върху подготовката на военните действия от Генералния щаб, отразява се върху оперативните разработки и осо­бено върху стратегическото планиране. А това не е без значение, като се има предвид, че от 1890 до 1906 г.* фон Холщайн фактически ръково­ди германската външна политика. В тази връзка той си спомня: „Докато аз пиша на писалището, генерал граф Шлифен седи срещу мен и чете документите, които са пристигнали, и това става поне веднъж седмич­но." Приятели в продължение на повече от 70 години, двамата заедно обсъждат политическото положение в Европа, като по този начин за­обикалят официалните канали за връзка с външното министерство. Ня­кои изследователи наричат Холщайн „сивия кардинал" на Генералния щаб, защото в същото време той разполага и с други информационни източници за нуждите на щаба. Поддържа непрекъсната връзка с реди­ца политически ръководители на империята, с висши военни и държав­ни чиновници, с журналисти и чуждестранни дипломати. Така Шли­фен е в течение на сложната и разнолика външнополитическа материя, останала недостъпна за Молтке и особено за Валдерзее. Фон Холщайн, който редовно се съвещава с райхсканцлерите принц Хохенлое и фон Бюло, предава на Шлифен техните разговори, особено по въпросите около белгийския и холандския неутралитет, както и за становищата им по проблемите на източноазиатската, колониалната и морската политика на Райха. С течение на времето Шлифен установява връзка и с райхс-канцлера Каприви, така че след 1891 г. е в течение на почти всички важ­ни събития в държавната политика. В началото на XIX в. тези контакти се засилват успоредно с развитието на описаните по-горе процеси около образуването на Антантата. В същото време той ги посвещава в плано­вете на военното ръководство и успява да създаде безотказно действащ механизъм на взаимодействие между външнополитическото ръковод­ство и военностратегическото планиране. Особено внимание отделя на руско-френския съюз, Хагската мирна конференция, отношенията с Ав­стрия и Италия в рамките на Тройния съюз, проблемите при подготов­ката на колониалната война и военните задачи на германската колони­ална политика.
Друг информационен източник на Шлифен, останал зад кулисите на историята, е полският аристократ Хутен-Чапски - единственият пол­ски земевладелец в пруския офицерски корпус, член на пруския дво-
* През този период фон Холщайн е началник на политическата дирекция на германското външно министерство.
185
рянски съвет, разполагащ с безусловното доверие на райхсканцлера, чийто частен секретар е.
Според техен съвременник: „Хутен-Чапски разполагаше с далече отиващи контакти в Полша и Русия и активно ги използваше за събира­не на политическа информацияя и военно разузнаване на Големия гене­рален щаб." Безусловното доверие, което му се гласува от германска страна, също има своето значение, защото той е един от малцината, ко­муто Холщайн и Хохенлое доверяват важни, дори твърде важни тай­ни - възможностите за нарушаване на белгийския неутралитет.
Това налага необходимостта да направим известно сравнение меж­ду стратегическото мислене на Молтке и Шлифен и да направим съот­ветните заключения.
Когато поема поста си, Шлифен възприема някои от основните идеи на Молтке, но преди това творчески, а не само като епигон. Особено е мнението му за нанасянето на първия унищожаващ удар срещу Русия, на който отчасти Молтке и изцяло Валдерзее държат.
Само няколко месеца по-късно Шлифен започва да проявява съмне­ние в правилността на това стратегическо решение. Аргументите му за това са следните:
- Големите разстояния в руските територии затрудняват операции­те за обкръжаване, защото противникът може винаги да се оттегли в дълбочина.
- Ако въобще се търси постигането на успех на изток, необходимо е на източния фронт да се съсредоточат по-големи сили от предвидените.
- По същата причина Шлифен очаква от Австрия малка подкрепа. Той се придържа към въведената от Молтке съвместна работа с авст­рийския генщаб, но в изготвените оперативни планове от 1892-1893 г. не предвижда австрийска помощ.
От същото време датира и неговото категорично решение първият и най-важен удар да бъде нанесен против Франция. Въпреки това Шли­фен не изоставя напълно генералщабните обиколки по източната гра­ница, но в действителност не прави нищо за подобряването на желе­зопътната мрежа и за създаването на необходимата за провеждането на похода на изток инфраструктура, без която той би бил невъзможен.
При анализа на нуждата от воденето на война на два фронта в един момент Шлифен стига до извода, че оставянето на военни части на из­ток съвсем не е необходимо. Той допуска, че Русия отначало внимател­но ще наблюдава развитието на западния фронт и смята за нужно имен­но там да бъде съсредоточена по-голямата мощ. Той, естествено, не реа­лизира тази си идея на практика, но редуцира разположената на изток германска армия, като съотношението между концентрираните на за­пад и на изток войски достигат съотношението 5.5 към 1. Така на прак-
186
тика се стига до решението врагът на запад да бъде бит окончателно и много бързо.
Тук се очертават две възможности:
- Нанасяне на главния удар от Лотарингия, за да се атакува френ­ската армия директно и още по време на транспортирането за фронтова­та линия при условие, че по политически и военни съображения се из­ключва обхождащо флангово движение през швейцарска територия.
- При тези условия нанасянето на главния удар с определени га­ранции за бърз успех може да стане на север с дясното германско крило и максимално ускорено завършване на обкръжаването на противника през територията на Белгия.
- Тази идея окончателно завладява ума на Шлифен и след послед­ната генералщабна поездка той създава своята концепция, влязла в ис­торията под името „Планът Шлифен".
