интроверсия—екстраверсия

[brr]

Влияние на интроверсия—екстраверсия върху ученето и паметта

Взаимоотношение между интроверсия екстраверсия и тревожност
X. Ю. Айзенк (1967) твърди, че ортогоналните дименсии интроверсия—екстраверсия и невротизъм—стабилност имат несъвпа-дащи физиологични основи. Различията по отношение на интро-' версия—екстраверсия се приемаха като свързани с коровия арау-зъл, зараждащ се във възходящата ретикуларна активираща система, докато по отношение на невротизъм—стабилност различията произхождаха от активацията на висцералния мозък, т. е. хи-= покампа, амигдалите, цингуларната извивка, септалната област и хипоталамуса. В тези рамки се приема, че тревожността съчетава аспектите на невротизма и интроверсията (вж. фиг. 5.7). Следователно може да се очаква, че ефектът на тревожността върху ученето и паметта би могъл да зависи от тези два обособени компонента на тревожността. X. Ю. Айзенк (1973) предлага специфична хипотеза от този тип: «Свойствата на подбудата у лица с висока оценка по Скалата за манифестирана тревожност (МА5+) се дължат по-скоро на интроверсията (характеризираща се с висок коров араузъл), отколкото на невротизма (когато бъде възбуден чрез' инструкции, засягащи «Аз-а», или чрез други манипулации на експерименталната ситуация, той създава стимулите на подбудата, които се намесват в изпълнението)» (с. 401). От тази теория би могло да се предвиди, че невротизмът обикновено ще разстройва изпълнението. Уилъби (1967) установява, че лицата с високи оценки по скала за емоционалност или невротизъм — която в основата си не е свързана с измерението интроверсия— екстраверсия — имат значително по-слабо изпълнение от лицата с ниски оценки за ученето както на лесни, неконкуриращи се двойки асоциативни думи, така и на трудни, конкуриращи се двойки.



Грей (1970, 1972, 1973) предлага сходна, но концептуално различна теория, елементи от която са представени във фиг. 5.7. Той твърди, че двете ортогонални дименсии невротизъм и интро-версия-—екстраверсия са разположени в теоретически значимо двуфакторно пространство. Той представя също убедителни доказателства, че двете ортогонални дименсии тревожност и импул-сивност могат да се идентифицират в рамките на това пространство. Дименсията тревожност минава от стабилната екстраверсия към невротичната интроверсия и представлява измерение на чувствителността към наказание. Дименсията импулсивност минава от стабилната интроверсия към невротичната екстраверсия и е измерение на чувствителността към награда. Грей (1972) формулира едно от следствията на тази теоретична рамка по следния начин: «Можем да разглеждаме дименсията интроверсия—екстраверсия като измерение на чувствителността към наказание и отсъствие на награда: колкото по-висока е степента на интровер-сията, толкова по-голяма е тази чувствителност» (с. 194). Ще разгледаме някои от доказателствата, имащи отношение към тази хипотеза и към хипотезата, че различията на коровия араузъл са восновата на измерението интроверсия—екстраверсия.
Източник: Модел за личност, С. 1987, стр. 288-289