По този начин генерал граф фон Шлифен завършва летописа на класическата военна мисъл, в чиято основа е работата на пруските во­енни реформатори от времето на войните против Наполеон, Шарнхорст и Гнайзенау, описана в гениалния обобщаващ труд на Клаузевиц - „За войната" и която е доразвита в бойната практика на спечелените от Молтке-Стария войни.

Последната промяна е направена от brr на Пет Ное 09, 2007 10:44 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:31 pm    Заглавие:  

Според мнозина, принадлежащи към различни школи изследовате­ли (Йехуда Валах от Израел, професор Ритер от Германия, Р. Светлова от Русия), „Планът Шлифен" е наистина гениален. Разкъсването на противниковия фланг, излизането и прекъсването на комуникациите на противника в повечето случаи се оказват решаващи условия за победа­та. Силно впечатление прави и становището на Шлифен, че геометрия­та на полесражението е решаващ фактор, тъй като пространственото разполагане на войските (което видяхме в сражението при Кана) може да компенсира не само недостатъчната численост на войските, но и дру­ги техни слабости. Оригиналността на идеята на Шлифен се потвърждава и от това, че в редица публикации в продължение на повече от двайсет години Германският генерален щаб непрекъснато се връща към тази идея - и въпреки това френските военни ръководители така и не се подготвят за бурно настъпилите през август 1914 г. събития.
Още с поемането на новата си длъжност Шлифен се концентрира главно върху три проблема, окончателно разработени през 1905 г. и на­речени по-късно „Планът Шлифен".
Първият от тях е как да бъде намерено решение, чрез което да се постига решаваща военна победа с по-малко сили от противниковите. Тази идея го занимава още от времето на написването на студията „Кана", но прилагането й в реалната военна политика при новите условия е до­ста сложен въпрос, тъй като военното дело все повече повишава своето
187
технологично ниво, а това предполага и контрол върху военната индус­трия. Всичко това насочва вниманието му към развитието на военната техника главно в два аспекта:
- прецизиране и интензифициране на работата на военнотранспорт-ната служба и пълното използване на железниците във военно време;
- усъвършенстване на артилерията.
Двата проблема са в тясна връзка с неговото оперативно мислене, основаващо се на принципа, че който иска да води подвижна и бърза война, в голяма степен зависи от своята информираност за противника си. До онзи момент това се изпълнява от войсковата кавалерия, но Шли-фен разпорежда създаването и развитието на въздушните войски (на първо място цепелините) с цел пълно наблюдение на действията на про­тивника в прифронтовата полоса.
Още по-сериозно внимание се отделя на подобряването и усъвършен­стването на железопътното дело за точно и бързо провеждане на моби­лизацията на войските и тяхното спешно транспортиране до изходните позиции. Това предполага увеличаване на числеността на железопътните войски и доизграждане на западногерманската железопътна мрежа. В този пункт мненията на Шлифен и Молтке са напълно идентични и той изцяло подкрепя идеята на стария фелдмаршал: „Не стройте крепости, а железопътни линии."
Но докато железопътните войски преминават на пряко подчинение на Генералния щаб*, влиянието на Шлифен върху развитието на арти­лерията е само косвено, тъй като Артилерийската инспекция остава подчинена на военното министерство.
Организацията на Пруско-германския генерален щаб обхваща две взаимно свързани звена - намиращия се в Берлин Голям генерален щаб (ГГЩ) и т. нар. Войскови генерален щаб (ВГЩ), в който влизат щабове­те на армейските корпуси, дивизиите, армейските инспекции и най-важ­ните райони.
В ГГЩ се фокусират най-важните дейности от оперативно-страте-гическата подготовка на войната. Тук се разработват военните планове, прави се оценка на политическото положение в страната и чужбина, както и на икономическите й възможности. Докато на ВГЩ са предо­ставени въпросите, свързани с мобилизацията, обучението на войските, провеждането на маневри и контактите с провинциалните граждански власти.
В ГГЩ служат 260 офицери и 370 военни чиновници, а във ВГЩ -120.
Като цяло ГГЩ притежава изключителна независимост по отно-
* С това окончателно завършва започнатата от Молтке модернизация на Гене­ралния щаб.
188
шение на всички останали държавни и политически институции, защо­то е пряко подчинен на императора. Трябва в същото време да отбеле­жим, че неговата структура го определя не като бюрократично-административен, а като научно-оперативен орган.
През 1914 г. ГГЩ се състои от 18 отдела и няколко сектора, обедине­ни в 5 управления, чиито началници се наричат оберквартирмайстери и са фактически заместници на началника на щаба с чин генерал-лейтенант. Първият оберквартирмайстер, наричан още генерал-квартирмайстер, е началникът на Оперативното управление. То обединява два от­дела - железопътен, обединяващ контрола върху цялата жп мрежа в страната, който поема и нейното пряко ръководство по време на война, и оперативен, където се създават стратегическите планове за бъдещите бойни театри и съсредоточаването на войските.
Вторият оберквартирмайстер е началникът на Разузнавателно­то управление. То обединява 4 отдела: 1-ви - за събиране на сведения от изток (Русия, Балканския полуостров, Скандинавските страни, Персия, Китай и Япония), 3-и - за събиране на сведения за Западна Европа и 9-и - за събиране на сведения за Централна Европа (Италия, Австро-Унгария и Швейцария). Създава се и отдел III/Б, на който ще се спрем по-долу и който се занимава с въпросите на контраразузнаването и про­веждането на специални операции на територията на Германия и на нейните противници.
Третият оберквартирмайстер наблюдава научната дейност. Той ръководи три отдела - 5-и - за научната дейност на генералщабните офицери, 6-и - за провеждане и контрол на щабните игри и 8-и - контро­лиращ работата на Военната академия и подготовка на служебните ин­струкции на ГГЩ.
Четвъртият оберквартирмайстер ръководи т. нар. Крепостно уп­равление с два отдела - западен и източен. Тук се събират и обработват данни за крепостите и големите отбранителни съоръжения на бъдещи­те противници.
Петият оберквартирмайстер ръководи Военноисторическото уп­равление, създадено от Молтке, с два отдела - първият събира и обра­ботва официални данни за всички съвременни войни, водени от чужди армии и чрез техния анализ изучава стратегията и тактиката им, а вто­рият изучава опита от войните, водени от Прусия след Фридрих II.
Шлифен залага много и на техническото развитие на въоръжените сили, но в тази посока не стига твърде далеч. Причината за това е опре­делено скептичното отношение на пруския офицер от онова време към техниката. Въпреки това Шлифен продължава да настоява за развитие­то на вече споменатите железопътни линии и жп войски, на въздушни­те и свързочните войски, като в същото време подценява приложението
189
на автомобилното дело и преди всичко използването на новото страшно оръжие - картечниците.
Основните му усилия в подготовката и обучението на генералщаб­ните кадри и на войските се ограничават в две посоки:
- недопускане на фронтална атака в съвременната война;
- развитие на идеята за обкръжаването на противника.
Той смята, че чрез тези механизми ще успее да реши основната задача - да постигне успеха на Анибал, но при съвременни условия.
Приел веднъж завинаги перспективата за война на два фронта, той споделя с дългогодишния си лекар д-р Хуго Рош: „Ние се намираме в същото положение, в каквото е бил Фридрих Велики преди Седемго­дишната война”.
Според неговото стратегическо мислене: „Франция трябва да бъде разглеждана като една голяма крепост. Част от нея по линията Бул-фор-Вердюн е почти непревзимаема, докато отсечката Мезиер-Мобьог-Лил-Дюнкерк е отчасти укрепена, отчасти неукрепена - оттук трябва да влезем в крепостта.”
С такава една операция военните действия се пренасят върху тери­торията на цяла Белгия и Северна Франция. Затова трябва да се държи сметка за чувствителното разтягане на десния фланг на север и прена­сянето на тежестта на главния удар в тази посока.
В тази връзка за провеждането на своя план Шлифен формулира следните точки:
1. Отбрана на изток и нападение на запад.
2. Отбраната на изток трябва да се подсигури с малко войски, като се предвиди и възможно отстъпление в националните граници.
3. Нападението на запад трябва да се проведе с изключително си­лен десен фланг.
4. Стриктна отбрана на левия фланг, с предвиждане на възможност за отстъпление от Елзас и Лотарингия, зад Рейн и дори до Шварцвалд..
5. Възможно огъване и отстъпление на дясното крило чак до Вер-дюн.
6. Разполагане на територията южно от него само на по-слаби час­ти, главно от Ландвера.
7. Решаващият фактор е бързината, с която трябва да бъдат прове­дени мобилизацията и извеждането на войските на изходни позиции
8. След бързия удар с дясното крило и разбиването на врага откъм фланга и превземането на Париж бързо прегрупиране и изпращане на много силни части на източния фронт, които да унищожат врага
9. За защита срещу възможен десант от англичаните при Шлез-виг-Холщайн или нападение от страна на Дания да се използват отна­чало слаби сили от Ландвера, които - ако не се налага подобна защи-
190
та, могат да подсилят през Северна Германия дясното крило на запад­ния фронт.
От тази дислокация става ясно, че за Шлифен основният враг е Франция, независимо от това, дали разполага или не с английска под­крепа. Затова посоката на главния удар трябва да бъде насочена срещу този противник. Той преценява руското военно ръководство като мудно и не особено гъвкаво в оперативно отношение, въпреки че високо цени обикновените войници за тяхната храброст и жертвоготовност.
За постигането на искания резултат граф Шлифен се опитва да създаде на западния фронт съотношение на силите в мащаб 7 към 1 в полза на Германия и спокойно поема останалите изброени рискове, за което неговият наследник Молтке-Младши няма нито сили, нито воля. По негова заповед дислокацията на частите се променя.
Така под командването на Молтке-Младши разпределението на силите на западния фронт отслабва от планираното 7 към 1 на 3,5 към 1, без с това качествено да засегне десния фланг. Това обаче създава мно­жество проблеми на железниците при транспортирането на 8-те диви­зии от едно място на друго. Същите последици има и прехвърлянето на два корпуса от западния на източния фронт по време на битката при Марна, в която те не участват, а поради голямото разстояние не могат да стигнат и до руско-германската граница.
Така отново се потвърждава верността на старата войнишка мъдрост, че който иска да бъде силен навсякъде, не е силен никъде.
Съдбата не дава възможност на генерал Шлифен да претвори свои­те стратегически замисли в реални оперативни действия. След кратко боледуване осемдесетгодишният стратег умира в пълно съзнание на 4 януари 1913 г.
Траурната церемония се провежда в Църквата на инвалидите в Берлин и на нея присъстват лично императорът Вилхелм II, всички прин­цове от царстващия дом, император Франц-Йосиф II, всички монарси на държавите от състава на Германската империя. Може би съзнавайки, че се разделят с цяла една епоха, последна почит отдават и 32-ма рицари на „Ордена на Черния орел".
Не бива да пропуснем да отбележим интересния факт, че генерал-фелдмаршал Алфред фон Шлифен никога не прави предложение за издигането на свой заместник. Единственото име, споменавано в частни разговори, е името на генерал-фелдмаршал Колмар барон фон дер Голц, който обаче по ред причини е неприемлива за императора фигура.
На мястото на Молтке и Шлифен е назначен човек, който освен бляскавото си име и безукорна лична почтеност, очевидно не е дорасъл за огромните задачи, които историята ще стовари върху плещите му и това е генерал-лейтенант Хелмут фон Молтке-Младши.
191
За него „Планът Шлифен" е твърде сложен и той не е в състояние да поеме отговорността за съществуващите, но преодолими рискове от отслабването на източния фронт. Въпреки че на думи е съгласен с пла­на, той още през 1909 г. го преработва така, че, както се вижда от табли­цата по-горе, съотношението на силите между дясното и лявото крило на германската армия на запад се променя. Основната идея за светкави­чен и смазващ удар с десния фланг, който не само помита белгийските и френските линии, но заплашва в тил Париж и бързо решава изхода на войната, става неприложима с намаляването на съотношението от 7:1 на 3:1. Така тази велика по своя замисъл стратегическа идея се принизява през 1914 г. до своето рудиментарно подобие, което довежда не само до кървавите боеве на Марна, но впоследствие и до германското пораже­ние на Западния фронт.
Незабравимата битка при Марна, която предполага решаващо об-граждане и унищожаване на противника, е могла да бъде постигната при прилагане на „Плана Шлифен" и с по-слаби сили. Но склонният към мрачни прогнози и неуверен в собствените си сили Молтке-Младши не е подготвен да предприема енергични и рисковани действия. За­това не случайно създателят на бъдещия Райхсвер генерал фон Сект с горчевина пише: „Кана - няма друг по-унищожителен за нас термин от този!"
Подобен начин на стратегическо мислене се забелязва в Германия и по времето на сраженията на Западния фронт през лятото на 1940 г. Още на 29 септември 1939 г. без никакви консултации с ръководството на армията Хитлер обявява пред висшия ръководен орган на Вермахта намерението си да започне настъпление на запад, нарушавайки неутра­литета на Белгия, Холандия и Люксембург. Планът, предложен от Хит­лер на командващия сухопътните сили генерал фон Браухич, е всъщност повторение на „Плана на Шлифен" от 1914 г. В него се предлага главни­ят удар да бъде нанесен през Белгия със силата на групата армии „Б", командвана от генерал фон Бок, която включва три армии и почти всич­ки танкови и моторизирани съединения на Вермахта. Групата армии „Б", командвана от генерал фон Рунещет в състав от две армии, включ­ващи общо 22 пехотни дивизии, почти без моторизирани средства, тряб­ва да изпълнява спомагателни функции, играейки второстепенна роля, прикрива южния фланг на фон Бок.
Генерал фон Манщайн обаче смята този план за неразумен и пре­движда неговото неизбежно превръщане във фронтален удар на фон Бок срещу обединените френски, белгийски и холандски войски. Той предлага друг, по-амбициозен (а според автора и по-умен) план, който има за цел да унищожи британските и френските войски с два обхваща­щи удара. След внимателни консултации с теоретика на танковата война
192
генерал Гудериан около възможностите за нанасяне на танков удар през слабо охраняваните Ардени Манщайн печели подкрепата му и пред­лага главният удар да бъде нанесен в това направление със силите на групата армии „А".
Според този план една от армиите трябва да форсира река Маас северно от Мезиер и да настъпи на северозапад към разположените по Ламанша пристанища, като по този начин отреже британските и френ­ските войски от възможността за навлизане в Белгия. Преминавайки южно от Седан, друга армия трябва да предотврати настъплението на французите, а трета - да прикрие фланга на настъпващите по поречието на Маас по линията Мажино.
Под натиска на Рунещет и Манщайн Хитлер внася изменение в първо­началния план на Главното командване, но въпреки няколкото промени основните предложения на Манщайн остават и донасят на Вермахта го­лемите победи в „светкавичната война" през пролетта на 1940 г. на Запад­ния фронт, въпреки че те биха могли да бъдат още по-значими, ако върхов­ното главно командване не се разколебава неколкократно и по този на­чин спира инициативите на Гудериан за още по бързо настъпление.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:31 pm    Заглавие:  

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Сравнителният анализ на стратегическото мислене на Фридрих Велики, Молтке и Шлифен и неговото материализиране във външна­та и военната политика на Германия представляват не само научен
интерес.
Неговото проучване дава богат материал за преосмисляне освен на миналото, но и на повтарящи се сегашни и възможни бъдещи ходове както на дипломацията, така и на военнополитическите стратези.
Това в крайна сметка довежда до пълна ревизия на гениалната мисъл на Клаузевиц - „войната представлява продължение на политиката с други средства", до разработеното по време на срещата между прези­дентите Рейгън и Горбачов в Малта становище, че „съвременната ядре­на война не може повече да бъде продължение на политиката", мисъл, изказана завоалирано в по-голяма или по-малка форма от професор Хенри Кисинджър.
Същевременно в сравнителния анализ на изложените събития пра­вят впечатление определената последователност и развитието на стра­тегическото мислене във времето, което, от една страна, ще издигне Гер­мания до някое от първите места в света, а от друга, ще положи начало­то на нейния бъдещ и окончателен разгром, довел до неизброимите чо­вешки трагедии.
Споровете около тези събития са много и разностранни, така че прецизното им пресъздавене би отегчило дори военните специалисти, но така или иначе, все още се води полемика за това, дали Фридрих Велики с природната си надареност на военен гений не е предопреде­лил с петдесет или сто години стратегията на Наполеон, която вижда своята единствена и главна цел в даването на генерално сражение, с което врагът трябва да бъде напълно разбит, или се е придържал към тактиката на своята епоха чрез бавни и много внимателни маневри (ха­рактерни за фелдмаршал Даун) да води методична война на изтощение, за да може да заема по-изгодна позиция от неприятеля, като при това се унищожават неговите тилови бази и продоволствените комуникации,
194
обслужващи армията му - като от всичко това се придобие максимална изгода при най-малка загуба на жива сила.
Сега на този по-скоро риторичен въпрос може да се отговори без особено дълги размишления: Наполеоновата армия е била в пълния смисъл на думата народна. Прилага непозната дотогава в Европа стрел­кова тактика, издържа се на основата на създадената реквизиционна система, бързо и без особен контрол от страна на офицерите се при­движва напред.
Не така стои обаче въпросът сто години преди това с линейните войски, защото армията е наемна, стегната в желязна дисциплина с по­мощта на мундщровка и телесни наказания. Линейната тактика има за основна цел засилен контрол на офицери над войници по време на сра­жения и марш с цел да бъде ограничено масовото дезертьорство. Още повече, че скъпо струващата наемна армия по финансови причини не може да надхвърли определена максимална граница, съвършено непо­зната за масовите армии на революционните войски.
В резултат на всичко това пехотата на Фридрих Велики се превръ­ща според сполучливия израз на Франц Меринг в „машина за механич­на стрелба", на която обаче не липсват и бойни качества, както показва битката при Молвиц. Но в замяна на това нейната маневреност и бързи­на е твърде стеснена, въпреки че и в това отношение чувствително превъзхожда другите европейски армии.
Безспорно най-добото от военното наследство на Фридрих II е т. нар. „тактика на възлагането", според която главнокомандващият дава само целта, която трябва да бъде постигната, като оставя подчи­нените му командири да подбират тактическите методи за нейното успешно и победоносно постигане. Този именно начин на предоставя­не на права дава до 1945 г. на германския офицерски корпус особено на средно ниво безспорното тактическо превъзходство над останалите негови съперници.
Не случайно политическият наблюдател на авторитетния вестник „Велт ам Зонтаг" в броя от 6 ноември 2001 г. отбелязва по този повод, че „тази форма на командване изисква самостоятелно мислещи офицери. Именно затова пруската „тактика на възлагането" се превърна в най-важната задача пред офицерите, постигана чрез общи тактически и стра­тегически принципи, чувство за дълг и отговорност, които водеха до ограничени рискове... Същевременно американците и руснаците и до днес дължат на други принципи, различни от пруските. Колкото и раз­лични да са начините на обучение обаче, те се уповават на заповедната тактика или, казано с други думи, на „макромениджмънта на централа­та". При русите с тяхната преминала през царе и комисари традиция това може би е в съзвучие със съществуващата система, докато при аме-
195
риканците изглежда глуповато, което може да бъде обяснено с липсата на постоянна армия и на това основание и с отсъстващата строга подго­товка на ръководния състав.
Най-печален пример за слабостите по първата теза са подготвяните по съветски материали и обучавани в съветски академии араби, които понесоха от възпитаните в духа на Клаузевиц и Молтке израелски офи­цери множество загуби в пустинята, забравяйки, че изненадата и им­провизацията в боя са оръжието на по-слабия."
Молтке изцяло възприема този принцип на Фридрих Велики, фор­мулирайки стратегията като „система от палиативи". Въпреки същест­вуващите рискове, ясно проявили се по време на битката при Кьониггрец както от страна на бавно действащия престолонаследник принц Фридрих-Вилхелм, така и от нетърпеливия му братовчед принц Фридрих-Карл и вироглавите и недисциплинирани генерали фон Битенфелд и фон Манщайн, той докрая ще държи на тези принципи. Каквито и критики да бъдат отправяни към тази форма на командване, нейните предимства си остават неоспорими. Не случайно генерал Ричи Хук, един от героите на Ивлин Уо, учи своите кандидат-офицери: „Най-увлека­телното нещо на света е да обучаваш мъже и да ги хвърляш в неизвест­ното. Резултатът е първостепенна войска. Всеки познава всекиго. Всеки познава командващия си толкова добре, че отгатва намеренията му, преди да ги чуе. Войска, която действа без заповеди, като овчарските кучета. Сетне ги хвърляте в действие и след седмица, евентуално след няколко часа - край, всичко е свършено."
Да оставим настрана придадения от писателя известен литерату­рен привкус. Тази идея на Фридрих II става бъдещата теоретична осно­ва на „тактиката на малките съединения", както в евро-американската наука се нарича начинът на действие на силите за бързо реагиране и на различните формирования на специалните части.*
Не е трудно да разберем колко невъзможно би било Фридрих II да си представи съществуването или използването на железопътния транс­порт във военното дело или възможностите на телеграфната служба, неимоверно ускоряваща бързината при предаване на заповедите - за което по мнението на съвременници не е бил в състояние нито да меч­тае, нито да използва дори Бенедек, както го прави Молтке.
Затова едва ли сериозно може да се оспорва писаното от Енгелс и потвърдено в изследванията на Меринг, че „и най-великият военен ге­ний не може да измисли нова стратегия, която в крайна сметка да не се опира на икономическото развитие."
* Значението на военното понятие „съединение" във военнополитическата ли­тература за НАТО и за бившия Варшавски договор е различно.
196
Това се вижда ясно както при Фридрих, така и при Наполеон, защо­то малко известен е фактът колко усърдно и двамата са изучавали исто­рията на войната между Англия и американските въстаници. Тук пол­зата от прилагането на някои нейни принципи е безспорна. Фридрих пише с явна ирония на брат си принц Хайнрих на 3 ноември 1777 г. „Ние следим Вашингтон, Хоу, Чарлтън, за да научим от тях това военно изку­ство, което никога не можеш да изчерпиш, с цел или да се посмееш над глупостите им, или да оцениш това, което те вършат по правилата."
А проблемът е именно в това, че по време на война няма никакви правила, а тяхното насилствено налагане ги превръща в мъртви и често обречени догми. Стратегията на френските революционни войни се на­рича Наполеонова, защото достига най-висшата си точка при нейното провеждане, а не защото императорът я е измислил. Типичен пример за това е войната в Америка - на дресираните английски линейни войски се противопоставя сбирщина доброволци, които обаче воюват за своите кръвни интереси и затова не дезертират като наемните войски. Без да са обучавани по военни плацове, те си служат с карабините доста по-добре от редовната армия, а по време на бой атакуват в разпръснат строй трудно подвижната и скована линейна пехота, като се стараят да я въвлекат в бой не на открито поле, а под прикритието на горска и пресечена мест­ност и обикновено я побеждават.
Затова Фридрих включва в състава на блестящата си армия някол­ко батальона от горски пазачи, пандури от турско-унгарската граница и лесничеи, които дори не са в състояние да се строят за парад, а премина­ват в „свободен строй" за смях на офицерите от пехотната гвардия, в замяна на което по време на боевете не само поразяват с точния си огън далеч по-голям брой вражески войници, но дават и значително по-мал­ко жертви.
Ако изложените дотук тактически изводи от написаното представ­ляват определен исторически интерес, то съотношението война—поли­тика и днес не губи своята актуалност.
Сравнението между Фридрих II, Молтке и Шлифен в тази посока показва повече отлики, отколкото прилики, които са следствие както на тяхното различно възпитание, така и на променената политическа об­становка.
Затова тук не можем да не се върнем към вече цитираното станови­ще на Клаузевиц: „Пълководците, които се противопоставяха на Фрид­рих, бяха хора, действащи по поръчение, в резултат на което главна черта на дейността им бе безкрайната предпазливост, докато техният противник бе самият бог на войната."
Тази мисъл попада точно в целта, и то именно на онази част от ис­тината, от която възниква легендата за наполеоновската стратегия на
197
Фридрих. Тук трябва да се има предвид, че разликата между тях се корени не в качеството, а в степента на личното присъствие на пълково-деца и неговата готовност да поема отговорност. Фридрих II воюва като повечето пълководци от своето време, но с една много съществена раз­лика - той е напълно неограничаван както във военно, така и в морално отношение, разполага без никакви ограничения с всички възможни во­енни средства, не е свързан с никакви и ничии заповеди и което е особе­но важно - не бяга от отговорност. Така чрез своята мисъл и стратегия той олицетворява в едно неделимо цяло както дипломацията и взимане­то на външнополитическите решения, така и тяхното реализиране с во­енни средства - и то без какъвто и да било контрол.
При Молтке нещата далеч не стоят по този начин. Успял с цената на огромни и продължителни усилия да постави Генералния щаб на полагащото му се място и да го превърне в своеобразен научен център на воденето на война, на него и през ум не му минава да се налага на крал Вилхелм или на канцлера Бисмарк при взимането на политичес­ките решения. В това отношение генерал фон Роон е много по-„политизиран", но само в една посока - да изпълнява и да прокарва вече взетите от Бисмарк решения. Това се вижда ясно от анализа на споменатите и подробно цитирани докладни записки на Молтке за воденето на войни­те против Дания, Австрия и Франция. Особено характерното в тази връзка е, че по време на войните срещу Австрия и Франция по силата на заемания пост той не толкова се намесва, колкото асистира при взи­мането на стратегическите решения. Типичен пример за това е острият спор, появил се между Бисмарк и военното командване начело с краля за бъдещето на Австрия при Кьониггрец, когато Молтке решително за­става на страната на канцлера, показвайки политическа далновидност, която в недалечно бъдеще ще легне в основата на геостратегическото изграждане на оста Берлин-Виена, станала възловата съставка на Трой­ния съюз.
Дори при разработването на идеите за „превантивната война" и „вой­ната на два фронта" виждаме, че той използва първия термин в цялата му обвързаност само в един документ - писмото за удара срещу Русия, което пише на райхсканцлера Бисмарк на 30 ноември 1887 г. и което има всъщност по-скоро пожелателен, отколкото ултимативен характер. По втория въпрос документът също е един - докладната записка от ап­рил 1879 г. за война срещу Франция и Русия, но по своя характер той е в пряка причинна връзка с вече очертаващата се антигерманска руско-френска коалиция - ядрото на бъдещата Антанта.
Но и в тези случаи позицията на Молтке не е категорична, а по-скоро академична и в не малка степен повлияна от неговата физическа отпадналост и засилващото се влияние на Валдерзее.
198
При Шлифен подобен въпрос въобще не стои. За него приоритетът на политиката е вън от каквото и да било съмнение и по никакъв начин не представлява повод за ревизия, даваща на Генералния щаб правото на самостоятелни външнополитически действия. Той приема войната на два фронта за неизбежна даденост, като различията между него, от една страна, и Валдерзее и Молтке, от друга, се свеждат само и единст­вено до това, накъде да бъде обърнат главният удар - срещу Франция или срещу Русия.
Вътрешната дисциплина и признаването на изпреварващото място на политиката пред военното планиране са толкова силно и ясно изяве­ни при Шлифен, че той безусловно и без каквато и да било реакция приема съдбоносното решение за нарушаването на белгийския сувере­нитет - действие, което окончателно вкарва Англия във войната с Гер­мания и с това предришава нейния погром.
Трябва, разбира се, да изтъкнем и това, че Шлифен ясно вижда не­обходимостта от институционализиране на колективен орган, който да взима основните военностратегически решения на основата на реално формиралата се обстановка. Ясно го доказва и цитираният по-горе пара­лел с времето на Бисмарк и т. нар. „триумвират", съставен от „суверена и неговите придворни", т. е. от императора, райхсканцлера и началника на Генералния щаб - което в онзи момент не се осъществява, но въпре­ки това носи в себе си рационалното зърно на днес действащите Съвети за национална сигурност, чието съществуване в парламентарните държа­ви е законово регламентирано.
А що се отнася до войната на два фронта, то ролята на подобен орган се свежда не до налагането на тази стратегическа идея, колкото до нейното материализиране, защото като принцип тя е вече наложена в цялото политическо и военно ръководство на страната. По този повод дори нерешителният и неудачен генерал-полковник Хелмут фон Молтке-Младши пише още през 1912 г. - една година преди смъртта на Шли­фен, две години преди началото на Първата световна война: „Със сигур­ност може да се приеме, че следващата война ще бъде война на два фронта. Франция е нашият най-опасен противник, който пръв ще бъде готов за действие. Срещу него трябва да се действа с настъпление, кое­то да доведе до бърза победа. Ако успеем да победим французите с бързи и решителни действия, ще успеем да освободим войски срещу Русия. Съгласен съм с идеята, че войната против Франция трябва да започне със силна офанзива, а срещу Русия да се действа отбранително, с по-малки сили... Важно е, естествено, при преминаването през Белгия гер­манският десен фланг да бъде построен колкото е възможно по-силен. Ако при това ни се удаде и да пробием за няколко дни до френската столица, походът срещу Франция ще бъде решен в наша полза."
199
Но на практика Молтке-Младши не само не изпълнява написаното, но с проведените размествания на германските сили го прави и не­изпълнимо.
В края на това изследване не бива да пренебрегваме огромното ин­телектуално изкушение при анализа на стратегическото мислене и не­говото превръщане в реална външна политика да се „преиграва" както с вече проведените сражения, така и с различните външнополитически ситуации. Което е опасно не само защото дава основания за проява на лични пристрастия в изследванията, но и защото постепенно може да доведе до тяхното преиначаване, а така се подменя стойността на пре­живяното.
Не случайно в своите размисли по тези въпроси в своя фундамента­лен труд маршал Шапошников изрично подчертава, че макар и през целия си живот да се е учил от историята, наричана от него „кладенец с мъдрост", винаги се е старал да не допуска нейното субективно интер­претиране. Ако и този труд е постигнал това, неговата задача може да се приеме за изпълнена.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2007 10:32 pm    Заглавие:  

200БЕЛЕЖКИ

1 К а t h e, H. Der “Soldatenkonig” (Berlin, 1976), S. 2.
2 I b I d., S. 4.
3 I b I d., S. 6.
4 I b I d ., S. 8.
5 I b I d., S. 20.
6 I b I d., S. 60.
7 М а р к с, Енгелс. Съчинения. (София, 1964), с. 375-378.
8 К а t h e.Op. Cit., S.129.
9 I b I d., S.131-132.
10 V а l l o t o n, H. Maria-Ter esi a (Wien,1990), S. 9.
11 К а t h e. Op.Cit, S. 68.
12 М а к к о л е й, Т. М. Англия и Европа (Санкт Петербург, 2001), с. 250.
13 Д е л ь б р ю к, Х. История военного искусства (Санкт Петрбург, 1997), с. 184. и сл.
14 П а к т а м, с. 186.
15 К а t h. Op. Cit.,, S. 52.
16 М а к к о л е й, Т. М., цит. пр., с. 251.
17 Сравни Г о л и ц и н ъ, Н. С. Великите пълководци в историята (София, 1900). Т. III, с. 5-9.
18 D u f f y, C. Friedrich Der Groosse (Zurich), S. 38. 19Макколей, цит. пр., с. 256-257.
20 D u f f y. Op. C i t.,, S. 53-55.
21 М е р и н г, Ф. История войн и военного искусства (Москва, 2000), с. 164
22 М а к к о л е й, Т. М., цит. пр. 261-262
23 D u f f y, Op. Cit S.57.
24 М р к с, Енгелс, цит. пр., с. 313-314.
25 К е н е д и, П. Възход и падение на великите сили (София, 1997). Т. I, с. 137-146.
26 V а l l o t o n. Op., Cit.,., S. 94.
27 I b I d., S. 96-97.
28 I b I d., S.105.
29 М а к к о л е й, Т. М., цит. пр., с. 279-280.
30 V а 11 о t o n. Op. Cit.,., S.137
311 b I d., S.115-116.
32 Сравни Голицин, цит. пр. и Архенхольц, фон И. В. История семилетней войньi (Москва, 2001).
33 Архенхольц, цит. пр., с. 95 и сл.
34G r u n d z u g eder deutschen Militargeschichte (Freiburg, 1995), S. 284-379.
35 Сравни Голицин, цит. пр., стр. 146 и Делбрюк, цит. пр., с. 262 и сл.
201
36 V а 11 о t o n. Op. Cit., S.128.
37Архенхольц, цит. пр., с. 139.
38 Г о л и ц и н, цит. пр., с. 147. 39 Архенхольц, цит. пр., с.217.
40 С в е т л о в, Р. Мировая семилетная война, с. 539-540.
41 В ж. Искусство войни - Антология военной мьiсли (Санкт Петербург, 2000), с. 478.
42 V о г t r a g e zur Militareschichte (Воnn, 1988), S.19.
43 F o r t s t e r, S. – Moltke, von Kabinetkrieg zum Volkskrieg (Веrlin, 1992), S. 9.
44 Н а з о, фон Е. Молтке (София, 1943), с. 197.
45 П а к т а м, с. 318.
46 М о 1 t k e, H. Uber Strategie (Вегlin, 1966), S. 282.
47V o r t r a g e...S. 27.
48 F o r s t e г. Ор. Сit. 18.
49 Сравни Чубинский, И. И. Бисмарк - политическая биография (Москва, 1988), с. 145 и сл.
50 Н а з о, цит. пр., с. 343-344.
51 Б и с м а р к, Ото фон. Спомени (София, 1994). Т. 1, с. 273-274.
54 Искусство войньi- антология военньiй мисли, с. 243.
55 Б и с м а р к, цит. пр., с. 283.
56 П а к т а м, с. 277.
57 Чубинский, цит. пр., с. 167.
58 Н а з о, цит. пр., с. 362.
59 Чубинский, цит. пр., с. 176.
60 F o r e t e r, Op. Cit S.109
61 I b I d., S.117
62 I b I d., S.125.
63 Чубинский, цит. пр., с. 193.
64 Искусство войни..., с. 479-480.
65 П а к там.
66Чубинский, цит. пр., с. 206.
67 Искусство войниьi..., цит. пр., с. 481.
68 Н а з о, цит. пр., с. 368-369.
69 Искусство войньi..., цит. пр., с. 481.
70 Н а з о, цит. пр., с. 376.
71 П а к там.
75 Б и с м а р к, цит. пр. Т. 2, с. 268.
79 Ч у б и н с к и й, цит., пр., с. 227.
80 Па к там, с. 228.
81 Н а з о, цит. пр., с. 340.
82 Б и с м а р к, цит. пр., с. 352.
83 Чубинский, цит. пр., с. 244-245.
84 Б и с м а р к, цит. пр., с. 352.
85 П а к т а м, с. 355.
86 F o r s t e r . Op. Cit.,., S.185-186.
87 I b I d .,S.194
88 Искусство войньi..., с. 333. 89Чубинский, цит. пр., с. 254.
90 F o r s t e r, Op. Cit., S. 24.
91 I b I d ., S. 29-30.
202
92 За тяхната ефективност сравни Чубинский, цит. пр., с. 248 Forster, Op. Cit.,
S 23.
93 R I t t e r, G. Der Schliffen Plan (Веrlin,...), S. 24-31.
94 В ж. подробно Тарле, Е. Политика, с. 24-31.
95 Чубинский, цит. пр., с. 278-279.
96 Т а р л е, цит. пр., с. 365-366.
97 П а к т а м, с. 417.
98 Студията е публикувана в сборника „Ореratives Planen von Schliffen bis zum Beginn des Ersten Weltkrieges (Bonn)".
99 Т а р л е, цит. пр., с. 21.
100 Т и р п и ц, Алфред фон Восспоминания (Москва, 1957), с. 46-47.
101 Па к там, с. 48-49. Ю2Пак там, с. 14-15.
103 П а к т а м, с. 183.
104 Т и р п и ц, цит. пр., с. 15.
105 Т а р л е, цит. пр., с. 423-426.
106 Па к там., с. 420.
107 П а к там.
108Орeratives Planet von Schliffen bis zum Beginn des Ersten Weltkrieges (Воnn), S. 50.
1091b I d .,S.51.
П01 b I d .,S.53.
111В ж. подробно Шлиффен, А. ф. Канньi (Санкт Петербург, 2000), с. 367 и сл.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
brr


Регистриран на: 01 Мар 2007
Мнения: 1965
Местожителство: Софи

МнениеПуснато на: Нед Юли 13, 2008 11:13 am    Заглавие:  

За съжаление Валентин Александров почина, погребението ще е във вторник - 15.07.08 г. Sad
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя 
ICQ Номер 
Покажи мнения от преди:   Сортирай по:   
Страница 2 от 2 [25 Мнения]   Иди на страница: Предишна 1, 2
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
 Главната страница » ПСИХОЛОГИЯ » Военна психология
Идете на:  

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети



Powered by phpBB
[ Time: 0.1121s ][ Queries: 11 (0.0068s) ][ Debug on ]